19 януари 2012

Зимни предизвикателства (Втора част)

Новогодишните планове за Синаница се осуетиха, заваля много сняг, планините заблестяха в истинска зимна премяна. Дойде новата година и изпълнени със светли чувства и настроение си пожелахме по-добри времена и повече късмет. Вместо Синаница имах честта със стари приятели да изпратя старата година на една къща в Родопите. Там интересно как, за един ден наваля толкова много сняг, че едва си тръгнахме. Боровете се свиха под тежестта на снежната маса, пътищата бяха завеяни, хората си седяха на топло, никой за никъде не бързаше... Безгрижие и настроение в магичната планина на Орфей.
Мен обаче все нещо ме глождеше, тази цялата картина ми действаше по друг начин, исках да ходя, да дишам, да катеря по белите склонове и остри ръбове, да предизвикам отново себе си. За нещастие и първата седмица от годината валя такъв обилен сняг, че не можахме и Боровец да достигнем, таратайката на съседа се държеше доста добре на пътя, докато попаднахме в огромно задръстване под ски-курорта. Обратният завой дойде като нещо съвсем обикновено за „Код Оранжев” в полите на Рила планина, прибрахме се унили в сивия, мрачен ден, заобиколени от тоновете сняг...
Следващата седмица дойде моментът да посетим Белоснежната планина. Хубаво са я нарекли древните траки. С толкова нов сняг в истинската зима, Пирин блестеше в неописуем чар, дори и в четири сутринта, когато достигахме Банско. Неспали и уморени, двамата с Марто се бяхме запътили към връх Вихрен и по-конктретно неговия остър Джамджиев ръб. От Шилигарника тръгнахме към пет часа на около -25 градуса температура. Яката на якето ми се обледени за секунди, въздухът пронизваше със суровата си зимна, ледена свежест. Малко след това започнаха приготовленията, точно в началото на ръба, под хижа Вихрен. Катерехме с умерено темпо, мръзнехме си и мълчаливо лазехме по лъкатушещия ръб на върха. Предния ден, изкачване бяха направили Митко Колешев и група клиенти, така че пред нас видимо се простиряше диря, която ние упорито следвахме. За нещастие вятърът беше зазидал дирята на много места, а там където хората са пропадали при слизане предния ден и бяха оставили дълбоки стъпки в снега, сега това представляваше голямо мъчение и кривене на краката в неудобни позиции, с котките отдолу. Въпреки всичко тази пътечка ни спести доста време и след около два часа се озовахме горе, под скалната част на ръба.
В ледени въздишки се събуждаше върхът. Слънчеви лъчи надникнаха над сънливата Тодорка, погалиха уморените ни, премръзнали тела... Вятърът, носеше снежен прах чак от Кутело и Черна могила, който на фона на лъчите игриво прелиташе във вихрен танц надолу в долината. Бъндеришкият чукар колебливо надничаше зад пелена от гъста утрешна мъгла. Планината се пробуждаше в зимната си свежа, мразовита прелест... Стояхме и гледахме, мръзнехме и мълчахме ...
Задължителните приготовления и загребах първи по скалните пасажи. Неусетно, с много добро темпо напредвахме по тесния ръб. Слънцето вече ни осветяваше в гръб, единственото място околовръст с хубаво време беше при нас, на Вихрен. В останалата част на Пирин и най-вече в Рила, облаците доминираха с надменно присъствие в този дяволски студен ден. По ръба вятърът ни бръснеше с невидимите си ледени езици, тези дни посоката му беше от северозапад. Личеше си как от южната, югоизточна страна на върха, вихърът е колектирал много сняг, отвят от северните склонове. Мислех си каква пукотевица ще започне още в първите дни на топло време, след студовете, когато всички тези навейки и новообразувани снежни дъски полетят надолу в долината.
Преминах скалните пасажи и горе на тясно заравнение изчаках Марто, който скоро озарен в усмивка ме подмина и пое напред по острите гребени. Преминахме трите остри ръба бавно и внимателно, на места козирки отделяха южните, стръмни склонове от скалите на ръба.
Студът понамаля, може пък и просто да свикнахме с него, катерехме вече бавничко по широката, горна част на ръба. Върхът вече се виждаше, не толкова далеч, високо горе, надменен и обвит в слънчеви пръски сняг. Тук неспането и умората си казваха думата, забавихме темпо, но това пък даде повече възможност да се радваме на заобикалящата ни панорама. На последната тясна част на ръба, точно преди върха, за пореден път спрях да се възхитя на Фунията на Северната стена. Много ми допада този стръмен фирнован склон, започващ от скалите в основата на Големия казан. Пожелах си някой ден в скоро време да имам възможността да катерим там с приятелите. Сетих се и за същата дата точно преди една година, когато с Пешо и Детьо изкачихме Кулоара на Северната стена. Какво излезе една година по-късно - единият е на работа в Дания, другият е на хотел долу в Банско със съпругата и детето си. Аз съм пак горе на върха с нов, усмихнат, сърдечен приятел... Доста често ми липсват старите дружки... Надявам се някой ден отново да се вържем на въжето и да тръгнем в планината, търсейки хубавите изкачвания и моменти, които сме имали заедно... Но това не зависи само от мен ...
