26 май 2011

Майски бръмбари

„В суету городов и в потоки машин
Возвращаемся мы - просто некуда деться!
И спускаемся вниз с покоренных вершин,
Оставляя в горах, оставляя в горах свое сердце.”

Това се носи в колата от малкото касетофонче, докато слънцето ни изпраща с последните лъчи на този ухаен майски ден. Пред нас e пътят към града, с нас за кой ли път пее Висоцки с неговите дрезгави, истински откровения, а назад остава Вратцата, с 400-метровата си стена. Обагреният в оранжево контур на Балкана привлича вниманието ми, гледам и размишлявам, радвам се, но и вътрешно усещам празнота, празнотата която се е врязала като нож в съзнанието ми, самотно и объркано...
Денят е 14-ти май, точно преди 50 години Георги Атанасов и Ангел Петров потеглят към Вратцата, за да прокарат на тази дата тъй красивата линия по многото винкели, която и до днес си остава истински шедьовър. Основният мотив е съревнованието – алпинистите от армейците създават тур „Надорна армия”, а пък гореспоменатите такива от ВИФ – тур „Винкелите”. Ние се насочихме към „Винкелите” 50 години по-късно с модерни катерачни съоръжения, с не много опит в изкуственото катерене, но пък с огромно желание. Удоволетворение е малкото, което може да се каже за това което изпитахме, по-скоро граничещо с въодушевление и възторг от преминатите вертикални метри, това усетихме с Детьо лазейки по отвесния варовик. Страх пък свиваше сърцето при всяко профучаване на камъни покрай нас, разбиващи се като шрапнели, кънтящи по сипеите надолу, страхът беше осезаем дори и когато лястовичките прехвърчаха наблизо, издавайки съвсем сходен звук с този от падащите камъняци. Слънцето ни хвана едва в горната част на стената, трудните първи въжета минахме по сянка. И така мога да седя и да си пиша, и да си пиша как достигам цепка вкарвам клема и продължавам, как на разкрач преминавам гладък винкел и достигам място на което не мога да премина свободно, поставям френд закачам стълбичката и се набирам, молейки се осигуровката да издържи и да докопам тъй желания клин, метри по-нагоре... Техническите подробности са интересни, те са необходим опит и познание за всеки катерач, без тях изкачването може да се окаже един много опасен гърч по скалата или по фирнования склон. Но те си остават за между нас си, за сладките приказки вечер край огъня или просто в съпровод с желаната бира, която облекчава напрегнатите мускули и жили, попива в пресъхналото след изкачване гърло, докато полегнал и изморен се взираш в безкрая. Интересни си остават психологичните състояния при човек, когато е изправен пред техническа трудност, онези състояния на подбуда, стимул, страх, неудобство, удоволствие и радост, онези чувства в които показваш на свръзката си какъв човек си, без да говориш или да се обясняваш... Те са продиктувани от моментно състояние на опасност, коварни технически пасажи с висока категория на трудност, където може да се падне, опасност от събаряне на камъни, опасност от лавини, влошаващо се време... Тези състояния се стремя да изследвам у себе си и у партньора си, те са поводът да разбереш къде е правилно да отидеш и кога, да прецениш възможностите си и да действаш близо до техния предел, за да можеш да получиш пълно удоволствие от постигнатото... Преследването на високи категории на трудност, жаждата за постижения, стремежът към пълно изстискване на това, което можеш да дадеш от себе си, граничещ с неистов мазохизъм – тези неща ме карат да се замисля дали изобщо си заслужава да ходиш по планините, дали изобщо цялото това нещо си струва, при положение, че има алпинисти, планинари и каквито да било, години по-напред в развитието си хора, които отдават живота си на това и са достигнали тавана на възможностите си, направили са го, оцелели са и биват признавани в последствие... На такива хора свалям шапка и от все сърце ценя това, което са направили, но за себе си разбрах, че за всяко нещо си има хора... Единият е пъргав и лек и може да стане много добър скален катерач, другият е издръжлив и як, дава си много зор - той може да стане добър алпинист, третият обича просто да се разхожда по планините и може да стане пък добър планинар, естетически ценител на природната красота. Ето защо ми е много обидно, когато от човек, от когото очакваш някакво признание за това което можеш и си го направил, получаваш лек присмех и критика, че едва ли не можеш много повече, но те мързи ?!? А неговите интереси са в друга категория...
Това може да подейства стимулиращо при някои хора, но не и при други... Има хора, при които едно приятелско потупване по рамото върши чудеса, за разлика от постоянното мърморене как можеш повече и как едва ли не си губиш времето да идеш изобщо да се занимаваш с това... Няма угодия – едните искат да катериш по-малко, за да може да идеш с тях примерно да се разхождаш по маркираните пътеки из планините, други пък искат да се катериш като машина постоянно и без прегряване.
