Ледената огърлица

Отново в планината

Посрещнахме поредното красиво утро. Какво опиянение носеше кристалната му прозрачност! Зората пулсираше в чистотата си, обагрила далечните хоризонти. Сладкият алпийски въздух пълнеше с живот уморените ни тела... Надничахме от спалните чували – радвахме се на безоблачното небе. Два дена почти стояхме блокирани в палатките от тежките оловно-сиви облаци, носещи дъжд и суграшица. Много време за размисъл – малко време за действие. В моментно намаление на облачността все пак успяхме със Зори да преминем част от близкия ледник Фелария и да се изкачим на Пунта Маринели - скалист връх в непосредствена близост до нашия лагер, разположен на прохода. Изпълзях от тясната палатка, за да започна приготовленията по закуска, кафе, чай. Слънцето облизваше околните скални кули, канеше се всеки момент да ни възнагради с топлина. Все още бяхме в сянката му, но неизвестността на престоящия ден ни правеше щастливи. Болката в раменете от 30 килограмовата раница, която цял ден огъваше гърба ми, беше осезаема. Това обаче не ме притесняваше – багажът остава тук в нашия лагер на близо 3000 метра надморска височина. Решението бе взето – ще тръгнем нагоре към следващата си цел с най-необходимото. Под оранжевия купол, където нощуваха приятелите ни, се носеха дълбоки прозявки. Час по-късно всички мисли стояха на заден план, съзнанието бе концентрирано към това, което предстоеше, това което ни очакваше занапред по нашия дълъг път към алпийските върхове.

Проходът Маринели

Преминахме бързо малкото разстояние до прохода. Затаили дъх, внимателно крачехме из острите каменни отломки, предшестващи стъкления език на ледника. Отпред се изправи тъй дългоочакваната панорама – връх след връх пред погледа изникнаха фамозните планини на Източните Алпи – ледена огърлица от неземна, кристално-чиста прелест. Острите форми на Пицо Розеч, Шерсен, Бернина и Аржент пробождаха сините небеса с внушителен замах, грандиозност и величие. Инкрустирани с неизбежния си кордон от лед и сняг, прорязани от дълбоки кулоари, над шеметни пропасти надвисваха острите ръбове, събиращи се в небесните пространства. Планината блестеше в утринната си чистота, пазейки гордо своята същност и величие зад щит от скално-леден свят, онзи свят които ни мами и предизвиква.

Размишления от високо

Ние сме там да се докоснем, да отнемем прашинка от вечността на тази грамада, да прегърнем студения гранит, да се опарим в допира със стъклените ледове, да открием нови пространства и хоризонти. Откриваме ги в себе си, предизвиквайки ограничените си възможности, отиваме и се връщаме, изкачваме се и слизаме, усмихваме се и плачем... Раними и уязвими, пълним очите си със сълзи, сълзи неосъзнати, но тъй истински, плод на емоцията, която предизвикват шеметните простори. Усмивки, налудничави, но сърдечни. Усмивки на лица без маски, без колебания и двоумене. Отиваме не за да покорим, не да се докажем и наложим... Отиваме просто защото ние сме там, дори и в монотонното си ежедневие на един съвременен живот, до голяма степен отричащ първичната красота на природата. В мечтите, в сънищата си, повече от често ги виждаме тях – планините. И нетърпеливи, като малки деца, очакваме онзи сладък момент, в който ще пристегнем тежките обувки и ще поемем към новите предизвикателства. Просто за да бъдем там, в нашия свят, в който дори да звучи парадоксално, ние като хора нямаме никакво място...

