Иглата

В четири и половина по уговорка съм пред блока. В тъмнината се носи прашния застоял въздух на столицата, тишината се прорязва от рязко секване отсреща. Явно не съм единственият, който будува по това време на денонощието. Гади ми се от въздуха, въпреки че уж живеем в хубав квартал, миризмите от предишния ден все още витаят в междублоковото пространство. За спане през нощта трудно можеше да става въпрос с оглед на това какво ни предстои – нещо за което съм мечтал отдавна.
Помня как съм чел по разни книги за „едно от най-красивите изкачвания в България”, за думите и искриците в очите на Байно- хижарят на Мальовица, когато веднъж случайно подхвана темата за тази част на Рила планина... „Там мащабите са други, там всичко е по-различно, по – голямо” – убеждаваше Байно. Е, ето бях на път да го разбера.
Изведнъж иззад завоя се зададоха тъй очакваните фарове и ме заслепиха. Успях все пак да мерна варненската регистрация и машинално метнах „кюмбето” на гърба. Как щях да ходя толкова много с тази раница не знам, но за всеки случай си взех и една по-малка – градски тип – че да няма мъки по Синия улей.
Пътят до Самоков винаги ми е бил много досаден – завоите, колите, малко километраж, но много очакване... Очакването за правата отсечка след отбивката за Горни Окол, откъдето вече пред погледа се изправя мощната снага на Планината. Натам вече всички мисли се съсредоточават към нея, другото остава на заден план. Тя както винаги подканя, проблясва примамливо под утрешните лъчи, издига грандиозни върхове до небесата, чака те... Мусала изниква от сутрешната купчина облаци, а дерето на Бели Искър се подава, просечено иззад гъсти мъгли, с дълбока прозявка. Не натам обаче са устремени погледите ни, а леко по-вдясно на планината – отново, за кой ли път към Мальовишкия дял. Понякога си задавам въпросите – пак ли натам, толкова често идем там, защо отново точно там ??? Отговорът идва и разсейва всякакви колебания и съмнения винаги на ЦПШ, когато зърна върховете, когато си припомня за всичко изчетено, пребродено, изкатерено, за всичко, което символизира този незабравим купол, връх, „люлка” на Българския алпинизъм... Тогава тези въпроси просто стават нелепи, чудиш се въобще как е могло да ти дойде наум, че доста често си позволяваш да отидеш там – на мястото, където определено има какво ново да направиш, да научиш, да видиш, да усетиш... Така поне си мисля...
...................................................
Някои хора не обичат да идат на едни и същи места, те търсят тръпката на „новото”, на неизследваното, неизвестното за тях... Тези хора обаче се бутат на опашки за билети за лифта, плащат вход в разни манастири и гробници, обядват в крайпътни заведения, носят джапанки и чантички около кръста, разполагат с ограничено време през почивните дни и тълпата около тяхното „ново” не ги притеснява. Същите такива може да видите и по планините на България, обикновено носят по-малки раници, ходят бавно и колебливо, мрънкат и говорят за проблемите си на висок глас, крещят „Ехо”, когато се изкачат на някой връх, а опитът им най-често се състои в „покоряване” на Черни връх във Витоша. Такива хора не се колебаят и да зарежат боклуците си между морените, да счупят геройски някоя бутилка бира в камъняка, да късат цветенца, за да покажат надмощието си като човеци. Опазил ни Бог от такъв човекопоток в красивите ни планини. Това са те – Туристите...
Винаги много съм се дразнел, когато някой ме нарече турист, ами че ти си турист и отивайки на море, на село, където и да било... Или както казваше един любим преподавател по география в училище – „Да отидеш и да си изхвърлиш боклука е също един вид туризъм – извършваш движение с някаква определена цел от едно място до друго...”
Защо обаче туристите тръгнаха по планините, за да изхвърлят боклука си там, така и не разбрах ? Имам предвид и физическия и умствения си боклук!!! Смахната работа...
