17 януари 2012

Зимни предизвикателства (Първа част)

Зимният сезон открихме с ходене на Мусала. Разбира се не с лифт и по пътечката, при нас едва ли не, трябваше да е по-трудно. Все по-често се улавям, че дръзваме прекомерно много да изцеждаме силите си. Дълъг подход, катерене на дълъг маршрут, отново дълъг път обратно към цивилизацията. Дали това ще се окаже необходимата тренировка за големите планини някой ден или просто напразно хабим нерви и усилия в копнежа си да докоснем небесните пространства?! Отговорът може би ще дойде след време, когато за пореден път погледът се устреми нагоре, към по-високото, когато за пореден път напълним раниците си с надежда и вяра и поемем по неравния път, водещ към нови предизвикателства...
Тръгнахме от Боровец, минахме хижа Мусала, изкачихме Иречек по билото над Палеца, преминахме Малка Мусала, назъбените Триони, вр Мусала и се спуснахме в заслон Еверест. Така наречения Мусаленски траверс, въпреки че за мен това е половината на Мусаленския венец – цялостният траверс би трябвало да започне от Иречек и да завърши на Маркуджиците, след вр. Алеко. Нашият модифициран траверс бе запълнен и с умората на досадното трамбоване от Боровец до хижа Мусала, но крайният резултат от дванайсете часа ходене и катерене е най-важен – всички бяха доволни!!! Помня какво ми каза един стар алпинист в хижа Вихрен преди две години – „Ако си добър алпинист, требва не само да катериш, ами и много да ходиш зимата! Не може да не ходиш в планината, требва здраво млатене!”.

Седмица по-късно, към Рила потегляме с Марто малко преди обяд на 17.12.2011 г. Времето неумолимо тече, а ние все още се влачим в съботните задръствания на столицата. Достигаме ЦПШ едва в 13:30 часа. Бързаме... Равносметка – от ЦПШ до Втора тераса за час и половина, от Втора тераса до заслона БАК за два часа. Времето е подтискащо, в Говедарци свети слънчице, а планината е забулена от зловещи черно сиви облаци. От Втора тераса тръгваме по лятната маркировка, няма следи, няма пъртина, нищо няма. Отказваме се и слизаме до първия кол на зимната маркировка. Оттам нагоре през камъни и клекове, затъваме и се бавим много. Достигаме върха на първото хълмче с видимост към полегатата плоча под която минава пътеката. Излизаме горе, видимостта намалява до 20-на м. Вятърът се усилва, пръска леден сняг. На два пъти бъркам пътеката и се качваме на малки била с клекове, където отново губим време. Започва да се стъмва, все по-често гледам часовника – остават 15-на мин. до пет часа, когато всичкото бързане вече губи смисъл. Декември е най-тегавият месец в годината за планина – зимата нахлува с много студ, денят е много кратък, времето - дяволски променливо! Проклиням се заради решението ни да продължим, а не да се върнем в топлия уют на хижа Мальовица. Ругая при пропадането в снега, помня че постоянно ни иронизирах с израза „Рилските герои, няма що!” Инстинктивно вече оглеждам навеища и преспи, където да се подслоним, целите сме обледенени, дрехите ни замръзват под порива на вятъра и мокрия сняг, който ни валя долу преди Първа тераса. Температурите са ниски... Катерим по стръмно хълмче, помня че някъде тук вече е заслона. Колко нелепо ще бъде да ни завари тъмнината точно преди него... Марто се бави, крещя да надвикам вятъра, че ни остава още малко да търсим спасителната кутийка, а в следващия момент пропадам и заривам лице в снега изморен. Иска ми се да не вдигам поглед повече напред в тази мръсно-червено, сива реалност. Рила е оголила зъби и ръмжи срещу нас, не е това планината заради която дойдохме. По прогнози, времето за планините го описваха като „потенциално опасано”. Сега обаче е по-важно да намеря следващите признаци на маркировка – пирамидки от камъни...