През ледника

Котките захапваха стъкления лед, пикелът поскръцваше в твърдия фирн, движехме се бавно из сенчестата част на Шерсен Супериоре – голяма ледена река, лазеща бавно към долините от южната страна на планината. Скоро преминахме, нещо като оформена пътечка, която водеше напред към начупена от цепнатини обла гърбица. Както се появи, така и изчезна тази малка пътечка. Прескочихме няколко малки цепнатини и се озовахме в съвсем друг свят. Вързани бяхме по двойки, заобикаляхме ледниковите пукнатини, търсейки стеснение откъдето можехме да преминем. Наоколо нямаше никой, бяхме сами. Срещу нас се извисяваше огромен, стръмен кулоар, разделящ масива Крест’ д Агуза от Пиц Аржент. Пъплехме като мравчици в един великански свят на камък и лед. След малко достигнахме огромната бариера, която трябваше да преодолеем. Разбрахме, че сме объркали пътя – не е това кулоара, който търсим. Набелязахме огромна купчина от срутени скални блокове върху ледника. Подминахме я и от другата страна, отново съзряхме нещо като пътечка, тя трябваше да ни отведе в големия кулоар, където по виа-ферата да достигнем заслона. Слънцето вече прижуряше, ултравиолетовите лъчи се отразяваха от ледено-снежната повърхност. Колосалните размери на планините, надвиснали над главите ни, ни притискваха със смазваща сила. Достигнахме основата на кулоара и настигнахме Детьо и Тони над голяма цепнатина. Тук нервите ми не издържаха – дразнех се, че я играем „американската” – всеки за всеки, ние и вие. Тръгнахме уж заедно, а се движим по отделно... Детьо и Тони дръпнаха нагоре по кулоара. Тръгнах и аз, вдигнах глава и ги видях точно над мен, толкова беше стръмно в този участък. Зори се справяше чудесно, от време на време я осигурявах през пикела, така както тренирахме на Мальовица. Под нас тъмнееха огромни цепнатини, покрай една такава преминахме в средата на стръмния склон. Много тайни крият тъмните им бездни, но не вярвам да има хора, които да изгарят от желание да ги разкрият. Страховитата мощ на този снежно леден, грамадански улей ни правеше да изглеждаме мънички и незначителни. Ето че се събрахме в основата на „железният път” – виа ферата. Тя щеше ни отведе до заслона – 200 метра денивелация по-горе. Имаше обаче една тънкост – бергшрундът на кулоара бе доста голям и до първите въжета на скалата имаше около метър и половина - два процеп, дълбок и коварен. Размекналите се ледени парченца, които хвърчаха отгоре, както и малки камъни, съборени от слизаща група, допълнително изнервяха обстановката.

Заслонът Марко е Роза

Кацнали бяхме и четиримата на несигурната козирка на бергшрунда и обмисляхме вариантите. В един момент Детьо просто прескочи цепнатината, вкопчвайки се във въжетата и всичко дойде на мястото си. Първата част на „железния път” беше изцяло отвесна и компактна гладка скала, но после с набиране на височина трудностите намаляха. Изгарях от жажда, ближех стичаща се водица по скалите. На едно място, където лятото се образува цял леден душ през който преминаваш, даже успях да напълня малко в шишенцето. Отдясно като огромна, стръмна ски писта се спускаше коварният улей. Тук на скалите обаче ние се чувствахме сигурни. Излязохме на заслона следобед, посрещнати от грейналите лица на група испанци. Надморската височина бе 3610 метра. Усещах лека отпадналост и главоболие, но скоро парченце карловска луканка и половинка шише вода ме накараха да се чувствам все едно съм се излегнал на морския бряг. Не бях закусвал хубаво, а по ледника под парещото слънце сякаш се бяхме обезводнили. От очите ми взеха да се стичат сълзи, емоция неизвестна и до днес, емоция която усетих чак когато можеше да се отпуснем, уморени след дългия ден. Малко по-късно пред нас се разкри уникален по красота залез, който сигурен съм ще помним дълго. Това беше нашата най-голяма награда, определено заслужена след тежкото изкачване до заслона. Направи ми впечатление, че единствено ние така силно се радвахме и снимахме природния спектакъл, разиграл се пред очите ни. Останалите хора наблягаха на вечерята си, като хвърляха по някой друг поглед навън през прозореца. Ние пък мръзнехме и снимахме на режещия вятър отвън. Стъмни се. Събрахме се на голям нар в заслона, увихме се в чувалите и се унесохме в неспокоен сън, преследвани от нормалните преди изкачване съмнения, опасения и колебания. В един момент в съзнанието ми изплува какво ми рече веднъж моят приятел Румен – „ Преди като лягахме вечер преди изкачване, моите приятели все се кахъряха и го мислеха. Аз пък си нанках здраво. На следващия ден те се чувстваха недоспали и изморени. А каквото има да се случва – то ще се случи!” Това ме поуспокои малко и успях да спя поне на пресекулки...