За другите видове хора по планините няма да задълбавам. Това са Планинарите и Алпинистите... При планинарите както сте чели по разни книги в основа на всичко е приятелството и бодрия дух на човека – природолюбител. Изкачването на върховете по туристически или алпийски способ е присъщ за Планинаря. Разликата е, че в сравнение с туристите той не крещи по пътеките или върховете, усмивката е неизбежният спътник, озаряваща лицата, а пък за разлика от алпинистите, където нещата са малко по-сложни, Планинарят се стреми винаги да се върне с този, с когото е тръгнал, независимо дали върхът е „покорен” или не ... Такъв тип хора носят големи раници, имат опит в планината, знаят къде и защо тръгват, могат да се катерят по алпийски обекти, от тях ще научиш много, ще ти помогнат.
За Алпинистите какво да пиша, за тях всички знаем – алпинизмът е най-висшата форма на планинарстване... Там нещата обаче придобиват малко по-спортен смисъл и така започват неприятностите... Загиват хора или от болни амбиции, или от нечестни другарчета... Други стават „велики”, дават ги по телевизията, имената им будят страхопочитание, известни са... Те всичко знаят и са винаги прави...
Не искам да съм критичен към всяка една от трите групи хора... Но за себе си разбрах, че най-добре е да търся мястото си на границата между Планинаря и Алпиниста. И все пак от този опит, който имам по Планините стигнах до един основен извод:
„По-добре да си добър Планинар, отколкото лош Алпинист”
.............................................
Пристигаме на ЦПШ в 6:30 сутринта... Чудя се как, по дяволите, минаха 2 часа път от София до ЦПШ, винаги ми се е струвало по-малко... Разговорите обаче, които водихме по пътя с Детьо съвсем са ни погълнали, дори и не обърнахме внимание на изгрева на слънцето, на зората, която през целия път ни е примамвала с чистотата си...
След кратко окомплектоване на багажа буквално „излитаме” от паркинга и започва истинското изпитание за сънените глави и крака... Детьо поддържа такова темпо, че в един момент буквално ми изтръпва главата, но си трая... Няма място за оплаквания, че това е само началото на многото ходене... Когато обаче достигаме хижата, където всичко живо спи и се отправяме към палатката на нашите приятели от клуба, разбирам че това изтръпване се дължи на глад. Разбутваме останалите да стават и докато се надигат със сънени физиономии, бързо изяждам един домашно приготвен сандвич.
Брей, то било по-добре така... Да ми е жива и здрава Димето, по настояване на която имах сандвичи, а не тръгнах като все едно ще ида на ресторант...
В случая похвала заслужава и още един човек – Пешо Самков от клуба. Човекът ни даде френдовете си и замина същия ден да катери без тях. Това беше голям жест за нас с Детьо, а както се оказа в последствие и много облекчи изкачването ни.
За малко по-малко от два часа стигнахме с Детьо от ЦПШ до заслона БАК, с моткането под хижа Мальовица. Ударно темпо и яко потене, но вече оставаше малко да прехвърлим баира и пред нас да се изпречи днешната ни цел. За малкото почивка, която направихме, Детьо отново се намери с какво да ме изненада – от малка кутийка афтършейв извади така наречената „бабешка котка”. Бабешката котка представлява едно мъничко подобие на котки с 3,4 зъбеца и каишка отгоре, което може би използват бабите по селата, налузвайки го върху галошите, за да не се пребият по сутрешния лед в двора... Точно така си го представих... След малко обаче се оказа, че съвсем спокойно може да се премине през преспите сняг и без бабешка котка, защото там където ставаше стръмно, снегът се беше стопил и нормално можеше да се ходи върху морените. На превала между Злия зъб и Орловец в утрешни облаци ни посрещна Пирин планина... Или поне това беше първото нещо, което видях... Второто беше връх Иглата ...
Там, накъдето се бяхме запътили, към основата на Южния и ръб, към тъй мечтаното изкачване... След толкова години на планинарстване дойде и моят ред, най-накрая... Стоях и се изумявах на дивата красота, на релефа, на сутрешната свежест... Няма туристи, няма алпинисти, няма никой, само аз и Детьо, сами във великата Планина. Какво по-хубаво от това, може би слизането по Синия улей ? Няма време за чудене, започва се...
