Вече бе края на февруари, климатът менеше характера си, високата лавинна опасност предните седмици не ни окуражаваше да предприемем каквито и да било ходения и изкачвания по планините. След няколко седмична пауза, дойде моментът, в който отново с приятелите решихме да се отправим нагоре. Много ми се искаше да идем да траверсираме Петлите в Рила, за късмет идеята ми намери съмишленици, ето защо в 4:30 сутринта на 25 февруари потеглихме към Самоков. Прогнозите бяха обещаващи – слънце, но и силен вятър, около 70км/ч, по билата на планината. Всичко вървеше по план, докато не навлязохме в мъглата, която бе обгърнала всичко надолу до Първа тераса. Следвахме дири на моторна шейна, както и такива на скиори, пързаляли се навсякъде околовръст. Бяхме сами в планината– аз, Детьо и Марто – последният отскоро нов член на нашия скромен клуб по катерене и алпинизъм. Вървяхме в гъстата мъгла под поривите на северозападен, студен вятър, с голямата надежда, че времето по обяд ще се оправи, аз лично силно вярвах в това, но щеше да се окаже съвсем друго. На Втора тераса подминахме камъка с плочите и продължихме вече без диря напред. Видимостта беше много малка – само няколко метра, затова вървяхме в логичната посока към дъното на Втора тераса, откъдето да поемем нагоре към върховете. Тука се замотахме около час, защото сме пропуснали мястото, водещо нагоре по склона, ето защо решихме, че ще е най-добре да се „приютим” под една скала и да изчакаме някакво прояснение. След време мъглата се надигна за момент, точно колкото да видим, че наистина сме пропуснали мястото за нагоре, а сме направили някакъв полукръг за да достигнем скалата, намираща се под склоновете на Орловец. Няма шега с мъглите и с едно наум потеглихме към първия кол на зимната маркировка. Детьо беше минал напред и усилено се бореше с мекия сняг, оставяйки ни хубави стъпки. Много бързо, учудващо бързо се озовахме на равното място под Безименния връх, откъдето искахме да подходим за Петлите. Точно тогава небето се отвори, слънчев лъч премина за секунди колкото да освети искрящата красива планина пред очите ни, да ни стопли, но след това сивата, тежка пелена се завърна. Екипирахме се, скрити от вятъра зад голяма снежна пряспа и поехме по широка навейка напред към Петлите. Мъглата се спусна още повече и скоро видимостта се намали до няколко метра. Бяхме набелязали един камък, до който да достигнем, после друг – в средата на опасен лавинен склон, там щяхме да пресечем, за да започнем изкачването към върха на Малкия Петел. Поех първи със свито сърце към големия камък в средата на склона. Снегът държеше под краката, затъваше се, но определено беше доста по-стегнат, отколкото очаквахме, това ме успокои. Когато достигнах под камъка, другите дойдоха един по един до мен, вързах се за въжето и тръгнах да подсичам втората, по-опасна част на склона. Хубаво – и тук снегът държеше, само на моменти малки буци от навейки се откъсваха под краката и се плъзгаха надолу. Достигнах скалите отсреща, зацепих два френда и започнах да издърпвам въжето. Детьо и Марто пък през това време не се бяха вързали, ето защо скоро другият му край се озова в средата на снежния склон. Разбира се, че комуникацията не беше на ниво, на никой не му се крещеше точно там, камо ли да се опитва да надвика свистящите ветрове. Един по един, приятелите дойдоха до мене, придържайки се за въжето като за парапет. Побързах да тръгна нагоре, за да избегна евентуалното връщане, за което Детьо настояваше – имаше си право човекът, времето беше отвратително, не познавахме добре района, от една страна изкачването губеше смисъл. Ние пък с Марто заявихме, че не може той да си тръгне, а ние да останем, а че ако ще си идем – ще сме и тримата, което веднага успокои лекото напрежение.
Катерех нагоре по стръмен склон с перфектни замръзнали туфи, ще кажете – как така трева се подава, като падна толкова много сняг? Еми как - горе в планината кипи друг живот, много различен от този в долините, където всичко ни е до болка познато.
По уговорка след мене на средата на въжето щеше да се върже Марто, а на другия край Детьо, всичко ставаше в движение без много да се бавим и да го мъдрим. Фурията ни разнасяше в порива си, обледенявайки раниците и дрехите. На всяка стъпка нагоре, вятърът който идваше в гръб, поемаше ледени стружки от вдигнатия крак и го запращаше за части от секундата в очите. Така много стъпки нагоре, катерех по най-логичните лесни пасажи и скоро пред мен се изправи висока пряспа от сняг. Личеше си, че тук излиза вятърът от североизток, как е успял да сътвори за толкова малко време такова чудо, така и не разбрах. Затъвах под навеищата до над кръста, за да достигна сигурността на скалите отгоре. Скоро пред мен се изправи скалната стена, на която още отдолу видях една цепка, подходяща за изкачване.
Още тогава ми беше ясно, че траверс на Петлите няма да направим, условията не го позволяваха. Сигурен съм, че можеше да се справим, поне каквото зависи от нас, но това щеше да създаде доста напрежение и изнервени ситуации. Изкачването ни беше някаква форма на мазохизъм и въпреки че се чувствах отлично, може пък у някой от приятелите да не беше така.
