- Добре, сега е време да спим – рече Детелин, и се отпусна на седалката.
Марто и приятелката му Рали седяха на задната седалка и гледаха недоумяващо, но избор нямахме. Щеше да се наложи да спят на задната седалка на собствената си кола, аз пък бях привилегирован да седя последно отпред, до шофьора, така че после като се унасяхме, успях да кача поне единия си крак върху волана и да се изкривя в поза, подобна за спане.
На сутринта, след дълго разтъпкване на схванатите мускули се насочихме към градчето, най-вече да видим какви са прогнозите за времето в „Дома на гидовете”. Те не бяха много обещаващи за идните дни, но какво пък с Детьо си наложихме за цел този ден да се качим в планината и да устроим лагер някъде нагоре, по възможност преди да ни е завалял дъжд. Времето през деня беше променливо, но с тенденция към оправяне. Седмица по-рано пък в планината бил валял сняг до ниво 2500 м., така ме предупреждаваше Пешо на стълбичките пред кино „Изток” в София.
И така след задължителното суетене по магазини, забележителности и малките красиви улички на Шамони се озовахме обратно на паркинга, където окомплектовахме багажа и с по две тежки раници всеки се насочихме към лифтовата станция на Шамони, водеща нагоре в облаците чак до Егю дю Миди на 3840 м. надморска височина. Нас не ни интересуваше лифтовия туризъм, спирката ни беше междинната станция на План ле Егюз на 2300 м. надморска височина, удобен изходен пункт за Иглите на Шамони, там накъдето се бяхме запътили.
Последни уговорки с Марто и Рали, които оставаха в градчето и имаха за цел да обикалят по планините наоколо, последни уточнения и се озовахме в претъпканата кабинка, пълна с всякакви туристи, алпинисти, японци с камери, млади, стари, деца и ... нашите четири големи раници...
На План ле Егюз, точно при слизането ни, за добре дошли мъглите се вдигнаха и величествените Игли на Шамони изпъкнаха в надменната си, красива гордост. Първите впечатления са едни от най-силните, не успяхме да ги споделим с Детьо, важно за нас беше да ядем нещо преди да сме припаднали от глад, ето защо примусът засвистя весело и превърна студената вода във вкусна храна, която да даде сили на уморените ни най-вече от пътуване тела... Седях, дъвчех и попивах с поглед скалните очертания на величествените планини и още тогава разбрах, че там майтап няма – огромните скални колоси разкъсваха облаците, които вятърът завихряше около тях, височините бяха шеметни, формите, релефът, всичко – а това което виждахме беше една мъничка част от планинската верига на Алпите. Мъглата бавно и тромаво налази откъм долините, може би точно навреме за да ми спести притесненията и да ни накара да побързаме с намирането на място за бивак.
Следващите моменти ми бяха буквално до болка познати – тип „Клетниците”, две раници – едната на гърба, другата отпред, крачехме бавно и се поклащахме по каменистата пътечка за Монтенвер. Хората, припкащи без багаж около нас, ни гледаха учудено и с известна доза съжаление, явно наистина сме били тъжна гледка, особено в момента, в който започна да пръска и дъжд...
На двайсетина минути отдалечени от лифтовата станция зад хълм, който ни закриваше от тарапаната, харесахме удобна полянка, на чиито горен край дори имаше построена малка каменна масичка и столчета... Това беше нашето място и скоро оранжевата тента заблестя в гъстата мъгла. Тук щяхме да прекараме идните си дни, да чакаме хубаво време като за начало, пък после да видим ... Умората си каза думата и Детьо се вмъкна в пухения си чувал още преди залез слънце, докато аз с присъщата си упоритост на зодия Телец останах отвън и зачаках Просветлението. Тази ми упоритост не се оказа напразна и скоро мъглите се вдигнаха, облаците продължиха своя път напред и успях да се насладя на фамозен, грандиозен залез, който ме остави без дъх в студената неделна вечер там под Иглите, чиято тишина единствено бе нарушавана от срутването на ледени сераци по стръмните висящи ледници, както и задължителния глух тътен на каменопада. Слънцето „подпали” високите скални пирамиди, обагри небето и облаците в контрастиращи нюанси, освети ме в прав, тесен лъч в лицето, сякаш се поколеба и след миг се скри зад поредните низове от върхове за да отстъпи място на смрачаващата ветровита студенина, контрастираща на свой ред с топлината на багрите в небесата. Изпуших една цигара и все още тъй развълнувах изтичах до палатката, където и мен ме чакаше спалния ми чувал, за да ме потопи в сладък десетчасов сън, от който така имах нужда...