Хубаво е човек да си дава зор, дали когато идеш да катериш или просто правиш траверс в планината, които са ти по трудност близо или малко над прага на възможностите, преминаваш и следващия път точно там ще ти бъде по-лесно, ще се устремиш към нещо по-трудно, за да може и то след време да ти бъде лесно... И така напред, развиваш се, продължаваш да се развиваш и да участваш в дейности, които са в обхвата на постиженията, нещата стават изключително състезателни и ... забравяш откъде си тръгнал и кой си бил ... Това не искам да става с мене! Това открих също и у човека, с когото катеря, в свръзката си, искаме и си даваме зор, но когато е възможно поспираме и се наслаждаваме на гледката, дори и да излезем от маршрута 2 часа по-късно, при положение че е възможно – правим го... Че нали взехме да се катерим по скалите заради удоволствието от това нещо, заради природната красота, нали затова харесваме дългите алпийски маршрути, закътани от очите на хората, там където се чувстваш добре, където дори и да има трудности, може да се чувстваш освободен от напрегнатото присъствие на зяпачи и разбирачи ...
Помня как катерихме с Ивайло от клуба тур „Чайка” на вр. Двуглав в Рила миналата година, готвейки се за Пиц Бадиле. Ивайло имаше стомашни проблеми и на почти всяка площадка се завърташе настрани и повръщаше... Имам чувството, че щеше да си изповръща червата накрая, но човекът не обели и дума да се връщаме или да ми мрънка колко му е лошо, че да взема да се притеснявам за него... Трябваше да водя целия маршрут догоре, за мен това беше и добре дошло, защото бях във форма и ми доставяше удоволствие, а въпреки това той сякаш се почуства гузен накрая и предложи да изводи последното въже преди гребена. Направи го, повърна и на последната площадка и когато излязохме на върха се усмихваше и се радваше заедно с мене, че сме горе... Това не влиза в категорията на трудност на маршрута, не го прави по-труден и по-опасен в гидовниците, но пък какво от това? Качихме се...
Има неща върху които трябва да се работи и те не са да вдигаш само летвата на собствените си възможности, ами ... казано простичко – да се опитваш да разбираш хората около себе си... Все пак си тръгнал в планината с тях и ще се съобразяваш с техните приумици и с техните възможности. Ако искаш да катериш соло или просто да се разхождаш сам в планината – прави го и се съобразявай единствено и само със себе си, но когато нещата опират и до друг човек – тука вече става въпрос за компромиси и разбиране.
Онзи ден, на Детьовия рожден ден, след дълго празнуване до 2 през нощта в бивака, на идната сутрин Детьо ми заяви че иска да идем да катерим на скалите... Изобщо не ми се занимаваше, беше адски топло, подухваше ветрец, но североизточен, така духаше три дни поред там, не вярвах да направи изключение и на четвъртия. Скалите гледат на югозапад и бях почти сигурен, че ще прегреем здраво по някой от маршрутите. В началото му отказах, но после се замислих и реших, че заради рождения му ден си заслужава да направим нещо хубаво, а не да се излежаваме в лагера на сянка... Не бях много в настроение и състояние за катерене, но мълчаливо си ходех след него и през целия пек за около един час се добрахме до скалите. Достигнахме набелязания за деня от нас маршрут, но ни се видя много тревясал, аз през цялото време си мълчах и се правех, че не ме интересува, оставих изборът да бъде негов. В крайна сметка се спряхме на съседния „почти безобиден” маршрут с по-висока категория на трудност от планираното... Зор трябваше да има и си го дадохме, оставих го да води и двете дължини нагоре, както всичките ни дни в района катерех като втори, висях и го осигурявах кротко. Първото въже беше много красиво, на второто имаше напечени ситуации, но се минаваше изкуствено с набиране по клиновете на леко надвесената скала. За втори катерех много бързо и когато излязох горе някак си не успях да споделя удоволствието на свръзката си... Еспадрилите ми бяха свалили кожата на палците на краката, особено на десния, ужасно много пот ми влизаше в очите и щипеше, ръцете ми се бяха издули като буци от свободното преминаване на пасажите, целия бях в пръст и мръсотия от Детьовото „плевене”, докато проправяше пътя си... Бяхме изгорели от силното слънце и доста обезводнени за толкова къс маршрут. Лешоядите цял ден се въртяха над главите ни, сякаш през цялото време ни чакаха да сгафим. Въпреки всичко усещах неговото удоволетворение и ми беше драго, че накарах партньора си да се почувства специален на рождения си ден. Сега разбрах, че цялото това нещо не е било напразно, това е зор за нещо, което ще се случва и занапред, това дава опит, необходим за в бъдеще. Но най-важното си остава усмивката на човека на другия край на въжето. Това е несравнимо...
