Седем дни живях, а пети ден умирам...
опасно стръмно пак вървях
и чак сега разбирам...
В тъмната кутийка с гледката на север,
прихлупени под градските мъгли,
мислите препускат в спомен сладък
За тез неземни висини...
Самота, пушеща горчивата цигара,
празен поглед от умора замъглен,
като в някой тъжен филм игрален,
чувствам се ненужно омърсен...
и стоически на филма чакам края,
и избирам той да е щастлив, а дали ..?
това не зная...
имам само лист хартия и молив...
Собствения си сценарии да напиша
там сред дивата, сурова красота,
която някои не си я и представят
оглупели в злата, градска суета.
Седем дни живях там горе,
необятното пространство ме плени,
гонех слънцето и вятъра с поглед,
мечтаех лудо с падащи звезди.
Вървяхме с приятелите все нагоре
По остри ръбове и зли стени
а усмихвахме се, усещахме дълбоко
как у нас животът пак кипи...
Седем дни живях и пети ден умирам,
с бял лист и с моливче в ръка,
но с одраните си, разранени пръсти
сценарии ще напиша ей така
по скалните отвеси и по снежни преспи,
за които жадно всеки ден копнея,
защото седем дни живях там горе
и знам – ще продължавам да живея...