На следващия ден се събудихме точно когато се разваляше времето. Успяхме да мернем върховете преди да се скрият зад гъстия воал на ниските облаци и преди задължителните прииждащи мъгли от долината на Шамони. Заваля. После пак престана и пак заваля... И така цял ден... За да не сме безучастни към планината, решихме този ден да идем нагоре за да проучим подхода към Гран Шармо... И така – да си дойдем на темата – бяхме си харесали маршрут на северозападната 650-метрова стена на Гран Шармо 3445 м. надморска височина, една от най-красивите Игли на Шамони. Маршрутът се казва „Пилие Кордие” (TD, 5c+), доста бяхме изчели за него, доста информация намерихме, води се световна класика и въпреки това пред нас стояха адски много неизвестни. Ето защо вместо да кибичим в лагера, взехме една бутилчица, напълнихме я от близкото поточе и запердашихме по пътеката... Знаех че някъде трябва да се отклоним нагоре, защото пътеката подсича всичките Игли на Шамони и отива към Монтенвер и ледника Мер Дьо Глас. Там където ми се струваше най-логично поехме нагоре по склона, някъде под Иглата Блатие. Точно когато си мислехме, че сме в правилна посока, мъглите налазиха със страшна бързина, заваля и бяхме принудени да се сврем под един камък на сухо. Такива камъни поне имаше в изобилие... Седяхме под камъка и крояхме планове, правехме сметки, обсъждахме ситуацията и най-вече в кой ден да се пробваме да се изкачим. Сметки без кръчмар, защото в случая кръчмарят наливаше обилно ... дъжд ...
За щастие скоро дъждецът престана и се насочихме нагоре, там където видяхме група туристи, там където логично трябваше да се иде за Гран Шармо. Скоро вече бяхме горе на превала и пред нас блесна долния край на ледника Нантильон, там откъдето трябваше да преминем, за да достигнем началото на маршрута. Отново за щастие мъглата се разкъса и пред нас се изправи върхът... Беше наистина грандиозен и много красив, линията на маршрута се виждаше чудесно, за съжаление също така чудесно се виждаше колко мокра е скалата, на места заледена... Позволих си да сляза малко до камъняка долу, който явно покрива ледника и да се разходя напред, за да огледам ситуацията, но не научих нищо ново, освен че между камъните има ледени улеи, по които се стича водица и когато атакуваме може спокойно да си напълним вода от там, вместо да мъкнем отдолу...
След час бяхме в лагера и мързелувахме, дъвчехме много храна и едни и същи въпроси, Детьо искаше ако е възможно да тръгваме още на следващия ден, за да не се тормозим излишно в чакане, а пък моето мнение, съобразено със съобщенията за прогнозата, които получавахме от Марто в Шамони и Тони в България, беше да изчакаме хубаво време... Ясно беше, че ще чакаме, няма как, трябваше време на стената да изсъхне, това е кажи-речи северна стена, слънцето я огрява чак към късния следобед, трябваше да и дадем време... Вечерта отново след много красив залез си легнахме рано и заспахме...
На следващия ден прогнозите се потвърдиха – отново беше облачно и много студено. По обяд пекна слънце, но си остана все така студено... С потрес установих че съм си забравил катерачните обущета долу в колата и веднага се обадихме на Марто, който отиде и ги пусна на лифта по един катерач, за да ги взема... Големи благодарности за което ... Работата и там беше на косъм, за малко човекът да отпраши с моите еспадрили към Егю дю Миди, видяхме се в последния момент и през цялата тълпа успя да се върне до стъклената преграда и да ми даде тъй желаната пратка... През това време Детьо се излежаваше в лагера на слънце и чакаше да се върна, за да се изнесем нагоре по подхода и да установим нещо като преден лагер...
