Чувствах се човек, да... Дори още там на шумната, разбита автобусна спирка в ж.к. „Слатина”, в онази топла августовска вечер, където едва побрахме всичко в багажника на колата и на последния участник в нашето малко и скромно отпътуване за небесните игли в планината...
Колко въпроси и съмнения, колко подготовка и лишения за това наше скромно начинание... За други пък това беше лятната отпуска, но вместо за морето те решиха да мъкнат, правят и струват, в планината да идат. Умишлени тренировки по Рилските върхари, Комините във Витоша, Враца, кой където и както може... Зор, пот, колкото се може в повече... Всичко това ни даде много – още преди срещата с Гиганта – това ни даде увереност, топло отношение един към друг, подкрепа... Сега бе ред на същинското, на това за което всеки един от нас бе мечтал – Срещата с голямата планина... Потеглихме към Алпите...
1500 км... Това си е сериозно разстояние, но разбира се може и повече... Пътуването премина така както се очакваше, всичко бе по план... Когато вече стигнахме близо до градчето Леко в Италия и пред нас се изправиха Алпи Ороби, скованото и досадно кандилкане от България замина някъде си на заден план и разбира се бе заменено от възбуда и страхопочитание... Нищо обаче не можеше да се сравни с усещането, когато малко след Швейцарската граница видяхме острите, гранитни игли, забити високо горе в небесата... Това бе тя – Планината, неописуемо красива, горда и... огромна...
Голямата, буквално, изненада дойде малко преди да достигнем тъй чаканото от 18 часа селце Бондо, крайната точка на нашето пътешествие... Да, една наистина голяма изненада, първо се показа предвърховата му гърбица, а после с всеки един завой на пътя, мащабите се уголемяваха и уголемяваха и малко по малко горд и надменен с цялата си красота и величие пред нас се изправи Пиц Бадиле, върхът, който по цели нощи ни преследваше в сънищата... Върхът, който всеки път, когато катерех или тренирах беше пред очите ми – огромния шилец, гонещ небесните простори...
Поспряхме за малко в селцето Бондо, точно преди бариерата, от която започва черното пътче, виещо се като змия нагоре в планината. Пообиколихме около колата и не вярвахме на очите си – всичко бе изпипано и направено като в някакъв декор. Къщички с перфектни форми, улички изваяни сякаш от ръката на художник, искряща зелена тревица и не на последно място – уникални гледки към околните масиви... По-нагоре по пътя спряхме, там където се откриваше вълшебна панорама към долините, ледниците и над тях горделивите чукари – панорама, която на всеки от нас подейства различно... Един се смееше, друг онемяваше, трети говореше без да спира, четвърти се въртеше и клатеше глава – това бе тя Планината, опияни ни без да ни попита, бързо и внушително грабна онова вътре в нас, онова което ни определя като хора и което ни тласкаше през всичкия дълъг път дотук. Планината бързо ни превърна в свои роби... Сега вече ние бяхме в нейните грамадни владения и само тя можеше да определи какво ще се случва занапред...
Първата работа, след като вече паркирахме колата встрани от тясното пътче, беше да разпределим багажа и да определим какво ще се взима. Няма да описвам с подробности кой какво, единствено бих споменал че крайният резултат беше за всички ни по 2 раници, а Ивайло се нагърби само с една, но за сметка на това тежаща като три накуп. Тук е момента да спомена участниците в нашата скромна „експедицийка” – Детьо, Пешо Самков, Дидо Варчев, Ивайло и моя милост – петима ентусиасти от софийския клуб по катерене и алпинизъм „На ръба”... За разлика от Детьо, Пешо и Дидо, които вече се бяха подвизавали в Алпите, аз и Ивайло за първи път се докосвахме до магията на тази уникална планина, за първи, но не и за последен път щяхме да мерим сили както с нея, така и със себе си. Аз имах в скромния си актив едно ходене миналата година зимно време в Италианските Алпи, но що се отнася до катерене, т.е. сериозната работа – това тепърва предстоеше...
По план трябваше да се качим на хижа Сашк Фура, която се намира на 1907 м. н.в. От колата до хижата ни чакаха около 2 часа ходене по тесни пътечки с много багаж. Наистина умората от дългото пътуване и тежките раници си казаха думата и придвижването ни се оказа истинско мъчение. Хора, които слизаха от хижата, всеки с малка раничка и потропващ със щеки по камъните, ни гледаха изумено, особено Ивайло, който се търтузеше последен и когото аз лично много съжалявах заради огромната раница. В началото по остри серпантини пътечката ни заведе на нещо, което ние наименувахме „първата виа ферата” – остро било в гората с насечени дървени греди, играещи ролята на стълби и стоманени въжета отстрани за придържане. Още тогава ми направи впечатление майсторството, с което хората бяха създали тази пътечка – гредите бяха сложени, точно както трябва, нарязани отгоре с резачка може би на хиксове, така че ако завали и стане хлъзгаво да не се подхлъзваш, когато стъпваш върху тях. Всичко бе на мястото си – и стълбичките, и стоманените парапети, а най-вече околните върхове, които залязващото слънце огряваше и обагряше в оранжеви оттенъци. Под върховете блестяха ледници, неголеми по мащаб, но внушителни по чистота, а от тях надолу с луда скорост в кулоари и долини се стрелкаха кристално чисти потоци, подскачайки под формата на скокове и водопади, обединяващи силите си в една обща стихия – река – светло - синя, буйна прелест.