Има и ситуации, в които вършиш неща, които са контролируеми, но са в резултат на силни емоции...
Ще катерим на северната стена на Вихрен. Зимата никаква я няма в Пирин, но това не важи за северната стена на върха, там всичко си фучи и хвърчи на пълни обороти. Голям мерак ни беше да се пробваме на този „дувар” и ето сега имахме възможност с двамата приятели от клуба да го направим.
Пешо Самков, катерач с много голямо бъдеще, но най-вече супер печен човек, той щеше да ни води с Детьо нагоре по тур „Кулоара”. Добрахме се до основата, а отгоре ни връхлитаха снежни вихрушки и ръсеха по лицата ледени бучици. Пешо потегли по кулоара, а ние изчакахме да се изпънат въжетата и запердашихме след него на френска свръзка. Това е най-лесния маршрут на Вихренската стена, но въпреки всичко си предлага много красиво катерене. Уцелихме маршрута в перфектно състояние, здравия фирн ни позволи да напредваме бързо на предните зъби на котките и с леки забивания на сечивата. На площадката на второ въже, точно след скалната част на кулоара се сместихме някак си с Пешо, а Детьо остана леко встрани, за да може аз да осигурявам водача ни. Пешо потегли и с лек скок вдясно се озова отново на перфектния фирн и „зачатка” нагоре. Напредваше бързо, скри се от погледа и по въжето усещах, че всичко върви наред. Скоро въжетата взеха да привършват и това беше знак, че трябва да тръгваме. Отгоре Пешо крещеше нещо, повтори го пет или шест пъти, ние викахме също, но не се чувахме. Докато се усетим така опънаха въжетата, че ринга на площадката отиде нагоре, опнат като струна. По кулоара отгоре като във фуния свистеше вятърът и носеше кълбета снежен и леден прах, който изсипваше право върху главите. Когато водачът ни явно нищо не е чул напъваше отгоре с въжетата, така че нямах никаква възможност да откача площадката, защото всичко беше обтегнато на краен предел и карабинерите не можеха да бъдат извадени от тесните ушета на клиновете, опитах се да му извикам няколко пъти да откатери леко надолу, но изобщо не можахме да се чуем, чувахме че и той крещи нещо отгоре, ефектът бе нулев. На един от поредните опити за комуникация, докато поглеждах нагоре и се опитвах да се провикна, върху мене се изсипа солидна маса сняг и ми кипна. Взех да крещя като обезумял, идеше ми да задърпам въжетата, за да може да освободим площадката. Детьо се изуми и ми каза да престана да викам. Доближи се да ми помогне и в крайна сметка някак си успяхме да я откачим и да потеглим след Пешо. Когато се събрахме горе на следващата площадка ми беше толкова криво за изпуснатите нерви, че не смеех да погледна никого. Изкачването мина без нищо непредвидено и доста бързо, Вихрен ни възнагради с невероятна гледка на върха, преди облаци да забулят пространството и да поемем надолу, но неприятното усещане за ненужната ярост там ме преследва и до ден днешен. Улавям се и друг път да ругая тесните еспадрили или потта, която ми влиза в очите, да удрям с ръка по скалата и да проклиням мекия сняг, в който затъваш на всяка крачка... Това е нещо върху, което трябва да се работи, за да бъде отстранено и най-добрият начин да постигнеш спокойствие в такива ситуации е да попадаш в тях и да ги преживяваш. Няма как!