Двама към върха

На идния ден към Пиц Бернина тръгнахме само аз и Детьо. Часовникът ми показваше вече 3820 метра и пред нас започваха трудностите на маршрута. Задъхвах се лесно, проклинях се и задето си забравих слънчевите очила в заслона. Очертаваше се хубав слънчев ден, но на височина около 4-те хиляди метра, слънцето може да ти изиграе лоша шега. Сетих се за друг трик – да намажа с нещо черно лицето, под очите, но с такива въгленчета тогава не разполагах. Преглътнах факта и след някакво самовнушение, че всичко ще бъде наред, поех по стръмния снежен склон, който води до ръба Шпалаграт. Около нас блестяха белоснежни върхове, малки пухкави облачета закриваха ниските долини. Чувствах се сякаш съм роден за това място, сякаш цял живот съм искал да бъда точно тук, точно сега. Радвах се от все сърце на планината и въздушната емоция, която ни обграждаше, но не смеех да се отпусна. Чакаше ни опасно изкачване, изискващо максимална концентрация на силите и волята. Всичко бе забравено, всякакви проблеми, несгоди, дългите тренировки за да бъдем тук, лишенията за да закупим екипировка, липсата на пари, упреците и еднозначното „Ти си луд!”. Слях се с околната среда, търсех гънки, цепки, малка дори неравност, която да използвам за стъпка или хватка, поглеждах нагоре, опипвах, захващах. Поглеждах надолу – вдигах крак, забивах котките, после другия крак. Сняг, скала, лед – ние бяхме там и напредвахме нагоре към висините, търсехме пътя и начините за преминаване. Сякаш душевно се издигахме все повече с всеки преодолян метър от планината. Колкото по-високо, толкова по-добре усещахме онази невидима връзка с нереалното усещане, че можем нещо повече от това, което ни обещава системата, от общоприетото мнение да бъдеш човек-консуматор, да се движиш по добре утъпканата пътека, да живееш в една рамка, отвъд които ти ще бъдеш неспособен и незачетен като личност. А тук горе ние бяхме истински човеци, изгарящи от живина същества, а може би изживявахме това състояние, близко до подсъзнателната наслада, с която понякога се будим сутрин след някой незабравим сън. Мисля си така, защото често след някое изкачване ми се струва, че съм сънувал, че съм сънувал един много приятен, неземен сън, който не мога да осмисля напълно затворен между четирите стени на града. Поглеждам в усмихнатите лица на снимките, запечатаните за спомен форми на върховете и разбирам, че това е било реалност. Реалността, различна по много показатели от това, което долу сме свикнали да охарактеризираме като такова...

По върховият гребен

Направихме си импровизирана площадка. Къс, стръмен и пълен с лед кулоар водеше нагоре към ръба. Детьо го изтича за секунди, докато аз разговарях с испанците, които пускаха рапели покрай нас – „Това е над нашите възможности! Успех на вас!!!”. Излязохме на ръба – страховит и тесен, след две-три снежни гърбици бяхме в основата на скалната част. Вече и дума не можеше да става за задъхване, планината ме беше пленила в магията си, чувствах движенията си плавни, умерени, ритмични. Детьо, като по-добър скален катерач, напредваше бързо и скоро ми даде сигнал да тръгвам. Следваха отново остри снежни ръбове. От двете ни страни зееха огромни въздушни пространства. На едно място пак се събрахме и минах напред – остър като бръснач Шпалаграт ни предизвикваше. След още малко скално катерене излязох на Италианската Бернина (4020м.) Следваше много неприятно спускане по снежно-леден ръб. На едно място откъм върха се зададе група – гид с клиенти. Трябваше да се разминем, но нямаше възможност за това. Поех си дълбоко въздух и откатерих метър, два над стръмния източен склон на върха. Забих пикела малко под самия ръб и стъпих, осигуряван от Детьо, на един лабилен камък стърчащ от леда. На сантиметри пред очите ми преминаваха поредица от обувки с котки, като на всеки чифт получавах по един поздрав. Комична ситуация, но със стотиците метри бездна под краката си, никак не ми беше смешно. Ако камъкът поддадеше под мен, приятелят ми щеше да се налага да скача от другата страна. Там пък нищо хубаво не го чакаше – скали и лед, а отдолу пак адски стръмен фирнов склон. Продължихме напред по изцяло скалист тесен ръб. След минути бяхме на върха на Швейцарската Бернина (4050м.), след като преодоляхме последните, вече лесни пасажи. В раницата си носех българското знаме, което гордо развяхме. Хубавият безоблачен ден ни награди с незабравими гледки от най-източния 4-хилядник на Алпите. Щастливи бяхме, но за кратко – очакваше ни още по-трудно слизане по пътя на изкачване. Все пак останахме за известно време, за да попием колкото се може повече от природната енергия, осезаема на такова високо и изолирано място. Под краката ни пълзяха начупените ледници, над тях пелена от пухкави облачета следваше красивите върхове – Пиц Палу на изток, до него Беллависта, Пиц Цупо, Аржент, Крест д’ Агуза. На югозапад – Пицо Розеч, Шерсен, Сиела... Ледената огърлица на Енгадин откъм Швейцария и Вал Маленко откъм Италия ни остави без дъх...