Заобиколих отдясно скалната стена, за да потърся по-лесен пасаж за преминаване. Вятърът ме посрещна с груби тласъци и ледени бучици по лицето. Стегнах качулката и започнах да катеря по красив заскрежен, скален ръб, водещ към върха. Много голямо удоволствие изпитах точно там, знаех че не сме далече от най-високата точка на Петлето. Особено голямо беше удоволствието в малка, стръмна камина, където бях закрит от стихията. Там поседях известно време да се подготвя за излизането, да направя някоя снимка. Приятелите бяха на завет, скрити зад ръба, така че нямаше за къде да бързам.
Излязох на гребена, водещ към голям издаден камък, очевидно най-високата точка на Малкия Петел. „Малкия Петел” колко невинно звучи, нали? А какъв голям бой можеше да ядем там, точно тогава... Преминах по тесния ръб, водещ към камъка, докато ветровете се опитваха да ме метнат надясно, в голямата пропаст към долината на Рилска река. Гребена на Петлето се оказа остър, покрит с мек сняг, под който не знаеш на какво може да се натъкнеш – дали ще е здрава скала, в която котките да „захапят” или ще е въздушно пространство, което да те прати на друго място. Побързах да преметна дълга лента през камъка, осигурих се и започнах да обирам въжето на двамата след мен. Скоро и те допълзяха, обясних им че мисля да се връщаме, което получи пълно одобрение като идея. Погледнах оставащия ръб на Петлето – красив, все така остър и обледенен, в един момент свършваше, прозорец и след него красивата скална стена на Големия Петел. Друг път, с по-малко сняг и вятър, на слънчице...
Както се събрахме на малкия остър връх, така и след няма и две минути, Детьо тръгна да откатерва по гребена, скоро и Марто, аз пък стоях горе най-дълго, за сметка на това отнесох най-много вятър. Все пак Рила се смили и в прозорец, разкъсване на мъглата, видях дерето към Рилска река, с внушителните, впечатляващи игли, покрити със снежни шапки. Отново силни усещания от красивото въздушно пространство, но за кратко, пак мъгла, въжето се опъна, събрах осигуровките и заслизах след другите. Откатерихме много бързо, преминахме и снежния склон, също така бързо слязохме до ЦПШ във все така лошо време. Единствените хора, които видяхме по пътя надолу, бяха двама скиори на Първа тераса. Детьо не престана да ме майтапи за прогнозите, как до последно си вярвах, че най-много по пладне всичко ще блести в слънчевата светлина на красивия зимен ден. Еми това е - опитът за траверс се осуети, но за сметка на това натрупахме друг съществен опит, под силните усещания, които намръщената Рила предизвика у нас.
Но дори и намръщена ние си я обичаме ...
След поредна пауза, в топлата събота на март месец, двамата с Детьо напредвахме в посока на заслона БАК. За пореден път раниците тежаха върху потните гърбове, превити под тежестта на товара и топлината на силното слънце. В заслона нощувахме осем човека и две кучета. Планината беше пълна с хора, всеки с неговите си цели и задачи. Под нас, около Бисквитеното езеро, стаено дълбоко под тоновете сняг, курс за планински водачи сътвори цял град от снежни пещери и иглута, накратко наречен от нас – хората в заслона – „градът”... Мистичен залез и ослепителните точици в небето на Венера и Юпитер, както и Марс на изток, бялата пелена на Млечния път, безброй звезди – това видяхме, силно развълнувани с новите приятели пред заслона. Благи приказки и усмивки изпратиха този красив мартенски ден, за да посрещнем рано по изгрев новите зимни предизвикателства...
Кратко след събуждането и задължителното топене на сняг на примуса, всеки от нас пое към своето изкачване. Ние специално се насочихме към Злия зъб и маршрута излизащ на североизточния гребен. Изкачването беше неописуемо, красиво и въздушно в скалната му част.
Наложи се на две места да забивам клинове, за да се изтеглям над леко надвесените пасажи – катерехме изцяло със сечива и котки. За съжаление колкото и рано да станахме, колкото и да бързахме, в момента в който се озовахме под снежните шапки, предшестващи острия заснежен гребен на Зъба, установихме че преминаването му може да бъде много опасно... Натоварването на мекия сняг, изкусно навят в остър снежен ръб, крепящ се на нищото, можеше да ни прати далеч долу в неизвестността. Съвсем спонатнно и без колебания и двоумене, се спуснахме обратно по маршрута на рапели и по обяд вече всеки разказваше преживелиците си пред заслона... За нищо не съжалявах, дори се радвам че проявихме благоразумие... Така приключи моята зима, с една отворена вратичка да се върна, да довърша нещо, да се докосна отново до твърдата скална, заскрежена гордост на Планината. Седя сега и пиша тези редове в първия астрономически пролетен ден на 2012 година. Нямам време и сили да правя равносметка, погълнат от дългото, монотонно ежедневие... Но смея да твърдя, че силните емоции, предизвикани от красотите на планината, онези мигове на трепет, студуване, адреналин и възбуда, сълзите на възторг които изпълваха очите при шеметно летящите облаци, ширнали се в необятното пространство, те, тези мигове на радост ще останат незабравими ...
И така до следващите зимни предизвикателства ...
