Тръгнахме от Боровец, минахме хижа Мусала, изкачихме Иречек по билото над Палеца, преминахме Малка Мусала, назъбените Триони, вр Мусала и се спуснахме в заслон Еверест. Така наречения Мусаленски траверс, въпреки че за мен това е половината на Мусаленския венец – цялостният траверс би трябвало да започне от Иречек и да завърши на Маркуджиците, след вр. Алеко. Нашият модифициран траверс бе запълнен и с умората на досадното трамбоване от Боровец до хижа Мусала, но крайният резултат от дванайсете часа ходене и катерене е най-важен – всички бяха доволни!!! Помня какво ми каза един стар алпинист в хижа Вихрен преди две години – „Ако си добър алпинист, требва не само да катериш, ами и много да ходиш зимата! Не може да не ходиш в планината, требва здраво млатене!”.
Седмица по-късно, към Рила потегляме с Марто малко преди обяд на 17.12.2011 г. Времето неумолимо тече, а ние все още се влачим в съботните задръствания на столицата. Достигаме ЦПШ едва в 13:30 часа. Бързаме... Равносметка – от ЦПШ до Втора тераса за час и половина, от Втора тераса до заслона БАК за два часа. Времето е подтискащо, в Говедарци свети слънчице, а планината е забулена от зловещи черно сиви облаци. От Втора тераса тръгваме по лятната маркировка, няма следи, няма пъртина, нищо няма. Отказваме се и слизаме до първия кол на зимната маркировка. Оттам нагоре през камъни и клекове, затъваме и се бавим много. Достигаме върха на първото хълмче с видимост към полегатата плоча под която минава пътеката. Излизаме горе, видимостта намалява до 20-на м. Вятърът се усилва, пръска леден сняг. На два пъти бъркам пътеката и се качваме на малки била с клекове, където отново губим време. Започва да се стъмва, все по-често гледам часовника – остават 15-на мин. до пет часа, когато всичкото бързане вече губи смисъл. Декември е най-тегавият месец в годината за планина – зимата нахлува с много студ, денят е много кратък, времето - дяволски променливо! Проклиням се заради решението ни да продължим, а не да се върнем в топлия уют на хижа Мальовица. Ругая при пропадането в снега, помня че постоянно ни иронизирах с израза „Рилските герои, няма що!” Инстинктивно вече оглеждам навеища и преспи, където да се подслоним, целите сме обледенени, дрехите ни замръзват под порива на вятъра и мокрия сняг, който ни валя долу преди Първа тераса. Температурите са ниски... Катерим по стръмно хълмче, помня че някъде тук вече е заслона. Колко нелепо ще бъде да ни завари тъмнината точно преди него... Марто се бави, крещя да надвикам вятъра, че ни остава още малко да търсим спасителната кутийка, а в следващия момент пропадам и заривам лице в снега изморен. Иска ми се да не вдигам поглед повече напред в тази мръсно-червено, сива реалност. Рила е оголила зъби и ръмжи срещу нас, не е това планината заради която дойдохме. По прогнози, времето за планините го описваха като „потенциално опасано”. Сега обаче е по-важно да намеря следващите признаци на маркировка – пирамидки от камъни... По едно време като вдигнах глава видях малка постройка – клозета на заслона, ей там на десетина метра по-горе над камъните. Извадихме късмет, ще спим скрити от бурния вятър. Излизаме пред заслона целите заскрежени, но с победоносни усмивки. Часът е пет и след 10-на минути всичко потъва в мрак. Дотук добре...
Неуспешно се опитваме да стоплим малката стайчка на заслончето с примуса. Разбира се не гори напразно, ами топим постоянно сняг, който се превръща в чай и по-късно в супа. Пием по много и зъзнем около синкавия пламък на котлончето. Палим си една свещ, която намерихме там. Вечеряме... Марто си легна рано, към седем – беше уморен, аз седя и гледам в игривия пламък на две свещички. Едната я запалих около час след другата, но се оказва че е първата е доста упорита в тлеенето си. Решавам да изчакам, да видя коя ще „победи”. Размишлявам над много неща, хубаво ми е тук в планината, криво ми е за живота долу в града, търся място, търся щастие, все търся... Мисля, ще открия, страх ме е само да не е прекалено късно... Все бягаме в планините, бягаме от лъжливите лица на цивилизацията, от упорито внедрената консуматорска психика на днешния свят... Все се опитваме да съчетаем нещата, но не винаги се получава и така пак до изнемощяване, после примирие, апатия и хайде пак в Планината – ще бягам!!! А горе го намираш – намираш това, което ти липсва, онова мъничкото, елементарно нещо, което дава толкова много живот и те прави здрав и силен, усмихнат и естествен, такъв какъвто искаш да бъдеш – Човек!!!
Отвън Рилската филхармония настройва инструментите си за нощна свирепа творба. Не дочаквам да разбера резултата от надпреварата на свещичките, към десет не издържам повече и си лягам в пълно бойно снаряжение в чувала, носещ гръмкото име „Бивак”. Върши работа за спане на плажа на Черно море, но за планински бивак мисля трябва друг. Заспивам доволно и дълбоко, под силните блъсканици на вятъра по заслона, не ми е студено, въпреки че вътре е около -10 градуса, всичко е замръзнало – вода, дрехи, храна...
