Камък по Савойски

За Детелин и Андре: "Зад къщата на шефа съм. На изток. Палатка номер 10."

Това гласеше малката бележка, оставена между умивалника и тоалетната на къмпинг „Ароле” в Шамони. Нашият приятел Румен Дамянов ни очакваше още предишната вечер. А ние току що бяхме пристигнали на малката градска гара, след нощувка до гробищата в Кормайор. Никак не беше приятно да преспим между гробищната ограда и главния път за тунела Мон Блан, който минаваше току на десетина метра над главите ни. Но обстоятелствата го наложиха. Там не се плащаше, а и никой нямаше да ни закача...

Как достигнахме дотук? Плановете ни да отидем в Кавказ останаха на заден план, след бомбастичната оферта от страна на Румен – да отидем и изкачим Пти Дрю във Френските Алпи. Да, същият онзи емблематичен връх, мязащ на каменен снаряд, опрял острие високо в небесата. Положихме много усилия, за да се потготвим – катерене във всякакви условия, предимно студени дъждовни дни, придружавани от кълбести мъгли. От бурите в Рила, които търпеливо изчаквахме в палатката, до двучасови тренировки за издръжливост на изкуствената стена в НСА. Правехме предимно класически изкачвания – Лакатник, Враца, Елени връх, Мальовица, Злия зъб, Двуглав, Ушите. Последния път преди за заминем за Франция, с Детьо изкатерихме три много красиви маршрута по северната стена на Мальовица за по-малко от ден, слязохме събрахме си палатката и се прибрахме вкъщи. Чувствахме се във форма, психически отлично, готови за големи изпитания. Отделно имахме предварително добре изготвен план.

В същото време, при катерене на скалите край Велико Търново, Румен паднал, извадила се клема, изкривил си глезена... Това внесе много колебания, забележете – не от негова страна – това разколеба нас. Без неговият опит и присъствие на близо километровата стена на Дрю – намирането на пътя и най-вече слизането се биха превърнали в един истински кошмар. Оттам насетне съмненията не престанаха да ни гонят. Плановете тутакси се промениха, надеждите за големи изкачвания не се изпариха, но колебанията ни глождеха до краен предел...

Когато всичко отмине ми е най-интересно как хората казват, че ти завиждат. Очи в очи или по всякакъв косвен начин темата се свежда до това – „благородната завист”. Да ми завиждат? За какво да ми завиждат – зад привидната красота на снимките се крие съвсем друг свят. Че нима е лесно да работиш половин година за да можеш да поскиташ десетина дена из Алпите? И то как – натоварен като магаре с провизии от България, защото такива са ти възможностите... Отделно личен инвентар, отделно бивачните съоражения... Че нима е лесно да оставиш всичко тук? Жени, деца, задължения, кършещи ръце родители? Мисля си да попитам тези хора какво е хубавото, когато те пердаши суграшицата и зъзнеш на скалата, когато за секунди планината се разяри и изсипе цялата си мощ върху крехките човешки плещи? Когато вир-вода се гърчиш в някоя камина, а после на неосигурен диагонален траверс трепериш, да не се изплеснеш надолу. Когато виеш като ритано псе от възвръщащата се чувствителност на пръстите. Да не говорим когато захвърчат камъни отгоре... Или загърми? Когато нощес докато дремеш, сънищата ти са разкъсани от тътена на каменопади и рушащи се ледени сераци?

Има и други обстоятелства и знам че завистта няма място в такава ситуация. Очаква се все пак при някакви положени усилия и лишения да последва нещо хубаво. Нещо което да пречупи призмата на скалъпеното ежедневие. Нещо което дава живот и тласък да продължиш напред. В планините да идеш трябва смелост и много голяма решителност, водя и дух. Качества, добиващи се единствено и само, когато многократно се лишаваш от привидните вскидневни „благинки”. Аз лично винаги намирам романтизъм и приключенски елемент дори и в трудните ситуации. А завистта като качество я няма в нито едно от двете. Още като малък го разбрах ...