Слязохме малко по-надолу и под една скала пренаредихме багажа. Голямата ми раница остана там с всичко ненужно от моя багаж, а от Детьовия – по-прецизно събран – остана тъжно да ни чака само бабешката котка в кутийката си. Заслизахме по прословутия Син улей – стръмна канонада от шаващи скали, нестабилни туфи и какво ли още не... Въпреки че вече беше след осем часа, за днес слънцето все още не ни беше гряло. Така беше и в Синия улей, бързахме надолу към Иглата по сянка. Спирахме от време на време да снимаме, да пълним вода от адски студените потоци в улея, да се насладим на гледката и отново надолу... Думи като „... страшно е..., баси и красотата..., не е истина...” бяха произнасяни често. Въпреки че Детьо беше минавал същия ръб преди две седмици с въпросния господин Самков, това не му пречеше да се възхищава за пореден път на Рилската приказка... Най-малко защото преди двамата бяха подходили през Белия улей, от другата страна на Злия зъб и Двуглав...
Скоро доближихме основата на стената на Иглата – 150-200 метрова плоча, забиваща връх нейде в небесата . Долу като ориентир служи една пещера (ниша), в която преди време един приятел ми показва снимки как беше опънал вътре палатка. След кратко чудене дали да продължаваме по Синия улей, установихме, че е вече по-добре да се насочваме към Иглата и след 10-на метрово солово изпълнение се озовахме на място с по-добра видимост – оттам очевидно се подхождаше вече към основата на ръба. Последва спускане по нещо като кози пътечки през треви и скални пасажи за откатерване, докато не достигнахме място, където вече нямаше как да се премине, освен да се пусне рапел.
Докато развивах въжето, гушнал едно борче на стръмнотията не спирах да се изумявам как може да има толкова пусто и красиво място в Рила. Бяха ми казвали, че там е много диво, няма хора, няма признаци на човешка цивилизация, но когато се озовеш сред тези стръмни склонове, прорязани от скални зъбери, по които борчета все някак са намерили място да оцелеят, нещата стоят по съвсем различен начин – просто гледаш и не проумяваш... Защо няма повече такива места по планините ни, защо трябва човек да се наложи навсякъде, където не му е работа? Това са въпроси, които не си задавах там, докато пусках рапела, а си задавам сега, седейки пред компютъра в прашната суета на големия град... С какво Планината е заслужила всичкия тормоз, който и причиняваме? Кои сме ние да разрушаваме хармонията на Майката Природа? Мир не ми дават тези мисли, вероятно ще се продължи и така занапред, но не с мисли, а с действия...
След рапела и събирането на въжето, продължихме прехвърляйки две, три превалчета и се озовахме точно в началото на Южния ръб. Всичко като по учебник, без лутане, без губене на време... Добре че не продължихме надолу по коварния Син улей, най-вероятно щеше да ни отведе далеч от целта и да забравим за изкачването днес ...
Пред нас отдясно се изправи Портала – грандиозен и красив връх, скална кула, залепена за Двуглав. Опитах се да надзъртам, за да видя линията на тур „Българо-френска дружба”, майсторски изводен от Рене Демезон, както и варианта в горната част на моя любимец Людмил Янков, но от тази гледна точка това бе невъзможно... Обещах да си оставя това занимание за друг път, защото още тогава знаех, че много пъти ще се връщам там, всеки път в търсене на красиви планински изживявания...
Детьо даде зор и започна подготовката за изкачването – като водач на първо въже започнах да се кича с всевъзможните неща, необходими за нагоре, но като цяло знайте от мен – за едно успешно и красиво въздушно изкачване, каквото е този ръб на вр. Иглата най-важното, което трябва да имате е добър приятел на другия край на въжето. Другото е бошлаф работа – жизнено необходими джунджурийки, технически средства за безопасно преминаване и на двамата в свръзката. Без първото от тези условия, изкачването би било по-скоро един тормоз, продължаващ часове наред и то там, където не му е мястото... Още оттук държа да отбележа – Южният ръб на Иглата не е постижение, не е нещо с което да се биеш в гърдите и да размекваш женски сърчица със смели истории за висене на два пръста и дебнеща опасност... Това е просто едно адски красиво алпийско изкачване, което дава неописуема радост, доставя страхотно удоволствие, свързва двама души в стремежа им да се докоснат по един изключително красив начин до небесните висини на високата планина. Там ще видиш себе си и партньора си в истинската светлина на характера, ще усетиш присъствието на другия повече от всякога, ще споделите силните емоции на един език, ще помечтаете и за нещо друго, съвместно, заедно ...