„Втората виа-ферата” ни изведе на нещо като подсичаща пътека по един стръмен склон. Ясно беше, че скоро ще достигнем хижата, защото отгоре през гората проблясваха светлини и ставаше равно. Спряхме да починем на едно място, което кръстихме „смс-ите”, защото там всеки пусна по един смс до близките си. След около още половин час бяхме на хижата. В началото специално на мен не ми правеше толкова впечатление самата хижа, колкото върха зад нея... Разбира се, че Пиц Бадиле, огрят от залеза беше неописуема картина, дишах дълбоко и очите ми не се отделяха от видяното... Много бях щастлив, че ми бе дадена тази възможност, да съм там, сега, с приятелите от клуба, обединени от една цел – да изкачим този внушителен алпийски колос. Колко му трябва на човек в този живот, за да бъде щастлив, колко? Всеки уважаващ себе си планинар, алпинист, турист, какъвто и да е - знам – ако беше там тогава, в този момент на залязващата дневна светлина, в тази красива, уникална по мащаби планина, би се почувствал щастлив, много, много щастлив. Ето защо бях радостен, че имах този шанс да стоя рамо до рамо с другарчетата пред Сашк Фура, че всичко мина по план, въпреки че ми беше все още трудно да го проумея. Това си беше усещане у всеки един от нас, което когато се опитвахме да споделим на глас излизаше нещо неразбрано и недоизказано... Но вътрешно знаехме – ние сме там, заедно, върхът е пред нас, какво по-хубаво? ...
Разпищолихме се "байганьовската" на една масичка пред хижата, изкараха се луканки, кашкавали, бира и какво ли още не... В хижата имаше хора, предимно алпинисти, всички културно седяха вътре или отвън пред хижата и похапваха вкусни гозби, пиеха червено вино и обсъждаха преживелиците си... Нашите пък тепърва предстояха, затова седнахме да мислим „тактически план” за действие...
Беше събота вечер и по план трябваше да атакуваме понеделник... Прогнозите за времето обаче не бяха обещаващи за понеделник или поне за втората част на деня. Аз лично бях да тръгнем още на следващия ден, което изречено от Пешо веднага получи одобрение и моментално се реши да се катери по този план. Така щяхме да имаме един ден хубаво време и още половин в понеделник същото такова. Без спор и без да се чудим, мисля взехме най-правилното решение... Обаче имаше един друг тънък момент – по върха имаше сняг, може би лед... това не фигурираше в плановете ни като цяло, въпреки че всеки беше запасен с котки и поне по едно сечиво за лед – отивахме в Алпите все пак и нищо че върхът е висок 3308 м., тези железарийки можеха да се окажат доста полезни в напечени ситуации. В крайна сметка решихме да оставим всичко при хижата и да потеглим само с летния инвентар за скално катерене. Снегът се белееше на места и по ръба, който щяхме да катерим, но въпреки всичко установихме, че не е чак толкова много, че да носим и зимните атрибути...
Нищо не споменах за маршрута... Ами накратко – Северният ръб на Пиц Бадиле започва от около 2500 м.н.в. извисява се по дължина около 1200 м. и денивелация 800 м., остър е, но не толкова че да не може да се разминават хора по него... Трудността му варира от III до V+ категория по UIAA. Като дължини на въжетата е над 30 въжета, всяка площадка е оборудвана със здрав лепен клин с голяма халка на него, преспокойно могат да си висят цял отбор юнаци на тази халка, без да им мигне окото... Въпреки това си трябва инвентар за традиционно катерене – френдове, клеми, дълги примки, карабинери, защото при ръб с такава дължина изненадите не липсват... Това е сухата статистика... Другото е подготовка, шанс, късмет и не на последно място – Приятелите, с които отиваш... Аз лично бих сложил приятелите на първо място...
Решихме да спим на полянката, където явно каца хеликоптер, точно под масичката на която се бяхме разхвърляли. Разбира се само със спални чували, защото палатките са абсолютно забранени в Алпите... Изчакахме всички гости на хижата да си легнат и когато мракът се спусна изцяло, заизваждахме шалтета и чували и се настанихме на удобната полянка.