По едно време като вдигнах глава видях малка постройка – клозета на заслона, ей там на десетина метра по-горе над камъните. Извадихме късмет, ще спим скрити от бурния вятър. Излизаме пред заслона целите заскрежени, но с победоносни усмивки. Часът е пет и след 10-на минути всичко потъва в мрак. Дотук добре...
Неуспешно се опитваме да стоплим малката стайчка на заслончето с примуса. Разбира се не гори напразно, ами топим постоянно сняг, който се превръща в чай и по-късно в супа. Пием по много и зъзнем около синкавия пламък на котлончето. Палим си една свещ, която намерихме там. Вечеряме... Марто си легна рано, към седем – беше уморен, аз седя и гледам в игривия пламък на две свещички. Едната я запалих около час след другата, но се оказва че е първата е доста упорита в тлеенето си. Решавам да изчакам, да видя коя ще „победи”. Размишлявам над много неща, хубаво ми е тук в планината, криво ми е за живота долу в града, търся място, търся щастие, все търся... Мисля, ще открия, страх ме е само да не е прекалено късно... Все бягаме в планините, бягаме от лъжливите лица на цивилизацията, от упорито внедрената консуматорска психика на днешния свят... Все се опитваме да съчетаем нещата, но не винаги се получава и така пак до изнемощяване, после примирие, апатия и хайде пак в Планината – ще бягам!!! А горе го намираш – намираш това, което ти липсва, онова мъничкото, елементарно нещо, което дава толкова много живот и те прави здрав и силен, усмихнат и естествен, такъв какъвто искаш да бъдеш – Човек!!!
Отвън Рилската филхармония настройва инструментите си за нощна свирепа творба. Не дочаквам да разбера резултата от надпреварата на свещичките, към десет не издържам повече и си лягам в пълно бойно снаряжение в чувала, носещ гръмкото име „Бивак”. Върши работа за спане на плажа на Черно море, но за планински бивак мисля трябва друг. Заспивам доволно и дълбоко, под силните блъсканици на вятъра по заслона, не ми е студено, въпреки че вътре е около -10 градуса, всичко е замръзнало – вода, дрехи, храна...
Събуждаме се около седем часа, закусваме, приготовления, страхотни красоти пред вратичката на нашата къщичка. Планината се е окичила в нова зимна премяна, рехави мъгли пълзят по долините и се издигат към острите обледенени върхове. Идеята беше да идем на източния ръб на Злия зъб и след като се екипирахме „на топло” в заслона потегляме напред към Зъба. Още на спускане по склона усещам как вятърът хич не е скучал през нощта и е навял страхотни преспи околовръст. Гледам няколко минути в преспите на Злия прелез, гледам и линията на маршрута, всичко е обсипано с пресен сняг. Линията върви по северната стена на Зъба, представям си как слънцето ще си остане от другата страна на ръба и как зъзнем като грешници в сянката на Рилския гранит. Другият вариант беше да се качим по улея на премката между Зъба и Орловец и оттам по билото да изкачим върха на Орловец. Улеите бяха пълни с ужасно много навят сняг, то и това си има цака, но точно тогава не виждах особено смисъл. Алтернативен вариант по предварителни уговорки остана връх Камилата... Веднага отсичам пред Марто – „Кръгом – отиваме на Камилата, докъдето можем”! На моменти съм много рязък с хората около мене, улавям се да ставам досаден и прекалено предпазлив. В случая примерно, моят другар е разбран човек, мълчи си, не говори излишно, върви и си катери спокойно, радвайки се на красотите на Планината. Не знам какво и що, но тогава беше под -15 градуса, слънце все още нямаше, криеше се зад облаците на Злия прелез, а фактът че ние мръзнехме не ме утешаваше...