Представям си какво удоволствие и какво майсторство са вложили хората прокарали тази красива въздушна линия, Енчо Петков и Христо Борисов през далечната 1950 година... Такива маршрути дават много на хора като нас, след тях, те ни дават онова, което търсим неестествено вдигайки глава към поредния ръждив, но сигурен стар скален клин. Един допир до майсторската ръка носила тежки чукове и клинове в мокротията, желязната ръка, която е теглила мокрите конопени въжета през карабинерите. Бих се гордял, ако имам такъв маршрут зад гърба си, нищо че не е от висока категория на трудност, въпроса е, че това си остава незабравимо...
Поведох по първо въже, нелогична линия, лъкатушеща на зиг-заг. Според подвикванията на Детьо трябва да търся логичен винкел, където има стар клин за площадка... След суетене се набивам с малко откатерване в нещо, което ми прилича на винкел, но се оказва по-скоро камина. Излязъл съм от линията на маршрута, но пък за сметка на това слагам два здрави френда и давам сигнал на Детьо да тръгва. Той ме настига, но вместо да се мъчи като мене да откатерва, отива директно на площадката – пет метра по-нагоре и прави осигуровката. Стигам за минути до него и се приготвям да го осигурявам по второ въже на тура – пасажното – цепнатина, леко надвесен винкел, пак цепнатина и така около 50 метра. Цялото въже държи 6-та категория и е изключително красиво.
Детьо тръгва и не бърза. Майсторки и с баланс на малки стъпки и прави ръце преминава пасажите един след друг, оставяйки след себе си много добра осигуровка от френдове и клеми. Времето се точи бавно, позволявам си да снимам с малкото апаратче приятеля, докато виси във въздуха с майсторски изкривено тяло на противонатиск. Скоро се губи от погледа ми и единствено леко подръпване на въжето е сигурен знак, че той се движи и всичко върви по план. По едно време отгоре по скалата с бясна скорост се стрелка някаква бяла мишка, спира, поглежда ме с очичките си като карфици, след което се шмугва в една цепнатина току в краката ми. Изумявам се от това животинче – изумих се, когато и Наталия ми обясняваше как виждала пак такава мишка на тур „Класически” на Елени връх, но някак си не можех да си представя... Мишка толкова високо в планината и то да търчи по скалите ??? И то надолу ??? Ето, че се убедих сам...
Силното паукане, приличащо на индиански боен вик, отгоре ме събуди от размисъла за мишките и скалите. Детьо беше надвил дюлфера на второ въже и вече спокоен и сигурен висеше някъде горе на площадката. Двойното паукане след малко пък ми даде знак да тръгвам – поех си дълбоко въздух и запердаших нагоре...
Като цяло много не мога да помня детайли в изкачването на някакви пасажи – концентрацията и силите са ти съсредоточени изцяло върху това, което си ти там върху скалата. Забравяш всичко, абсолютно всичко, сливаш се със скалата и търсиш начини и възможности... Това въже обаче никога няма да забравя – не ми беше толкова трудно, колкото очаквах, но за сметка на това излязох горе при Детьо с разтреперани от кеф крайници. Подробностите ще спестя заради тези, които ще идат да катерят там някой ден... Нека има все пак изненада... Но знайте само едно – не си заслужава да изкачите Иглата по тревния кулоар и да се озовете в началото на четвърто въже ... Идете и си я изкачете отдолу догоре, както си трябва... Второ въже е много красиво – цепнатина и въздух, не си струва да се пропусне... Трето въже изводих без проблеми, към края му се излиза на превала меджу двете иглици, втората от която не се катери, подминава се и по треволяк се достига „същинската” част на Иглата... Събрахме се там в основата на четвърто въже, а откъм стената дочухме подвиквания... Не може да бъде – имаше още хора освен нас... Каква изненада... След четвърто въже на тревната площадка, от тревния кулоар бързо изпълзяха трима песесари и катеренето продължихме заедно. Познавах един от тях – чичо Митко – много пъти съм се възхищавал на лекотата, с която катери надвесите на залата в Софийския университет по време на тенировка. Спестих си приказките обаче, защото той не ме знае, пък и ни чакаше катерене...