Никога няма да забравя тези сладки моменти преди да заспя... Тръпката на неизвестното, тръпката за планираното утрешно изкачване не ме напускаше, но някак си стоеше на заден план, породено от умората, както и заради това, което виждаха очите ми... Планини безкрай, тъмни остри силуети и космоса над тях... Толкова много звезди бях виждал само зимата в Пирин... Но не и толкова падащи звезди... Небето се изсипваше постепенно в краката ми, чувствах се сякаш съм на друга планета, замечтах се... Пожелах си на една звезда, нашето начинание да приключи успешно и всички живи и здрави да се изкачим и слезем от планината... След това заспах като къпан, имам чувството, че на която страна си легнах, така и сутринта към 5:30 се събудих – свеж, отпочинал, зареден със сили за голямото изпитание...
Бавно и със сънливи лица и другите заизлизаха от чувалите. Веднага започнахме да оправяме багажа – не лека задача... Минахме през перфектно чистата тоалетна и баня на хижата, закусихме и след около час суетене поехме по пътечката към върха ...
До върха по план трябваше да стигнем за максимум два часа, след това по план да го изкачим за около най-много девет часа, да бивакуваме горе, а в понеделник да го спуснем през същия ръб и да се приберем. Имаше адски много неизвестни, но и те стояха за заден план, стояха далеч зад върховете, които бавно изплуваха зад други върхове с всяка крачка нагоре по пътечката... Красотата на Алпите е неописуема, вървяхме с умерено темпо и не спирахме да се възхищаваме от всичко около нас. На отклонението за съседната хижа Шиора поспряхме да вземем дъх, но съвсем след малко подновихме подхода си към Бадиле... Нямаше край тази пътечка, върхът изглеждаше толкова близо, но уви – мащабите му са огромни, че дори и отдалеч изглежда сякаш е пред теб... След около два часа вече пълзяхме по ледника под ръба и се насочихме към логичните камъняци, където дори се виждаше въже, което водеше горе в основата на ръба. Някъде зад се нас се разигра една доста неприятна сцена – гръмотевична буря, оловно – сиви облаци се тълпяха и хвърляха огнените си езици върху планината... Молехме се вътрешно тази стихия да премине далеч и синьото небе, осеяно с малки пухкави облачета над нас да си остане все така синьо и красиво. Ченгало, върхът съседен на Бадиле, се извисяваше гордо до нас, забил чело високо в небесата, с „придружители” – скални зъбци, кой от кой по-остър и внушителен, осеяли околния хоризонт с непристъпността си... Уникални гледки и страхотии в една уникално страховита и непристъпна планина... Там лазехме като мравчици към своя връх, върхът, който щеше да ни даде възможност за кой ли път да се докоснем до сакралното усещане на нематериалния свят, до усещането за близост до необяснимото за нормалния ни човешки живот долу в равнините...
В основата на ръба направихме една стабилна почивка с хапване и задължителните приготовления. Според чопа, който теглихме предната вечер трябваше да катерим петимата в две свръзки – първа свръзка - Пешо и Ивайло, а втората – аз, Детьо и Дидо...
Първата щеше да има възможност да катери по-бързо, но за сметка на това да открива маршрута, а пък ние да ги настигаме, поради това че сме трима и ще вървим по-бавно...
Глътка вода и ... Започна се... Пешо и Ивайло бързо се изгубиха напред зад камъните, през това време аз се приготвих и започнах да водя моите двама приятели... Първите две въжета тичахме, бяха лесни, минавахме на френска свръзка... Излязохме горе на самия ръб и той се изправи надвесен пред нас... Затичах нагоре след Пешо и Ивайло, две, три въжета не помня, максимално темпо на френска свръзка, едно въже по-спокойно и пак така... Набирахме височина, панорамата ставаше все по-неописуема... Бурята отсреща си замина така бързо както беше и дошла, слънцето ни осветяваше, стана ни по-спокойно... Красиви, истински усещания в света на алпинизма – катерех под пара и с усещане, че това е толкова невероятно, че не искам да спирам никога да го правя... Сетивата ликуваха, ръцете галеха, краката монотонно изтласкваха тялото все по-нагоре и по-нагоре...
На някое от въжетата осмо или девето имаше един пенизчийски момент с едно прехвърляне под огромен надвесен каменен блок, преминах го и пред мен надвесена стеничка, с вертикални цепнатини и люспи подобни на тези на Елени връх в Рила, ме изведе отново на ръба, където се засякох с Ивайло... Скоро бяхме и четиримата на площадката, а Пешо водеше напред и се беше набил в някакви цепнатини встрани от логичната линия... Какво да го правиш човека – обича да катери цепнатини, така както всеки от нас си има различни предпочитания в обикновения живот... Скоро тичането се възобнови и на свой ред в нашата свръзка в ролята на водач влезе Детьо. Набирахме главоломно височина, снимах много, когато ми се удаваше възможност, исках да запечатам всеки един момент от изкачването ни, беше уникално...Вляво от нас с гротески грохот по стената се рушаха ледени сераци и стремглави буци подскачаха по кулоарите надолу... Откъм Ченгало пък се дочу такъв зловещ каменопад, че ми се изправи косата... Всичко това обаче скоро бе заменено от моторния шум на хеликоптера на Швейцарската спасителна служба, с която никой с нас не искаше да си има вземане – даване ... Все пак беше успокоително да знаеш, че някой бди над теб в небето... Ние лично предпочитахме Господ да бди над нас и вярвахме, че това е така ...