Към един по обяд бяхме дръпнали доста високо по стената на Егю дю Пен. Иглата Гребен в превод, с нейните 3192 м. не е висок леден връх. Опасват я скални бастиони от всичките и страни. Най-популярни са маршрутите от юг, където е и „Класическия” тур до върха. Там, както и на много други върхове в Алпите пътеки няма. Върхът обикновено е остър скален гребен, насечен като трион с обветрени скални жандарми. Пътят за слизане е рапелен, объркан и много натоварващ психически. Тъкмо бяхме достигнали края на втората плоча по стар класически тур по северозападната стена. Преминахме „Ръба на пеперудите” и по тесни тераси и с лесно но объркано катерене, достигнахме под последната върхова пирамида. Поседнахме на равното пространство преди „финалната права”. Тук трябваше да решим какво ще правим. И тримата бяхме на различно мнение – един за горе, един за надолу, само Румен го даваше пас. Аз лично не виждах смисъл да катерим до върха, ами да си се приберем по светло. Така, мислех си, ще можем да оползотворим пълноценно идния ден, преди очакваното разваляне на времето. Слязохме... Рапелите бяха много и объркващи. Както се и очакваше, опитът, чукът и клиновете на Румен направиха рапелния път безопасен и логичен. Той не беше тук за първи път. „Тука ще се научите на алпинизъм” – повтаряше Румен – „... от южната страна на Иглите (Енверс де Егюз) – там е значително култивирано, кажи-речи всичко е обезопасено. Тук от север е истинския алпинизъм!”

На следващия ден потеглихме към Иглата Ем. Тя е най-ниската в района на Иглите на Шамони и надморската и височина е едва 2844м. Подходът до нея обаче трая около 3 часа, които се оказаха пагубни за контузения глезен на Румен. Още на първо въже той пожела да го спуснем до долу и закуцука обратно по пътеката. Ние продължихме по североизточния гребен на Иглата, воден за един от най-класическите турове в района. Изкачихме се до върха, насладихме се на приказна панорама, но това не можа да трае дълго поради неочаквано ранно струпващи се облаци. Поехме по рапелите, след това тераси с хоризонтален траверс, пак рапели, за да достигнем огромен и опасен кулоар, който водеше право долу на ледника Нантильон. Този ледник ни беше познат от подвизите ни на съседния Гран Шармо, две години по-рано. Стъклените му езици, проблясваха подканящо. Долната част, богато наситена с начупени от каменопади отломки, се състоеше именно от стъклен синкав лед. Малко след като излязохме от коритото му се разяри неизбежната лятна буря, чиито гърмища разтрисаха земята, а суграшицата барабанеше по каските ни.

С Детелин поехме по различни пътища. Мисля стана така че ни дотегна един другиму да сме неотлъчно заедно. Дългото време прекарано по планините, предимно в несгоди и приключения, взе своята кулминация на върха на Иглата Ем. И той, и аз сме трудни характери. И няма как да не е тъй, когато се занимаваш с такава дейност. Винаги съм чувствал Детьо като истински приятел. Дори и в най-тежките ситуации сме се измъквали невредими. Дали с някоя друга кавга, спор или ругатня – двамата заедно сме преживели едни от най-хубавите си моменти из планините. Винаги сме споделяли и малкото което имаме, а когато става дума за компромиси и разбиране – резултатите са били налице. Ето защо там на ледника Нантильон, съвсем естествено достигнахме кръстопътя, като нещо което беше сякаш крайно време да се случи...

Долу на главното трасе за Монтенвер срещнах Румен. Покуцвайки по пътечката, едва се движеше с изкривения си глезен. Предполагам всяка неравност е била съпроводена със силна болка. Не това обаче бе причината за строгото изражение, на иначе тъй благия и спокоен човек. „Personnes sont mortes de Aiguille du Peigne ! „ –това казали случайни минувачи по пътеката. Хора били загинали на Егю дю Пен! Хеликоптерът бучеше някъде горе из мъглите. Когато облачността се разкъса, той направи няколко курса от Шамони до ... до скалния жандарм, който ние достигнахме предния ден. На всеки курс машината понасяше надолу своят „пакет”, веещ се във въздуха. Прималяваше ми при тази ситуация. Именно така както и преди години ми прималя когато видях как изнасят хора от Гран Шармо, отново на мястото до което бяхме достигнали. Няма как да не трепне човешкото сърце при тези гледки и звуци – Планината събираше своя данък. По един или друг начин, тя искаше своето... И си го получаваше...