Хората ни дадоха път като по-млади да минем преди тях ( за което шапка им свалям ) и запердаших по пето въже – плоча със стари скални клинове. Скоро и чичо Митко беше при мене и Детьо на площадката над пето въже и вече не се сдържах и споменах възхищението си от едно тяхно изкачване в Алпите на един връх, накъдето най-вероятно съвсем скоро и нас вятърът ще задуха. Но затова не ми се говори, ще говорим след като мине всичко, дай Боже успешно... Едно време винаги ми е било много странно как така се правят новобрански преди казармата ... Хората празнуват собствената си агония предварително... Оттогава съм си рекъл, че докато не се прибереш вкъщи, не метнеш раницата на земята и не врътнеш ключа зад гърба си, нищо не е приключило успешно. Чак тогава празнувай постигнатото изкачване или друго ... Така поне си мисля ...
Детьо тръгна по шесто въже и отново след малко отгоре се чу „паукане”-то. С това шесто въже вече усетих как сме набрали височина и нещата придобиват друг смисъл... Пейзажа се отваряше отвсякъде, вятърът се засили, облачетата, които покриха небето някак си наедряха... Беше ми отредена честта да водя седмо въже – нещо като пасажното на втората част от Иглата ...
Тук е момента да спомена нещо, което писах преди – за човека на другия край на въжето, за Приятелят. Не можете да си представите какво удоволствие е да поделиш с някого дължините на маршрута, по взаимно съгласие да определите кой за коя дължина е по-подходящ да води... Когато се опъвах и настоявах Детьо да води някое от въжетата, той ми излизаше с номера, че се е изморил... Изморил се друг път, все едно не го знам... Чест му правя на човека, пусна ме да водя най-красивите въжета на тура, като изключим второто, за което без спор той беше по-подходящ... Такива жестове в планината се оценяват на сто процента... Безапелационно... Това е един невидим начин на общуване със Свръзката ... Не ви пожелавам да идете да катерите с Прекалено – надъхания... Там ще има псувни, ругатни, падания и все ще пердашите втори по изродски пасажи, където ще ви се свива сърчицето... Не си е това работа ..! Но тука май вече задълбавам прекалено много в областта на алпинизма...
Седмо въже беше едно истинско удоволствие за сетивата, за душата, за всичко... Когато излязох на малката тераска, където трябваше да организирам площадка, се почувствах като горд орел, кацнал пред гнездото си ... Това място беше вълшебно, панорамно, изключително въздушно и красиво... След минути, когато чичо Митко беше при мене, сподели абсолютно същата теза... Няма да забравя думите: „При алпийските изкачвания е така...” Усещах на мястото, където са гърдите ми един страхотен взрив, който щеше да избухне всеки момент, да експлодира всичките ми емоции... Дори и забравих за Детьо, който само премина през площадката, направи ми една снимка и запердаши директно по осмо въже на тура ... Изморен ми бил той ... Как ли пък не ? ...

Никак не ми се тръгваше от това място на скалата ... Гледах надолу, нагоре, навсякъде, снимах, говорех си с чичо Митко... Ако има място, на което бих искал да бивакувам с удоволствие бих го сторил на тази площадка на седмо въже на вр. Иглата ... Ще се върна пак там ...
След като стигнах горе на ръба при Детьо, въздушното усещане беше невероятно. Кацнал върху не толкова широкия ръб, той ме осигуряваше и пак по негово настояване започнах да водя последните две въжета към върха, където скалата полягаше и можеше да се премине на френска свръзка... Истинско усещане, на един истински връх, в една съвсем истинска Планина... Нямаше край радостта...
Излязох на връх Иглата (2575 м.) ...