Изкачването продължи с високо темпо, Детьо бързо водеше по въжетата, някъде високо, там където надвесени „чучки” закриваха горната част на ръба се чуваха гласове и се виждаха малки пъплещи точици – хората, които бяха поели към върха доста по-рано от нас. Представях си, че скоро и ние ще бъдем там, набирайки височина по красивия алпийски гранит.
На една от площадките видяхме прословутия клин – парче желязо, здраво забито в скалата, боядисано в бяло и с черен маркер надписът – Пловдив... Това определено те кара да се чувстваш в свои води, усмихнахме се и продължихме нагоре... Достигнахме два характерни траверса, а там имаше и сняг, който допълнително усложняваше преминаванията... Не знам дали сте катерили с катерачни еспадрили по сняг, но да ви кажа – същото е все едно да ходиш с излъзгани галоши зимата по снега...
На първия траверс, когато Детьо се изгуби от погледа, при нас на рапели кацнаха двама хървати, които след като ги попитахме, ни обясниха, че до върха има още около 8,9 въжета... Повярвахме им, но после се оказа съвсем друго, доста по-различно...Детьо паукаше някъде зад тавана и потеглихме, газейки в снега, който беше запушил бездънните цепнатини между огромните каменни блокове... Висяхме над югозападната стена и усещането беше великолепно... Достигнахме до водача си, след което той започна втория траверс по една много гладка плоча без хватки и с мижави стъпчици... Премина го внимателно, излезе отново на ръба и изчезна от погледите... Когато се събрахме горе, отново бяхме четиримата, а Пешо водеше следващото въже като внимателно и атлетично премяташе тялото си наляво и надясно, поставяйки стабилни френдове.
Там имаше време за почивка, трябваше да изчакаме и Ивайло да поеме като втори, след това Детьо на ни поведе нас и т.н. Отдолу пък като планински козички подскачаха две момичета – чехкини, както разбрахме съвсем след малко на тясната площадка... Усмивките не слизаха от лицата им, катереха много плавно и грациозно и се смееха през цялото време... Шапка им свалям на такива жени, които знаят къде да търсят красотата в живота си, а не суетейки се пред огледалото вкъщи ... Но това е друга тема с много противоречиви мнения ...
Мина време и дойде и нашия ред да потегляме... Още когато Пешо излезе стената пред нас сподели много въодушевено, че там е страхотно... Вятърът духаше здраво и хвърляше снежец на големи дъги във въздуха, а Пешо се поклащаше горе на ръба и умело преминаваше скалния си път напред... Гледката беше като в някой филм, седяхме долу на площадката и споделяхме емоциите си... Разбира се имаше и място за шеги и закачки относно водача ни... Стана весело...
Когато скоро и аз се озовах горе разбрах какво е имал в предвид – Боже, та това беше нещо уникално – сядаш и яхаш един ръб, дълъг около 10 метра напред и усещането е, че все едно си на върха на света, нещо неописуемо... Скоро обаче се натъкнах на проблем - Детьо така беше забучил един френд току на самия ръб, че ми трябваха поне 5 минути да го изкарам... А мястото не предполагаше да седнеш и да чоплиш семки, там се преминава бързо и внимателно... Хубаво, че пред очите ми изплуваха указанията на Митко, че и това си има цака и след още малко усилия успях да извадя тъй скъпата и важна джунджурийка от цепнатината... Последва коварен траверс под един каменен блок и вече бях при Детьо, стабилно нагазил в една снежна площадка и му се мусех за „преосигуряването” ... Ядът ми обаче скоро си замина, как може да се ядосваш за толкова малко нещо в толкова красива планина и то на толкова сърдечен човек, какъвто е той... Чувствах се глупаво...
Предстоеше ни нещо класическо – Разцепената плоча – гладка и полегата плоча, която водеше под един огромен таван. Бяхме чели за нея, даже се изкуших и снимчици да поразгледам за нея – беше много красиво... Преминахме я внимателно на малки стъпчици с мокрите вече от сняг еспадрили... Достигнахме „снежния траверс”, така поне ние си го кръстихме – под тавана се траверсираше надясно по сняг и в нещо като отворен навън към бездната винкел. Отгоре се виждаха парцаливи облачета, разнасяни от вятъра и разкъсвани от скалите на малки парченца във въздуха... Там осъзнах какво е алпинизмът – някак си на това място правилната дума за всичко беше алпинизъм... Красота и изящество...