Заставаме под Камилата след кратко откатерване от заслона. Ръце и крака мръзнат затова не се колебаем и потеглям по снежни тераски, под скалите с траверс надясно. Опитвам се да намеря цепки да сложа някоя осигуровка, но успявам само на едно място. С облекчение установявам, че снегът не е уплътнен и „натежал” и че лавина трудно може да се отцепи. Твърде е студено, за да може снежните кристалчета да се споят и вятърът да образуват снежна дъска върху стария сняг. След още малко траверсиране се озовавам в основата на леко стръмен кулоар, който изчезва зад скалите нагоре. Марто пристига, правим по някоя снимка с вледенените пръсти и продължава да катери нагоре по кулоара. Едва го изчаквам да стигне горе и потеглям и аз, за да не мръзна, залепен до студената скала. Достигаме седловината между Камилата и Ловница, слънцето ни огрява и носи радост за премръзналите крайници. Нагоре се вижда нещо като ръб, който завършва с красив обледенен 6,7 метров винкел. Потеглям и използвайки хубави хватки по „перестите” скали и замръзналите туфи трева, които от време на време се подават под снега, достигам в основата на винкела. В началото е лесно, слагам един френд по-встрани, след което се прехвърлям в самия винкел, който завършва със зацепен камък. Там се изтормозих докато поставя една клема и след малко стъргане по плочата отдолу с котките и набиране изцяло на сечивото забито в твърдия сняг, се изтеглям над пасажа... Нагоре вече е ходене и след няколко метра организирам площадка на удобно място, широка тераска с приказна гледка. Давам знак на Марто да тръгва и скоро усмивката му се появява над винкела. Сложил е камерка на главата си и записва всичко по пътя си нагоре. Следва лесен 5 метров полегат винкел и вече сме на билото, преди върха. Откриват се страхотни гледки, много панорамен връх се оказа Камилата. Вървим до пирамидката на върха, снимаме и се радваме. Върхът е объл и широк, разхождаме се, отивам да надникна там, откъдето преди 23 години лавина помита до основата на Камилската стена, две туптящи и обичащи планината, мъжки сърца. Настръхвам от стръмния склон и наветия сняг, лавината изглежда логична на такова място, разсъждавам за глупашките разряди и разпоредби едно време в родния ни алпинизъм... Славни времена на железни мъже, подмолно ощетени от дебели задници в кожени кресла... Потръпвам ...
Обръщам гръб и се опитвам да не мисля за тези истории. Радваме се на панорамите, след десетина минути потегляме по обратния път. Когато достигаме края на билото и втория винкел, заобикалям много предпазливо отстрани по подветрения склон в сняг до колене и се озовавам при площадката. Оглеждаме наоколо и достигаме до извода, че пасажния винкел не може да се заобиколи, следователно следва рапел. Решавам да жертвам една от клемите си и с протриващ възел на едно карабинерче се спускам 30 метра по-долу, там където излиза кулоара. Марто ме следва, но решава да прехвърли рапела през издаден камък и да събере клемата ми. Това ни коства десет минутно, изцеждащо силите, теглене на въжето в последствие. Дразня се, бях я отписал тази клема, намерих си я на Комините преди време и имах две от този калибър. Както и да е, всичко е успешно, въжето е при нас и в началото на кулоара го пускаме да се пързаля свободно до долу. Откатерваме всеки сам по кулоарчето и скоро сме в основата, събираме въжето и потегляме към заслона. На едно място както си ходех и пропаднах до раменете в сняг, между два явно доста големи камъка отдолу. Стана ми смешно, бях стъпил само с единия крак, а с другия опитах да проверя колко има още надолу, някъде около половин метър до основата, т.е. спокойно можех да си пропадна целия. Изрових се и се прибрахме в заслона, натъпкахме ледените, корави дрехи и поехме надолу към ЦПШ. Приказни панорами ни съпътстваха през целия път, видяхме познати по пътечките и се разведрихме, после в бързо темпо и всеки вгълбен в мислите си достигнахме колата, докато вече планирахме следващи ходения по зимните ни красиви планини.