Дългото и опасно слизане

Слизането мина като по учебник. Достигнахме до заслона, където ни посрещнаха момичетата. За радост отново нямаше време – хижарят Бианко споменал, че местата за тази вечер са били ограничени, отделно храната ни привършваше. Стегнахме раниците и поехме надолу по виа-фератата. Намусен и изморен се носех последен, вързан със Зори пред мен. На един ронлив участък тя леко се подхлъзна и ме понесе, но добре осигурени на металните колове се спряхме. Разминах се с леко ожулване. Когато почти бяхме в основата на виа-фератата, над себе си дочух силен крясък на италиански. Погледнах набързо нагоре и моментално изкрещях на другите да се скрият. Отгоре като снаряди набираха скорост камъни... За мое нещастие се намирах на място, силно експониран на обстрела, залепих се инстинктивно към скалата, камъните се разбиваха около мене, един ме удари в каската, друг се заби в капака на раницата и ме дръпна рязко назад, трети ме уцели в рамото. Усещах как нещата излизат извън контрол и започва да ми призлява, но нямаше време за размисъл – отгоре наново се понесе същият вик... Този път ми се размина. Слязох до Зори, скрита под лек надвес на скалите. Попитах другите отдолу как са, всичко беше наред. На вертикалната част на „железния път” бързахме с рапелите – а върху ни се носеха поединично нови залпове камънак... Скоро обстрелващите ни приятелчета ни застигнаха и взеха да се дразнят, че се мотаем на рапела и трябвало да чакат. Каква наглост! Все пак си мълчах и гледах встрани, правех се че не разбирам. Не беше там мястото за морал и справедливост – имахме още много път за преминаване, слънцето бе размекнало твърдия сняг и лед, денят скоро щеше свърши... Откатерихме стръмния кулоар с моята приятелка. Осигурявах я през пикел и се бавехме, докато отгоре постоянно хвърчаха камъни. Детьо и Тони вече бяха извън зоната на обстрела, долу под цепнатините и ни чакаха... Достигнахме до тях и се вързахме и четиримата на едно въже, за да преминем по размекнатия вече ледник Шерсен. Умората си казваше думата. Започнахме да се изнервяме. Трите обстрелващи приятелчета пък търчаха отвързани, който където намери по ледника. След време единият от тях изчезна и започна търсенето му от другите двама. Викаха, кряскаха, но ни вест, ни кост. Повече не видяхме никой от тези три момчета, но предполагам всичко е минало добре за тях, защото нямаше новини за някакви инциденти в района, а хеликоптерът кръжеше само около хижите, снабдявайки ги с провизии... Минаваше 6 часа и слънцето клонеше към залез, а ние се лутахме из пукнатините на ледника. Като в омагьосан лабиринт се провирахме между цепнатини, прескачахме някои от тях, но пътят напред се оказваше труден. На няколко пъти се губехме и въртяхме в нещо като кръг. Ситуацията ставаше напечена, но не спирахме, ами търсехме път и спасение от ледения кошмар. Все пак се озовахме на най-високата му част и оттам зърнахме „пътечката”, която щеше ни отведе до Пассо Маринели. Напразно се зарадвахме на този етап, защото до нея ни деляха дълги и напречно разположени големи цепнатини, които нямаше как да преодолеем. Върнахме се назад и пак наново: опит отляво – не, отдясно – може би оттук ... Някои от цепнатините прескачахме със засилка. Вързани и четиримата на едно въже това костваше мобилизацията на всички за да можем да заемаме правилните позиции, докато някой от веригата се засилваше и скачаше. Много време и нерви похабихме на ледника, но ето ни вече на пътечката. След близо още час-два вече бяхме пред палатките, точно навреме за поредния красив залез.