Разходих се до другия край на върха и се закачих за третия песесарски клин, който има... Започнах да осигурявам Детьо, който все още беше някъде по ръба ... Времето сякаш спря... Останах сам и се размечтах ... До мене мощни скали изправяше Двуглав... Странни черни птички летяха на ята и кацаха по отвесите му ... Панорамата към Мальовица и Еленката беше неописуема. Бях застанал на шилеца, наречен връх Иглата и с нетърпение очаквах партньора си ... Всичко, което изпитах там не може да се предаде с думи... Отказвам се, преди да съм започнал да пиша глупости ...
Поседяхме с Детьо и си поговорихме, гледахме и се възхищавахме на всичко, правехме планове как да си тръгнем... На Иглата не е проблем да се качиш само, но и как да си идеш ... Тука е различното от другите върхове ... Няма и туристи, няма нищо ... Един чукар, заобиколен от други внушителни чукари ... Джапанките и врявата са далеч зад баира, към Първа, Втора тераса ... Тука какво има – ние, песесарите и две козички, които пъргаво се надбягваха долу на превала между Иглата и Двуглав, респектиращо прескачайки скални прагове от по няколко метра, устремени към техните си цели, грандиозни и красиви...
Откъм Пирин се чу буботене, към Рилския манастир пък се заформи нещо неприятно ... Не е тука мястото да ни хваща буря... Тя се размина в последствие, но знае ли човек... Както каза чичо Митко, като го питах дали има представа какво ще е времето през деня: „Божа работа, мой човек” ...
Рапел и долу на превала, оттам по Двуглав едно въже катерене, едно въже траверс, едно откатерване, после диагонално надолу по тревен корниз, след това още едно въже откатерване и за десерт един рапел на два стари клина, обединени със старо, вкоравило се въже... Отново сме в Синия улей. Хубавото е, че сега ще си обуем обувките. Лошото е, че ни чака катерене по улея до раниците и оттам до ЦПШ целия път на обратно...
Озоваваме се горе и оправяме багажа, сядаме да похапнем малко и да побъбриме... Откъм Ловница врякат туристи на висок глас, спускат се бавно и потропват със щекички... Все пак е неделя, нормално е в планината да има хора.
Ние пък седим и правим бъдещи планове и сметки... Твърде уморени сме, за да изпитаме наслада от изкачването, но вътрешно всеки от нас чувства „взрива” в гърдите си ... Кефим се на чичо Митко и компания, които избраха вариант да изкачат и вр. Двуглав по лесни пасажи и оттам да си се приберат по ръба му, а не като нас (по мое настояване) да берем душа в стръмния Син улей... Все тая, вече изкачването за днес приключи, оттука насетне ни чака само слизане... Преди да поемем надолу всеки от нас погледна за последно Иглата и си помисли нещо хубаво, нещо истинско... Вие как мислите – за какво да си мисли човек ??? За работа, за пари или за кариерен успех, за мазна кола и чеверме край пътя ли..?...След 14 часа в планината на ходене, тичане, катерене, откатерване, слизане, пек, студ и вятър се добрахме с изненадващо бодра крачка до малкото голфче на паркинга на ЦПШ. Когато седнах на предната седалка, все едно сядах в кресло... Удобно, хваща те отвсякъде, отпускаш се в него без да мислиш... Страхотно усещане... Говорихме си с Детьо какъв късметлия съм, че на другия ден вечерта отново ще имам честта да съм на Мальовица при това за цяла седмица, докато него го чака здраво бачкане в задушния офис, далеч от Планината ...
Всичко беше много добре, докато бяхме заедно, до момента в който към десет вечерта ме стовари пред вкъщи на същото място, където сутринта по тъмно тръгнахме към Рила. Тогава все едно някой ми дръпна шалтера ... Едвам изкачих петте етажа до малкото таванче, където с горещи прегръдки ме посрещна моята любима, най-разбраният човек на света, жената, с която вместо да прекарам заедно почивния и ден, седя и ме чака от тъмно до тъмно да се върна от Планината...
Но така е – както пише Людмил Янков – „... Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме...” Някой все ни чака, интересува се, къде сме, какво сме, как върви всичко... А е толкова трудно да обясниш защо го правиш, какво се случва всъщност, какво е усещането, как изглежда, как мирише, какъв цвят е, ако щеш ... Как мога да ви обясня по тази логика какво е изкачването по Южния ръб на Иглата в Рила? ...


... Отидете и разберете ...