Детьо изводи снежния траверс и изпаука някъде отгоре в края на скалите, които виждахме... Мислехме че сме близо до върха и закатерихме с Дидо на разстояние един от друг... Снежно - обледените пасажчета правеха ситуацията малко напечена, но на места можеше и да се избягват... Чехкините катереха неотлъчно зад нас, а пък нашите приятели, Пешо и Ивайло, отдавна се изгубиха някъде нагоре... Облаци и мъгли налазваха със страшна скорост, вятърът се усили, по скромни изчисления установихме, че вече сме минали границата от 3000 метра...
Горе на площадката – малко въздушно заравнение – Детьо предложи да мина първи, да водя и с неохота започнахме приготовлението – смяна на въжетата, на инвентара, на местата си... Окичих се и поех нагоре, пестях осигуровки и катерех на пълна концентрация с идеята, че осигуровките ще ми потрябват по-нагоре и не трябва да падам... Излязох на самия ръб, който се стесни, а от лявата си страна, където мъглите вече бяха покрили току под краката ми североизточната стена, виждах силуета си с ореол долу в мъглата... Спрях да снимам и онемях от въздушното пространство около себе си – отдясно се виждаха огромни планини, докъдето погледът стига, а зад себе си виждах дължината на целия ръб, който бяхме преминали... Усещането беше уникално, но трябваше да бързам напред... Поднових катеренето и пропуснах площадката, защото технически трудността не беше много висока и можеше да преминем на френска свръзка с повече внимание... Скоро от горната „чучка” дочух гласа на Ивайло, скоро го и видях, точно тръгваше нагоре... Попитах го дали вече се вижда върха, а той с много изморено изражение ми отговори – „Има още много, бате...” ... Няма да забравя това тъжно и изморено лице и тези думи на приятеля тогава. Сега ми е смешно като се сетя, но тогава ... Тогава ми стана толкова криво... Нямаше ли край този ръб, по дяволите?... Толкова много катерихме, хърватите споменаха за само още 8,9 въжета... В последствие установихме, че те са стигнали до последната осигурителна халка и са се върнали на рапели по ръба... а напред – напред имаше още доста ...
Гледките и усещанията ме върнаха бързо „на земята” и след като се събрахме с Детьо и Дидо, продължих да катеря "на изпарения"... Малко след това съзрях за какво ми беше говорил Ивайло – ръбът просто си продължаваше нагоре в безкрайността... Виждах го как катери по внушителната грамада, а от двете му страни, зееха огромни пропасти... Не се сдържах и направих няколко снимки на красотата. Това беше момент, който никога няма да забравя, мъглата отляво, ръба, Ивайло върху него и кристално синьото небе отдясно... Страховита картина, красива и чиста като планинска вода...
Скоро обаче студеният вятър докара гъста мъгла, която ни обви като в пашкул, нещата измениха своя характер и както се казва на жаргон – „замириса на алпинизъм” ... Следях ръбът, който вече вървеше напред и достигнах едно малко местенце, където се излизаше отдясно и по малко скално корнизче се преминаваше до огромен камъняк, който там представляваше самия ръб... Запълзях по корнизчето, а в краката ми мъглата се разкъса за секунди, точно да ми покаже къде се намирам... Поех дъх и прегърнал студената скала с миши стъпчици се прехвърлих отново на ръба, където въздъхнах дълбоко, сложих осигуровка и продължих напред.
След 2-3 метра за награда трябваше да се откатери едно прагче с височина до 5-6 метра, но с една единствена цепнатина в средата... Долу ме чакаше апетитна площадка и реших да сляза и да се осигуря там... За да има някаква осигуровка и на двамата след мен, сложих внимателно един френд на върха на цепнатината и заслизах колебливо... От двете ми страни отново зееха огромни около 700-800 метрови пропасти. Трябваше много да внимавам, там не трябваше да се пада, в никакъв случай..! Същото важеше и за двамата след мен и със свито сърце следях движенията им от площадката... Ура, ето ни и тримата отново заедно... Още тогава не можехме да си представих как ще се връщаме по същия ръб, цялата тази дължина, катерене, откатерване, това би било убийствено... Не че е невъзможно, но е крайно неприятно за човек...
Вятърът си играеше с нервите ни... Вече бяхме много изморени, поизмръзнали, чак тогава имах възможност да сваля тежката раница и да си облека якето... Еспадрилите обаче си бяха все така мокри и вледенени от студения вятър и продължих да си студувам... Другите си бяха обули вече обувките, но аз държах до последно да катеря с еспадрилките, че не се знаеше какво ни очаква... Хапнахме по Корни и заврят в една цепнатина, където вятърът не ме брулеше толкова, гледах в нищото и говорех празни приказки с Детьо... Силите ми малко по малко се връщаха... Решихме Дидо да започне да води, защото ние се бяхме уморили, и той прие... Тръгна напред и с напътствия от Ивайло и Пешо, които викаха някъде напред в мъглата катереше към върха... Според техните думи ни очакваше рапел, т.е. трябва да достигнем място, където да се спуснем до тях, а те ще ни чакат там... Докато Дидо пердашеше напред в мъглата, Детьо осигурявайки го ми говореше какви мазохисти сме, как като се приберем ще идем на море, на почивка, на истинска почивка, без да млатим и бързаме в планината... Размечтах се за крайречна полянка в Рила, където няма никой, а с приятелите седим, ядем до пръсване и пием бира на сянка под ухаещите клони на боровете...