Сред зеленината

На другия ден вечерта слязохме до местността Доссо ди Вети, над селцето Франша, откъдето тръгнахме. Преминахме еднодневния трекинг надолу към зеленината доста тромаво с тежките си раници. Радвах се като първия човек на едно корито с течаща ледена вода, където се изкъпах с голяма наслада. Слязохме и до селото за да напазаруваме провизии по така наречената от Детьо и Тони - „Диретисима” – стръмна пътека, право надолу към къщите. Два дена лежахме на слънце, съзерцавайки могъщия Пиц Скалино отсреща. Крояхме планове как да преодолеем долината и да се изкачим на него, но вместо това следващия ден тръгнахме на „разходка” – Детьо и Тони към красивото езеро Лаго Палу, а ние със Зори към близкият Сассо Неро (2919м.). От върха се откриваше невероятна гледка към масива на Бернина, където бяхме само преди два дни. Стояхме притаили дъх, съзерцавайки алпийските гиганти и огромният поток вода, който се изтича под ледника Шерсен Супериоре. До нас пък любопитен човечец се мъчеше с нечленоразделни фрази, мимики и жестове да ни обясни, кое как се нарича...

Задух в долините

Мъкнехме тежките сакове из задушните улици на Милано. Дойде време да се събудя от невероятния си седем дневен сън, пълен с хубави емоции и сладки моменти. Търсехме евтиния хотел, в който да отседнем, за да дочакаме полета на следващия ден към България, но дори не можехме да го намерим. Температурите бяха убийствени, задухът цареше в този наситен с мръсотия район на космополитния италиански град. Улиците бяха пусти, защото бе летният отпускарски сезон, но въпреки това чувахме силно всеки шум, който се носеше между смръщените сгради. Нищо не можеше да замени сега чистия, прохладен въздух на Кампо Франша, откъдето сутринта започна нашето пътуване. Слизахме надолу и все по-надолу, автобуси, гари, влакове, упътвания, табели, задух, слънце, тълпи от хора ...

На път за България

Самолетът беше претъпкан. До нас със Зори се настани прекомерно пълна италианка. Дадоха и допълнителен колан, за да се опаше по време на излитането. Стюардесите тичаха обезумели и обслужваха тълпата. Молеха всички да се вслушват в инструкциите, нямаше никакви свободни места, цареше хаос. Нещо над мен бръмчеше неестествено силно, още преди да е излетяла машината... Призляваше ми от предстоящото пътуване...Затворих очи и се опитвах да си мисля за нещо хубаво, но суматохата около мен не го позволяваше. Детьо и Тони се шегуваха нещо от предните седалки. Върху ръката си усетих топлата длан на приятелката си, видях нейната усмивка. Очите и бяха пълни с онзи заряд, който носи планинарят, завръщащ се след изкачване. Те бяха истински и пълни с радост. Това ме накара да се чувствам по-добре, пълноценен. Просветна ми ... Спуснах капачето на илюминатора и затворих очи... Малко по малко се отнесох отново нагоре в планините, в кристално-чистото утро на предстоящия ден. Погледът ми отново се спря на шеметните гранитни стени, стръмни кулоари и нацепени ледници. Острите ръбове се срещаха горе в небесата. Светлината обагряше в цветове и сенки гънките на планинския релеф. Вятърът носеше свежа прохлада, милвайки загорялото от слънце лице... Ледената огърлица блестеше в синкаво-бели нюанси, подплатена от пухкавите облачета на долините ... Пред себе си виждах пътя, който трябваше да извървя... Усещах мощна енергия, запълваща гърдите ми. Тръгнах напред, вързан за въжето... Зад мен вървяха моите приятели, чувах шегите им, смехът им огласяше пространството... До мен бе моята приятелка, усещах топлата и длан върху ръката си... Планините ни приемаха при себе си... Започвахме да се изкачваме: поглед нагоре – удар с пикела, хватка, поглед надолу – забивам котките на единия крак, после другия... Поглед нагоре ...