По прогнози щяхме да катерим следващия ден – сряда – от този ден нататък всички прогнози даваха времето да се оправи и да става все по-добро. Достатъчно чакахме – 3 дена, малко взехме да се поизнервяме... Взехме необходимия инвентар, бивачни съоръжения, храна за 2 дена, а останалото сложихме в един бивачен сак, за да не се мокри и завряхме между камъните край лагера... Готови бяхме да се изнасяме нагоре към върховете и с по една тежка раница поехме по оживената от туристи пътечка. Имаше комичен момент – човечец, излежаващ се на слънце малко под нашия лагер, явно беше задрямал, когато минах покрай него така се стресна, извика и подскочи, че направо и мен ме стресна... Ясно беше защо – приличах на чучело с всичкия багаж по мене, хвърлях дълга крива сянка върху тревата, на която той лежеше, нямаше как да не се стресне...
И така следобяда достигнахме малко езерце на двайсетина минути от превала на глетчера Нантильон и разпънахме палатката върху равен камък, брулен от ветровете. Оттук насетне идеше най-неприятното – очакването на утрешния ден, многото въпросителни и притеснения... Възможностите накратко бяха няколко – да катерим с много малко багаж и много бързо и да слезем същия ден; да катерим със малко багаж и евентуално спане и мръзнене на стената; да катерим примерно до 3 следобяд и докъдето сме стигнали да се спускаме, за да не замръкнем и последната възможност беше да тръгнем с повече багаж, включващ бивачни съоръжения и повечко храна и вода и да спим на стената, след което да изкатерим останалата част следващия ден без багаж и да слезем този ден... Ние знаехме възможностите си, затова първата стратегия отпадна напълно, т.е. да направим всичко за един ден... Аз бях за втората – да катерим с малко багаж и да вземем само платнището на палатката, с което като замръкнем да се увием и сгушим и да прекараме нощта... Детьо настояваше, че при всички положения ще си вземе спалния чувал, защото наистина нощите бяха много студени, представяхме си какъв студ ни чака горе над 3000 м. на широката тераса, която цепи стената над втората и третина... Решението взехме заедно и единомислено – тръгваме с повече багаж, катерим до откат и докъдето стигнем, после просто се настаняваме на някое равно място и спим с чувалите и с платнището... Оставаше да дойде денят... Тъпчех притеснен с кръг, после се качих да гледам залеза от съседния камък, Детьо също се присъедини, отново майсторски изигран спектакъл от Майката Природа ни възнагради с топли усещания и ни накара да позабравим малко за това, което предстоеше... Още там се разбрахме – не е време за герои, че и без това нещата не вървят по план, ами ако видим много зор или има някаква реална опасност, просто да се върнем от стената живи и здрави... После се опаковахме в чувалите и „заспахме” ... По някое време през нощта се чу такъв зловещ каменопад, че земята под нас се разтърси, тонове маса се свличаха някъде под Иглата Блатие, която беше над нас и въпреки че знаехме, че сме на защитено място, всеки скокна и взе да се бори с циповете на чувала, за да излезе навън, да видим какво се случва... Тогава установих, че ако се наложи да изляза бързо от чувала и тоновете маса камъняк или лавина се носят към мен, съм жив мъртвец... Долу на предното лагерче имаше табелка, че от този тип гранит, какъвто щяхме да катерим, един кубичен метър скала тежи 2.7 тона... Все пак беше време за спане и отново се опаковахме в чувалите, лично аз мръзнах до сутринта, нощта беше много студена...
Рано, рано наизлизахме от палатката и започнахме приготовленията... Като за добро утро платнището на палатката беше цялото в лед, изтърсихме каквото можахме и го набутахме в моята раница все така заледено... Последно се реши да се взимат и шалтета и накрая раницата ми доби експедиционен вид и размер... Преглътнах, взех си дълбоко въздух и със сечиво и котки в ръцете, защото нямаше къде да ги сложа, поехме нагоре към първото предизвикателство – ледника ...
Точно след превала, преди спускането в коритото на ледника, глупавата грешка да закача едната си вода в пластмасова бутилка отстрани на раницата не остана ненаказана – бутилката се изниза и заподскача по острите камъняци, като почти веднага се пръсна... Откатерих 20-на метра по замръзналата пръст и камъни, примирен, за да си събера остатъка от пластмаса, под непрекъснатите упреци на Детьо... Все пак загубихме литър и половина вода... Още тогава усетих леко напрежение в отношенията ни с Детьо, няма да забравя репликата:
- Прама, внимавай, не виждаш ли че всичко е срещу нас! ... И си беше прав човекът ...