Събуждаме се около седем часа, закусваме, приготовления, страхотни красоти пред вратичката на нашата къщичка. Планината се е окичила в нова зимна премяна, рехави мъгли пълзят по долините и се издигат към острите обледенени върхове. Идеята беше да идем на източния ръб на Злия зъб и след като се екипирахме „на топло” в заслона потегляме напред към Зъба. Още на спускане по склона усещам как вятърът хич не е скучал през нощта и е навял страхотни преспи околовръст. Гледам няколко минути в преспите на Злия прелез, гледам и линията на маршрута, всичко е обсипано с пресен сняг. Линията върви по северната стена на Зъба, представям си как слънцето ще си остане от другата страна на ръба и как зъзнем като грешници в сянката на Рилския гранит. Другият вариант беше да се качим по улея на премката между Зъба и Орловец и оттам по билото да изкачим върха на Орловец. Улеите бяха пълни с ужасно много навят сняг, то и това си има цака, но точно тогава не виждах особено смисъл. Алтернативен вариант по предварителни уговорки остана връх Камилата... Веднага отсичам пред Марто – „Кръгом – отиваме на Камилата, докъдето можем”! На моменти съм много рязък с хората около мене, улавям се да ставам досаден и прекалено предпазлив. В случая примерно, моят другар е разбран човек, мълчи си, не говори излишно, върви и си катери спокойно, радвайки се на красотите на Планината. Не знам какво и що, но тогава беше под -15 градуса, слънце все още нямаше, криеше се зад облаците на Злия прелез, а фактът че ние мръзнехме не ме утешаваше...
Заставаме под Камилата след кратко откатерване от заслона. Ръце и крака мръзнат затова не се колебаем и потеглям по снежни тераски, под скалите с траверс надясно. Опитвам се да намеря цепки да сложа някоя осигуровка, но успявам само на едно място. С облекчение установявам, че снегът не е уплътнен и „натежал” и че лавина трудно може да се отцепи. Твърде е студено, за да може снежните кристалчета да се споят и вятърът да образуват снежна дъска върху стария сняг. След още малко траверсиране се озовавам в основата на леко стръмен кулоар, който изчезва зад скалите нагоре. Марто пристига, правим по някоя снимка с вледенените пръсти и продължава да катери нагоре по кулоара. Едва го изчаквам да стигне горе и потеглям и аз, за да не мръзна, залепен до студената скала. Достигаме седловината между Камилата и Ловница, слънцето ни огрява и носи радост за премръзналите крайници. Нагоре се вижда нещо като ръб, който завършва с красив обледенен 6,7 метров винкел. Потеглям и използвайки хубави хватки по „перестите” скали и замръзналите туфи трева, които от време на време се подават под снега, достигам в основата на винкела. В началото е лесно, слагам един френд по-встрани, след което се прехвърлям в самия винкел, който завършва със зацепен камък. Там се изтормозих докато поставя една клема и след малко стъргане по плочата отдолу с котките и набиране изцяло на сечивото забито в твърдия сняг, се изтеглям над пасажа... Нагоре вече е ходене и след няколко метра организирам площадка на удобно място, широка тераска с приказна гледка. Давам знак на Марто да тръгва и скоро усмивката му се появява над винкела. Сложил е камерка на главата си и записва всичко по пътя си нагоре. Следва лесен 5 метров полегат винкел и вече сме на билото, преди върха. Откриват се страхотни гледки, много панорамен връх се оказа Камилата. Вървим до пирамидката на върха, снимаме и се радваме. Върхът е объл и широк, разхождаме се, отивам да надникна там, откъдето преди 23 години лавина помита до основата на Камилската стена, две туптящи и обичащи планината, мъжки сърца. Настръхвам от стръмния склон и наветия сняг, лавината изглежда логична на такова място, разсъждавам за глупашките разряди и разпоредби едно време в родния ни алпинизъм... Славни времена на железни мъже, подмолно ощетени от дебели задници в кожени кресла... Потръпвам ...
Обръщам гръб и се опитвам да не мисля за тези истории. Радваме се на панорамите, след десетина минути потегляме по обратния път. Когато достигаме края на билото и втория винкел, заобикалям много предпазливо отстрани по подветрения склон в сняг до колене и се озовавам при площадката. Оглеждаме наоколо и достигаме до извода, че пасажния винкел не може да се заобиколи, следователно следва рапел. Решавам да жертвам една от клемите си и с протриващ възел на едно карабинерче се спускам 30 метра по-долу, там където излиза кулоара. Марто ме следва, но решава да прехвърли рапела през издаден камък и да събере клемата ми. Това ни коства десет минутно, изцеждащо силите, теглене на въжето в последствие. Дразня се, бях я отписал тази клема, намерих си я на Комините преди време и имах две от този калибър. Както и да е, всичко е успешно, въжето е при нас и в началото на кулоара го пускаме да се пързаля свободно до долу. Откатерваме всеки сам по кулоарчето и скоро сме в основата, събираме въжето и потегляме към заслона. На едно място както си ходех и пропаднах до раменете в сняг, между два явно доста големи камъка отдолу. Стана ми смешно, бях стъпил само с единия крак, а с другия опитах да проверя колко има още надолу, някъде около половин метър до основата, т.е. спокойно можех да си пропадна целия. Изрових се и се прибрахме в заслона, натъпкахме ледените, корави дрехи и поехме надолу към ЦПШ. Приказни панорами ни съпътстваха през целия път, видяхме познати по пътечките и се разведрихме, после в бързо темпо и всеки вгълбен в мислите си достигнахме колата, докато вече планирахме следващи ходения по зимните ни красиви планини.