На Вихрен излязохме в блестящ, слънчев момент от деня, който ни дари с възхитителните панорами и усещания, които можеш да изпиташ само там, на този могъщ връх в Пирин планина. Козирките от север, над стената, бяха грижливо навяти върху самия гребен в изящни, извити форми. Усещането беше невероятно, за пореден път установих, че в България си имаме страхотни планини, че не случайно от малък, Вихрен е моят връх, висината на която за първи път усетих онези чувства на свобода и мощ, таящи се в дълбоко в мен, които само Планината може да отприщи. Онези чувства, които те тласкат всеки път все нагоре, към нови предизвикателства, към нови приятелства и усмивки. Има някаква магия, стаена дълбоко в недрата на Вихрен, чувствам я всеки път, когато го погледна, когато се докосна до плещите му. Сълзи избиват от очите ми, сълзи на радост, плод на силните емоции които предизвиква Вихренската енергия у мен... Омагьоса ме Той, без колебание станах негов пленник и знам - ще бъде така до края !!! >
...
Точно тук, на една екскурзия от училище преди повече от 15 години съзрях за първи път красивите тъмно сини планински езера, с пролетни ледени ивици по края, подтичващите на воля диви кози, високо устремените скалисти склонове на планината, волно хвърчащите облачета... Подскачах като на пружини около нашия планински водач тогава, а той постоянно ми се усмихваше и тупаше по рамото, даваше ми бинокъла да виждам по-отблизо. Пусна ме мене и още едно момче от Върташево да минем напред и сами да се качим преди другите на върха. Никога няма да забравя този момент, на първия ми сериозен връх. Не можех дъх да си поема от радост, страх, вълнение, възбуда... Докато дружката ми се захласваше по един нож, който си намери до връхната пирамида, аз тичах от едно място на друго и съзерцавах планината. Тогава за първи път видях и Кончето, силно респектиращо ме от разказите на баща ми. Докато гледах в тази посока, тежката мъжка ръка на нашия водач ме тупна по рамото, но този път хич не приятелски, като ме дръпна рязко назад – бях стъпил върху козирката над Големия Казан. С неговите упреци и предупреждения дойдоха и пролетните мъгли, тежки и влажни, кълбяха се около нас, гледките се скриха, а ние поехме надолу... Валя ни обилен дъжд, имаше момичета, трудно подвижни, падаха, сядаха, ревяха... Не помня името на нашия планински водач от Кюстендил, но ако някой ден го видя ще му сваля шапка – качи ни всичките 20 човека на върха и всички ни свали, въпреки тръшканията и изнемощяването у някои... Когато пък слязохме долу в хижа Бъндерица бях упрекнат от другите, останали там, че съм изпуснал страхотна игра на карти, докато съм се лутал нагоре по чукара... Това естествено не ме трогна, искрата бе пламнала, зарядът бе налице, въпрос на време беше да се впусна в нова авантюра през почти целия Пирин с маратонките и самара на баща ми, но това е друга история...
...
Тръгнахме с Марто надолу, в началото вървяхме бързо, но скоро се оказа съвсем не така. Изморително е слизането по Джамджиевия, особено гарнирано с неспане и шофиране от София. Лоша слава има този ръб, катурнал в пропастите не един или двама, точно в такива ситуации – уморени, на слизане... На втория скален пасаж долу кротко си пуснахме рапел през един клин, но като започнахме да теглим въжето, то заяде и това беше началото на уморителна, едночасова борба със скалите. Марто сам предложи, изкачи се соло до горе, разплете въжето и осигурявайки го откатери внимателно до мен. През това време слънцето се скри зад бяла пелена от облаци, заваля сняг, стана много студено... Слязохме от скалите премръзнали, оставаше последното предизвикателство, снежните ръбове и била до долу. Помня как на всеки по стръмен участък се обръщах наобратно и откатервах внимателно... С примирено упорство вършех всичко много бавно и монотонно, концентриран до краен предел на умореното ми съзнание. Слизахме отделно с приятеля, той беше 100-на метра над мене, често спирахме и се гледахме уморено, мълчаливо си давахме кураж, че скоро всичко ще свърши, но дотогава трябва много, много да внимаваме... Когато слязохме от ръба, ръкавиците ми бяха вдървени от студа, не можех да свия пръстите, целите бяхме обледенени... Въпреки всичко намирахме сили за по някоя друга дума и шега и клатушкайки се достигнахме колата на Шилигарника, за да поемем по три часовия път за столицата... Един много дълъг ден приключи, постигнахме целта, която си поставихме, но мисля следващия път ще отидем да преспим в хижа Вихрен. Този път нямахме сили да планираме следващите си изкачвания, но както винаги всичко е въпрос на време... Планините са горе, в изящната си чистота, приканват ни в блестящи доспехи...

Очакват ни...