След клатушкане по лабилните камъни се добрахме до голям боулдър, под който можеше спокойно да седнем и да сложим котките, за да продължим по ледените езици, гарнирани с натрошени каменни парчета в долния край на ледника Нантильон. Пред нас имаше явно гид с трима, четирима клиенти, които се запътиха към съседния Малък Шармо, спряха и оставиха малките си, леки ранички в основата му, за да почиват... Ние пък вече с котки на краката и с големите си раници се затътрузихме по ледника нагоре към началото на маршрута на Големия Шармо ...
Решихме да не се връзваме с въжето, ледът беше много стегнат, рано сутрин температурата беше около нулата, Детьо си избра една пряспа, която се намира близо до стената, аз пък се изкачвах покрай камъни, по лед право нагоре, дистанцията между нас беше малка и виждах пукнатините, които предстояха на Детьо да заобиколи, предупреждавах го, въпреки че той също ги виждаше. Мъртвешка тишина, студ и безветрие царяха по развиделяване на Нантильон, усещах как краката ми мръзнат още там, но очаквах да се сгреят... Имаше един момент, в който стъпих с левия крак и отляво чух зловещо изпукване, някъде по 3,4 метра дължина покрай мен... Стреснах се леко и се приближих повече до камъните, когато това изпукване се повтори, този път отдясно... За щастие други такива звуци нямаше след това, събрахме се с Детьо встрани от огромна пукнатина, чието дъно не се виждаше, заобиколихме я, заобиколихме и втора и пред нас ледения склон се изправи. Оставаха някакви си метри до бергшрунда на ледника и зачаткахме нагоре... Пристигнах пръв на едно заравнение, където се натъкнах на един дълъг прусек, проврян в леда по метода на Абалаков, демек имаше оставена осигуровка и изчаках приятеля.
Бергшрундът се оказа доста насечен в дупки и цепнатини по самото му продължение нагоре, стръмен за изкачване до мястото, откъдето тръгваше маршрутът ни, 20-25 метра по-горе... Сложихме седалките и се щракнахме с по една примка за Абалаковия прусек, нарамих раницата и с едно сечиво в дясната ръка и лявата свита в юмрук поех по ледения склон, докато Детьо ме осигуряваше с въжето... Ледените клинове останаха в палатката, ето защо катерех максимално концентриран без междинни осигуровки, особено на отвесните ледени прагчета... Горе в началото на маршрута се виждаше друг спасителен прусек и целта ми беше да се добера до него. Когато стигнах се оказа, че той просто е преметнат през един камък, който дори не виждах как може да го задържи при натоварване, затова го взех и траверсирах към скалната стена, точно в началото на „Пилие Кордие”... Там забих с камък един клин, защото сечивото на Ивайло, което ползвах, не е айсбал, но и камъкът свърши работа, мушнах и един френд встрани и се осигурих на стабилна площадка, подвиквайки на партньора си да тръгва ...
Когато се събрахме в основата се натъкмихме тромаво, оставихме сечивата и котките осигурени за клина и поех по първото въже на маршрута с голямата си раница и премръзнали крака... Катерехме с две единични въжета, които допълнително тежаха... Раницата ми толкова много беше натъпкана, че можех да вдигам главата си нагоре до едно положение, защото каската опираше отзад в нея. Още там на първо въже разбрах какъв таралеж сме си наврели в гащите с тези тежки раници... На четвърта категория изпитвах трудност да се изтеглям нагоре с ръце, еспадрилите пък удряха на пластмаса, вдървени от студ по гладкия алпийски гранит...