Последва тежка нощ, съпроводена с обилен валеж и бурни ветрове. Бях адски изморен и спах дори и на пресекулки, докато до мен Детелин се въртя неспокойно. На сутринта още преди седем часа Румен ни разбута и ни съобщи, че няма намерение да „гние” тук, ами да се стягаме – отиваме на село. В палатката ни имаше локва вода. Целите бяхме подгизнали през нощта. Тежкият атмосферен фронт беше обвил планината. В Алпите той не отминава бързо, трябват дни. Летни дни, в които е нормално над 3000 метра да вали сняг. Това окончателно сложи точка на плановете ни да идем на Тризъбеца. Той беше нашата голяма цел или поне моята. Класическият маршрут на Жак Лепине прокаран по Тридент дю Такюл оставаше една перспектива напред във времето. Винаги съм знаел, че човек не бива да го е яд, че нещата уж се случват така както трябва, но специално в този момент се чувствах изключително разочарован ... Събрахме през зъби багажа си и поехме към долината мокри като кокошки...

Следващите три дни прекарахме в Лес мон Серволе – селище на около 200 км. от Шамони, където живееше и работеше нашия приятел. Там ние изсушихме всичкия си инвентар, позакърпихме се, освежихме се и опитахме някои от местните деликатеси, ракия и вино. Старият магнетофон на Румен въртеше безотказно рок от шейсетте, блусове и френски ретро парчета. Много истории се разказаха, много смях огласяше малкия хол на нашия приятел. Изключително любезен и спокоен домакин, човекът успя да ни накара да се отпуснем и да се почувстваме като истински европейци, в сърцето на планинска Франция.

Когато след три дни бурният атмосферен фронт отмина, ние се тътрузехме по пътеката за Егю Руж (Червените игли), намиращи се от другата страна на долината на Шамони. След изключително неудобен бивак, сврени като мишки върху едни едри камъни, с Детелин направихме неуспешен опит да открием Егю льо пра дю Торон, където бяхме набелязали хубав и дълъг маршрут. Изгубихме цял един ден в лутане. Това не ни обезкуражи, но доведе до изнервени ситуации. Събрахме наново всичкия си багаж и се прехвърлихме още същия ден на Синьото езеро под Иглата Пен и Иглата Блатие. Легнахме в палатките с колебанията по коя игла да катерим на следващия ден. Румен беше до тук. Със сигурност кракът му не позволяваше повече такъв сорт акробатики. Въпреки всичко човекът се радваше да бъде в планината, за да бъде съпричастен с тръпката на неизвестността, която криеше утрешния ден. Заспахме бързо във вече студената нощ. Фронтът беше оставил след себе си ясни и слънчеви, но и много студени дни.

Последното катерене осъществихме по един изключително красив маршрут, който се казва Лепидоптер – вид пеперуда. Намира се отново на Иглата Пен от северозапад. Върви успоредно на класиката, която тримата изкатерихме още първия ден, но като категория на трудност е една идея отгоре. Както и при първото ни изкачване така и сега, северозападната насоченост на стената гарантираше стабилно мръзнене чак до късния следобед. По-ниските температури и изсипалите се наскоро валежи допълнително затрудняваха катеренето. В случая обаче класическите за Алпийските стени вертикални цепнатини и люспи, гладки плочи и леки таванчета ни накараха бързо да игнорираме тези фактори. Сетивата ликуваха от красивите въздушни движения, а когато достигнахме финала в погледите ни се четеше леко разочарование, че всичко приключи толкова бързо. От „Ръба на пеперудите” поехме по рапелите надолу към палатките до Синьото езеро, а още същата вечер стиснахме ръцете си с Румен, който с малкото си ситроенче запърпори за вкъщи.

Много бе комичен моментът на раздяла, в който нашият приятел се появи с колата си да ни вземе и остави в къмпинга. Излезе отвътре с една обувка , а на другия крак - бял беленичък чорап. Когато го попитахме къде му е едната обувка той се усмихна под мустак и промърмори, че някой му я бил откраднал... А защо само едната – чудехме се ние? „Еми какво да ви кажа, момчета – франсетата дори крадат с чувство за хумор. Сигурно вече виси на някоя жица между къщите!”...