В този момент отгоре Дидо се провикна, че след разкъсване на мъглата е видял върха... Боже, скочих като на автомати, това е страхотно, та ние сме били съвсем близо... Скоро след останалото катерене и рапела, където се събрахме с другите, поехме по последното въже, закатерихме по каменни блокове и съвсем след мъничко излязохме на връхната пирамида... Изкачихме върха...
Ликувахме и се радвахме, че изкачването, тъй дългото изкачване свърши... От друга страна мъглата ни лиши от възможността да се любуваме на панорама... Въпреки това ние се изкачихме и нищо не можеше да помрачи радостта ни... Изведнъж всичко си дойде на мястото, планината стана някак си по-уютна и гостоприемна... Можеше вече да седнем и да починем, да съберем мислите си... Но все още оставаше един въпрос – къде ще бивакуваме, как ще изкараме нощта???
Обух набързо един чифт резервни чорапи и сложих обувките, както и един чифт тънки ръкавички. Така било много по-добре, сега вече бях готов за нови подвизи...
Знаехме, че на върха от италианската страна има заслон, но предполагахме, че дори и да го намерим ще е претъпкан, защото пред нас имаше гидове с клиенти, които със сигурност са се изкачили на върха и може би са се отправили натам... Въпреки това точно след рапела си харесахме една снежна площадка, запушена от огромен камък, който щеше да ни предпази от силния вятър... Това беше резервният ни вариант, нежелан, но напълно възможен...
Запълзяхме в мъглата по върховия гребен, вързани на едно въже и петимата...
Скоро Пешо се провикна, че вижда нещо жълто, но се оказа, че това са жълти камъни (впоследствие разбрахме, че тези камъни са боядисани в жълто, на единственото по широко място на гребена, за да може да каца хеликоптер)... След секунди обаче се провикнал, че е намерил заслона... Казвам провикнал, защото бях последен в свръзката и нищо не чух от вятъра... Като на развален телефон се носеше радостната вест отпред - назад и лицата ни грейнаха... Скоро бяхме пред заслона и в него нямаше никой – какво по-хубаво, ще спим в малката ламаринена кутийка... Съвсем след малко и чехкините се появиха зад нас и вече нашето „алпийско семейство” се увеличи с още двама души...
Сега вече всеки можеше да си отдъхне... С моментно разкъсване на мъглата като през прозорче видяхме къде се намираме и всички замлъкнахме... Беше приказно... Невероятно... Алпийските красоти нямаха край...
Заслонът, накратко, представляваше една малка ламаринена кутийка, в която можеше с повече желание да пренощуват седем човека, точно като за нас... Имаше нарове по три от всяка страна, като и на пода можеше да легне още един човек... Вътре си имаше одеяла, малки полички за багаж и две много хитро изобретени прозорчета, така че като отвориш прозореца и навън вилнее буря да не влиза сняг вътре...
Хапнахме отвън, събрахме всичкия инвентар в един бивак - сак, погледахме още малко космическата красота при две, три разкъсвания на облачността – оранжев хоризонт на залязващо слънце и редици върхове под него... За кой ли път бяхме изумени от невероятните усещания и със страхопочитание гледахме напред в безкрая... Вълшебен момент, разигран от изкусната ръка на даровит творец, творец с внушителното име "Природа"... Скоро обаче мъглата наново захлупи пространството и всички по чорапи се вмъкнаха в заслона, а аз като последен внимателно прибрах обувките в чувала при инвентара и още по-внимателно влезнах през вратичката, пред която един метър скала ни делеше от огромната бездна в Италия... Легнахме и всеки се отнесе нанякъде, увит в дебели одеяла и чували... По-добре не можеше и да стане, си мислех, докато сънят не ме обзе и запрати в един друг свят на върхове и пропасти...
През цялата нощ се притеснявах да не изпадна от нара, на който лежах и се въртях доста в съня си, но за сметка на това сутринта се събудих свеж като краставичка...
Друго нещо, което не бих забравил, беше гледката сутрин при отварянето на вратичката на заслона... Мъгла нямаше, ами само едно хубаво слънце и едни малки, пухкави облачета току под нас... Всичко се виждаше, такъв простор и такива красоти рядко в живота на човека се случват... Беше приказно и не може да се пресъздаде с думи... На по-хубаво място досега не се бях събуждал... Беше като в сън...