На първата площадка, докато чаках Детьо, си разтривах краката и се чувствах отчаян, голямото кюмбе лежеше тъжно до мене, осигурено на площадката, олекотило гърба ми... Детьо дойде бързо до мене и след кратко суетене запраших по второ въже на маршрута. Направих скоро още една площадка и когато дойде, направо ме подмина и пое нагоре. Дразнех му се, че слага осигуровка на такова лесно за преминаване място, вместо да търчи нагоре, за да пестим време за по-тежките въжета... Усещах как ставам сприхав и капризен, усещах как и той се изнервя от тежкия товар на гърба си и от неизвестността. Скоро се провикна отгоре да тръгвам и поех с безчувствените си пръсти на краката, достигнах го и изведох още 20-на метра нагоре, за да се щракна на рапелна площадка, под първото пасажно въже... Набрахме височина, виждах че Малкия Шармо вече е доста под нас, отново свалих еспадрилите, този път и чорапите за да разтривам побелелите пръсти... Не можех да повярвам, че това са моите крака, обикновено врят и кипят в обувките, бил съм на къде-къде по-студени места и съм се чувствал добре, нещо не беше наред... Като цяло очаквах да ми мръзнат ръцете, скалата си беше доста студена, а беше точно обратното – ръцете ми бяха потни от топлина, а пък краката – ледено студени ...
Но без драма - пред нас стоеше изправен първия пасаж на „Пилие Кордие”, в гидовника му даваха категория 5-та, 6-та ... Гладки скални кули, винкели с тънки цепки, горе след 30-на метра се виждаха ленти и прусеци, там беше площадката... Детьо пое с траверс вдясно и след моите напътствия за логичната линия, която бях гледал в едно филмче, закатери право нагоре по гладък винкел... Въртеше се, суетеше се, каза че имало клинове през един метър и работата ми стана ясна, на втория клин увисна, за да почива, а аз за кой ли път събух еспадрилите да си разтривам краката... Бавно и мъчително Детьо пребори въжето, стърчащата назад раница някак не пасваше с картинката, когато достигна площадката стоя много време без нищо да направи, на което аз се раздразних и се провикнах... Когато след малко тръгнах, като втори, всичко ми стана ясно – това не беше въже 5-та, 6-та категория, имаше поне 6+ или 6а, както искате го разбирайте... Катерих малко свободно, но в един момент раницата така ме дърпаше и лашкаше, че започнах да се набирам по каквото има, а на пасажната цепнатина, където нямаше нищо друго освен нея, оставения Детьов френд приплъзнах един метър по-нагоре и с две примки си направих стълбички... Горе на площадката се пльоснах по корем, смачкан от раницата, докато още краката ми висяха отзад във въздуха и не можех да си поема дъх от умора...
Сега разбрах защо седи толкова време горе, без нищо да прави – бил е задъхан като мен... Абсолютно мазохистично катерене, никакво удоволствие, прецакахме се жестоко с този багаж... Бяхме изкатерили най-много 200 метра от маршрута, а къде остават другите 450 метра? Какво ще правим на С-образната цепка по-нагоре, където се катери супер технично, абсолютно на триене, след това на 3-те гладки винкела, та чак тогава е терасата, че после пак технични 10 последни въжета с леки надвеси до върха..? А краката дали ще ми се оправят след това, късния следобед, когато слънцето огрее стената? Много въпроси, малко отговори ... Стояхме и мълчахме ... Там на малката площадка, малко по-високо от нашата Мусала в Рила, след около половин година планиране да отидем на тази стена, тренировки, финансови лишения, 1700 км. път, притеснения и несгоди ... там пихме с Детьо по една студена вода от шишенцето и решихме да слизаме ... Защото за по-важно нещо от живота и здравето на този свят аз не се сещам ... Свързахме въжетата и хвърлихме свободните крайща надолу ...
Краката ми се стоплиха чак отсреща на превала, на границата между лед и трева, рапелите бяха неприятни, диагонални, с мъка изтегляхме заплитащите се въжета, които събаряха камъчета след себе си, аз разбрах за какво служи каската, Детьо пък нямаше късмет и един камък го удари по рамото, за щастие без да му навреди, но достатъчно да ни доразвали и малкото останало настроение... След това въжетата успяха да се заплетат не знам как си на бергшрунда, крайните възли се навряха между леда и скалата и затегнаха, трябваше да пускам рапел покрай стената от едната страна, а от другата зееше огромна студена дупка, в която не трябваше да попадам... Откатерих и се намерих на слънце при прусека в основата, сега беше ред на Детьо да се спусне внимателно и пак диагонално през клина, който самички си забихме и остана там, за да служи на следващите свръзки, сигурност в основата на стената ... Надолу по ледника бързо и внимателно, защото вече беше топло и камъни изсвистяваха с големи подскоци от горната му част. На едно място имаше следи от камък, горе-долу с големината на автобус ... Мислех си какво ще трябва да се направи, ако видя такова чудо да се задава отгоре, но до отговор не можах да стигна ...