Имало е и много други ситуации на раздразнение, не е възможно всичко да върви, както ти искаш, по твоята свирка. Когато си в планината или дори на някой спортен обект долу, трябва да бъдеш подготвен за всичко. Така е и със страхът от падане, докато катериш. След доста сериозен лупинг на тренировъчните скали на Лакатник, така се бях стресирал че до ден днешен не смея и да помисля за падане. Това разбира се пречи и трябва да се промени, никой не иска да пада по скалата или от някой ръб, хубаво е все пак да имаш едно наум, че може да се случи и трябва да бъдеш подготвен и да реагираш по възможно най-добрия начин. Няма добър алпинист, който да не е падал, то си върви с катеренето. Има всякакви абсурди ситуации, за които можеш да прочетеш в книгите с алпийска литература, хора които са преживели ужасни падания и са оцелели, други от малки и наглед безобидни си заминават... Но това не е учебник по алпинизъм, а аз не съм учител, все пак знам че никоя ситуация не бива да се подценява. Може да съм катерил много пъти на Комините във Витоша, може и много пъти на Лакатник, но всеки път когато заминавам натам имам едно наум и се старая да не подценявам обекта. Мисля всеки катерач или планинар осъзнава това. Хубаво е да споделяш всичките си притеснения и тревоги с приятеля до тебе, мога да се похваля с пълно разбиране. Веднъж на Врачанските скали запецнах на пасаж, който на пръв поглед изглеждаше безобиден и висейки на една ръка и малки стъпки прекарах известно време, защото не намирах начин да продължа. Детьо седеше встрани на площадката и не спираше да ми говори, че не е толкова трудно, че дори и да падна ще е малко, бях осигурен на метър под мене. Толкова много вече говореше и ми даваше акъл, че в един момент се издразних и с цел да се разкарам по-бързо от дърдоренето се пресегнах и наслуки напипах малка хватка, която ме изведе над пасажа и продължих под пара нагоре. Когато му казах на следващата площадка, че неговите неспирни напътствия и стремежа ми да не го слушам повече са ми дали силата да мина пасажа, се смяхме от сърце... Комично, но ефективно..! И така по планините, по спортните обекти за скално катерене, забелязвам че има вече много хора, интересуващи се и практикуващи тази красива дейност. Вечер след изкачване пред хижата се въргалят въжета, лицата ликуват, всеки се надпреварва да разказва. Така е и пред лагерния огън, така е и в крайпътната кръчма. С едните можеш да си говориш за красиви изкачвания, да споделяш емоции и опит, другите ще седят да те плашат с високи категории и психарски пасажи. Малко взе да ми досажда предаването на опит около масата. Дъвчещата месо уста те убеждава на поредната ракия, че еди къде си, еди какво си. Вярвам на това, мъжки, но там на място, а не край масата. Скромни катерачи пък седят и споделят с лека усмивка преживяното, без украса, с чувство на пълно удоволствие, тихо и кротко похапват и се споглеждат с очи, пълни с онзи заряд, заради който идем по планините. Радвам се на такива хора, винаги има какво да научиш от тях!
Трупането на някакъв опит пък от своя страна тласка към любопитството, към неизвестното. Какво по-хубаво да идеш там, където никой преди теб не е минавал и да оставиш нещо след себе си. На Мацаковата скала в Осогово направих няколко маршрута, леки и приятни, дори си мисля че нямаше нужда да да ги има, защото надали някой ще иде да катери там, а и аз не искам. Мястото е изключително красиво за сметка на това и всеки път когато отида с някого от кюстендилци се чувствам много добре. Именно тези хора, които идваха с мене там и се свиваха при тътена на разбиващите се камъняци по скалата и в дерето, хората които заедно с мен преживяваха усещането на неизвестността, те са мои приятели. Аз се радвам на тяхната компания и на приятното катерене и съм сигурен, че и при тях е така. Последният създаден маршрут, който нарекох „Класика”, именно заради класическото си катерене, въпреки че е 20-на метра, ми се стори най-хубав. Мяза ми някак си на катеренето по Рилските гранити, скалата предлага чудесни възможности за осигуровка, а движенията са много логични и смислени. Такъв се получи и „Винкела” на Гърляно – чист, оранжевеещ гранит, удоволствие за сетивата. Оставям настрани темата за високите категории, за големите напъни и постижения – там оставих сърцето си и съм сигурен, че докато съм жив и здрав ще се връщам все по-често на това място, защото то ми е като роден дом. Всичките тези горди скали – Орловите на Цървеняно, гранитите на Мацаковия камък и Гърляно, те ме привличат неудържимо, може би защото са ми родни и са ми най-присърце. Има още много да се прави както там, така и на други красиви места – неоткрити - всичко зависи от опита и желанието – продължава ли да има толкова силен мерак, чудеса се случват. Хубаво ще е да намирам все повече приятели от Кюстендил, с които да идем и да преживяваме заедно усещанията на скалното, алпийско катерене из планините, защото за малко градче като Кюстендил, имащо в историята си толкова славни алпинисти, ще бъде срамота да не се развива в това отношение. А когато у дома започнеш да се развиваш по пътя на предците и черпиш за вдъхновение техните преживелици и опит, тогава и Рила и Пирин ти се струват много близо, след това и Алпите разбираш, че не са далеч, някой ден осъмваш и в Хималаите и осъзнаваш докъде си стигнал. Радвам се, за „златните години” на Българския алпинизъм, дали на нас младите толкова много, радвам се че и кюстендилци сме намерили място сред железните от цяла България, тръгнали да мерят сили с Алпийските и Хималайски исполини.
И въпреки, че в момента чувствам празнота и се взирам вечер след изкачването в багрите на залеза за да търся онова, което ми липсва, въпреки че получавам приятелско потупване по рамото единствено от свръзката, знам че съм щастлив от това което правя, от малкото което имам, че то ми дава онзи стимул да продължавам напред. Това разбрах, другото е без значение...