Стояхме отвън пред заслона и снимахме, смеехме се, гледахме и не проумявахме това, което очите виждат... Каква хубава закуска му направихме само... Колко много не искахме да си тръгваме от това вълшебно място, но нямаше как – чакаше ни не по-малко дълго слизане от Италианската страна на върха... Така решихме на закуска, докато всяка клетка в тялото попиваше вкусните сушени кайсии, които Ивайло носеше... По-вкусни сушени плодове никога не бях ял... Не можех да спра, сякаш цял живот съм искал да ям сушени кайсии... Водата ни беше обаче на привършване и това беше обезпокоително, пиехме на много малки глътки, хубаво че Дидо носеше две шишенца с вода, която щедро сподели с мене... Моят един литър замина още предния ден и въпреки усилията да стопя сняг в бутилчицата бях доста жаден... След време на приготовления казахме чао на това красиво кътче в Алпите и вързани на въжето се отправихме отново към върха... Този път ситуацията беше различна и гледката беше повече от внушителна... Снимахме се на върха, казахме довиждане на чехкините, които избраха да се връщат по същия ръб и останахме най-накрая сами...
_____________________________________________________
Не мога да пресъздам усещанията, които изпитвахме тогава, всеки сам за себе си знае, че има и такива моменти... Опитваш се да опишеш нещо с думи, но не се получава... Ето защо сега седя, месеци след тези невероятни изживявания, и се опитвам да представя кое и как се случи и пак не мога да бъда доволен от себе си, защото чаткайки на клавиатурата вкъщи нещата са съвсем различни и добиват друг характер... Ако можех да проектирам всичко, което ми е в сърцето, може би ще се получи един наистина вълнуващ разказ за Алпите и доколкото мога се старая да се получи точно така... Въпреки всичко знам, че това, което изпитахме там с тези четири момчета е много трудно да бъде пренесено с думи, камо ли като усещане... Вярвам, че хората които четат това и са били някога в подобни ситуации могат да разберат какво имам в предвид и да пресъздадат ситуацията със собственото си въображение, така както всеки един може да си представи нещо толкова хубаво...
_____________________________________________________
Повъртяхме се още и заслизахме към Италия... Чакаше ни дълго и изпълнено с неизвестност слизане към хижа Джанети, която успяхме да мернем, някъде долу сред морените... Заслизахме навързани все така на „салам” по едни серпентини, през едни снегове и ледове и шаващи камъняци, докато достигнем първия рапел. Оттам на спускане в кулоар, после пак, после откатерване, после пак рапели и откатервания и пак рапели... Гмуркахме се надолу в облаците и далеч над нас остана върхът, грандиозен и блестящ в утрешната си чистота...
Благодарности за хорицата от АК „Млад дихател”, които миналата година бяха изкачили върха по същия маршрут и ни бяха нарисували на ръка схемичка за слизането в Италия... Тази схемичка се оказа доста полезна, въпреки, че пътят надолу беше повече от логичен и там, където имаше рапелни халки имаше и червена боя за насочване, леко поизбеляла от слънцето... Хората си поддържат планината, как да не те радва този факт...
От топящите се снегове пък се стичаха кристални струи по скалите и това беше нашата вода за пиене – залепяш се за скалата и пиеш гранитна вода... Една от най-сладките води, които някога съм пил през живота си, толкова бяхме жадни... В главата ми се въртеше „... и звънва в слънчеви пръски... пия гранитна вода...” Това произведение на Людмил Янков само този, който е бил жаден в планината може да осъзнае напълно...
След 5-6 часа на спускане и откатерване стъпихме на „твърда” почва и заслизахме към х. Джанети... Върховете останаха назад в мъгла, но най-вече останаха в сърцата ни, пленили и най-дълбокото у нас с шеметните си висини... Ходехме и попивахме от нечовешката красота на Природата. Уморени, но и усмихнати достигнахме хижата и след дълга почивка и консултиране с „местните” се отправихме на още 3 часово слизане към красиво селце в подножието на планината... Пътечката беше магична – върхове, водопади, зеленина, скали, гори, зелени поляни и цветя... Отведе ни право долу в селцето, където след 10-на минути тръгваше автобус за следващото градче, което трябваше да достигнем... Като цяло идеята беше да направим един огромен кръг в Италия, за да заобиколим тази непристъпна част на планината и връщайки се в Швейцария да се изкачим отново до хижата Сашк Фура, където ни чакаше голямата част от багажа... Тогава специално си мислехме за луканките, сирената и другите вкусотии, както и шампанското, което също очакваше да бъде отворено в знак на нашето успешно изкачване...