Достигнахме предния лагер до езерцето и простряхме всичко на слънце да съхне ... След това опаковахме раниците и изненадващо бодри се прибрахме в долния лагер, където устроихме всичко наново, хапнахме и се смрачи ... Детьо отново легна рано-рано, докато аз седях на камъка край пътечката и зяпах разсеяно в залеза, пушейки цигара ... Хубаво ми беше, че взехме правилното решение, че все пак и това което направихме не е напразно, няма нищо напразно сторено в този свят, това е трупане на опит, на не малък опит, опит който за съжаление ние нямахме, когато уверени подхождахме към стената ... По пътечката се дочу шум и скоро пред мен се изправиха двама латвийци, именно тях бяхме видели да се изнизват на рапели от върха по същия този маршрут, докато вечеряхме ... Направили за два дена траверс от Иглата М до върха на Гран Шармо, искали да продължат и до Грепон, но се отказали ... Като им обясних как беше протекъл нашия ден, по –опитният от тях сподели, че наистина там не се ходи с много багаж, че той бил катерил маршрута преди 15-на години, само с едно пакетче ядки в джоба и малко вода ... Въпреки че бяха много уморени дълго си говорихме по залез, преди да поемат на челници в тъмнината към лифтовата станция, успяха някак си да ме разведрят, стана ми по-приятно ... Време беше и аз да поспя ...
На следващия ден се разходихме до мястото с гледката „Ле Сигнал”, хълм над ледника Мер Дьо Глас, внушителна панорама към Гран Жорас, Пти Дрю, Егю Верт, Гран Шармо от задната му за нас страна и уникално красивата Игла на Републиката, залепена за него и какво ли още не. На връщане решихме, че ако ще оставаме и следващия ден, ще идем да се пробваме на Югоизточния ръб на Иглата М, там откъдето са тръгнали латвийците, изглеждаше много красив ... Когато се прибирахме в лагера спасителния хеликоптер бръмча доста време докато свали двама души от Егю дю План, малко над лагера ни. Няма и час по-късно друг хеликоптер се насочи към Гран Шармо и закръжа около него ... Със свити сърца наблюдавахме как с много захождания, хеликоптерът изнася хора от маршрута, на който бяхме ние, малко над мястото където достигнахме, при винкелите ... Неприятна гледка, въртяхме се и се почесвахме глупаво покрай палатката. Тогава разбрахме, че на следващия ден пътуваме за България, получихме и съобщение от Митко, Люба и компания, че са пристигнали в Шамони и са в къмпинг, взехме решение почти веднага, събрахме багажа и напуснахме Планината ... >
Тръгнахме си със смесени чувства, бяхме победени от Стената, но не и напълно, в общи линии нямахме много време да мислим за това, трябваше да изнесем целия багаж обртано до долу, този път малко по-лек. Долу ни чакаше приятна компания, душ с топла вода след 5-дневното ни планинарстване, храна, бира ... Въпреки неуспеха смея да твърдя, че си изкарахме много добре, наистина видяхме какво е да катериш на северна стена в Алпите, имам в предвид стена, а не ръб, както беше на Бадиле ... Поопознахме се с човека, с когото се връзваме на едно въже, видяхме и хубави и лоши черти у себе си, защото както всички знаем в такива ситуации всичко си проличава ... Видяхме и изключителни пейзажи, присъщи за тези планини, красоти неземни, нетипични за градския фарс, в който си мислим, че ние сме всичко и сме непобедими ... О да, победими сме и още как ?!! И въпреки че Стената ни върна обратно с наведени глави и изтръпнали крайници, разликата между победени и сразени е голяма ... Нищо не може да срази у един човек любовта му към Природата, единствено може би самата Природа ..? Следващия път може да се окаже по-благосклонна, както неведнъж досега, това само Тя може да реши ... А ние няма как да го разберем, ако не отидем пак ...
Там горе в Планината, където ни е мястото ...