Автобусчето заслиза по стръмните обратни завои надолу към цивилизацията... Когато след 40-50 мин. отвори врати на гарата в градчето Морбиньо сякаш срещу нас беше насочен калорифер – жегата беше непоносима... Бяхме направили от сутринта, от върха, до долу около 3000 – метрова денивелация, с разлика в температурите около 30 градуса... Вървяхме като омагьосани в малкото, подредено градче и търсехме магазин да си купим храна... Мотори, коли, хора, глъч, кафета, а ние със зимните обувки и окичени с инвентар за алпийско катерене, дрънчим по главните улици на града, гладни, жадни и отнесени в мислите си... Не можахме да намерим работещ магазин и затова отидох при първите срещнати – две момичета по потничета с къси полички и сандали, миришещи на парфюм, с по една торбичка модерни дрешки в ръка... След командата да ги последваме, ги следвахме около 40 минути през целия град, докато ни заведат до единствения работещ супермаркет... Представям си каква гледка сме били отстрани – те двете и ние след тях като гладни кучета, дрънчащи със странните си железца по седалките, потни и умиращи от глад и жега... Но как да не им бъдеш благодарен – в този магазин имаше всичко... След кратко пазаруване се насочихме към края на града, където до една полянка имаше пресъхнала чешма и пейки... Там вече можеше да поседнем на спокойствие, като изключим ударната доза звук на съседната камбана, да похапнем и да кажем наздраве с италианска бира за нашето изкачване и благополучното ни слизане... Много хубави моменти, траещи тъй кратко, защото скоро се насочихме с обновени сили към гарата да видим разписанията... Последва влак до градчето Колико, където вече нямахме избор и трябваше да чакаме сутрешния влак за Киавена, градчето близо до Швейцарската граница, откъдето с автобус да стигнем отново до Бондо и да се изкачим до хижата...
На гарата, в чакалнята бяхме само ние и след две, три игри белот и наставление на италиански от началниците на гарата, които изгасиха и лампите и си тръгнаха, легнахме да спим. Аз имах честа да спя на пейка, докато другите спяха директно на земята със спалните си чували... Последва дълга нощ, поне за мен, защото в тази жега не успях грам да мигна, а миризмите от мен и приятелите бяха доста осезаеми... "Къде се събудихме тази сутрин, къде си лягаме?" – си мислех, докато се въртях на неудобната пейка... Както и да е – и това преживяхме и след гореспоменатите маневри с влакове и автобус, към 10 сутринта бяхме отново в селцето Бондо в Швейцария и загребахме нагоре към хижата... Когато достигнахме до колата напъхахме целия си инвентар отдолу и (ключовете за нея бяха горе в багажа), че да не го мъкнем напразно до хижата и на следващия ден – планиран за прибиране в България – да го сваляме пак надолу... И така отново - моста над реката, завойчетата, „Първата виа-ферата”, Втората вия-ферата”, „Смс-ите” и все нагоре... На едно място поспряхме с Детьо и изказахме силните си впечатления от това, колко се радваме, че ни е предоставена тази възможност да бъдем там и да видим и изпитаме магията на тази невероятна планина... Силни думи, насълзиха ми се очите, там до големия бор с гледката...
Когато стигнахме на хижата се чувствахме все едно се прибираме вкъщи... Васко от клуб „Планинец” беше пристигнал и чакал сам два дена да се върнем от планината. В последствие той и Пешо заминаха за Шамони да катерят, но бяха възпрепятствани от лошо време... Ние пък се излегнахме на полянката, където малки пухкави облачета преминаваха под краката ни... Беше страхотно, тази полянка беше сякаш най-доброто място за почивка на света... После, разбира се, отворихме шампанското и си казахме голямото наздраве, а хижарката – свежа и усмихната баба – толкова се радваше на „българската група”, че постоянно ни поздравяваше и снимаше с фотоапарата си... Беше много радостен момент... И трая тъй кратко, че след дъждовна нощ, на следващия ден се отправихме умислени към колата долу и всеки пое по пътя си – ние към България, а Пешо и Васко към нови приключения във високата планина...
...
Трудно беше да кажеш довиждане на тази неземна прелест, да не се завъртиш поне още веднъж назад и да погледнеш, вече с друг поглед, тези гранитни страхотии, изправени и горди в красотата си... Ще помним, сигурен съм, всички много силно ще помним в сърцата си нашето приключение в Алпите, това са незаличими моменти, те не се забравят... Много ми беше сложно да седна да опиша всичко това, просто защото както споменах, то не може да се опише, то се носи вътре в сърцето. Усещанията са силни у човека и се пресъздават изключително трудно, като все едно да разкажеш на някого какво си сънувал и той да те разбере... Не е невъзможно, но наистина е сложно...
А дали това не е само началото на поредица приключенски моменти, които тепърва предстоят? Дали?...
Това никой не може да каже – може би Господ знае какво всъщност ще се случва занапред, какво все още може да ни предложи уникалното усещане на Природата...
А каквото зависи от нас, за да бъдем там – ние ще направим...
Сигурен съм в това...
