Седя и чакам... чакам теб и само толкоз
Нима ще дойдеш скоро, кога, в колко?
По тъмните ни улици, зловещи, сякаш сенките
на собствените притеснения се влачат,
самотни пейките
току до разнебитените плочки плачат.
Хаос... Няма мир,
няма радост тази нощ в градчето,
няма го и тук сега Поетът,
да вдигне гордото широко чело, с напевна реч
поредната си лирическа стихия да развихри... Няма го!
Няма кой сега в тъмнината да се усмихне, да попее,
хората все затова говорят, все да одумат някого, да го осмеят.
Замина си Поетът, отиде в Планината,
превит одве, клюмнала му бе главата,
отиде пак себе си да търси Горе, но бе различно
тук в града нещо го събори - мир му не даде мисълта
за живота на конвейер, без планинска красота,
без слънчевите, водни пръски всеки ден, а в замяна
подли, лицемерни думи, пари, суета, голям корем...
Слаб, самотен тръгна за кой ли път Нагоре,
не знае той ни студ, ни страх, ни умора...
Мечтаеше да живее с орлите горди, волни там сега,
сред Природата велика, да лети сред въздушна свобода...
Сутрин рано със слънцето да пее, вечер късно вятъра да гони,
няма сълзи за безнадеждния мечтател, сред росата,
която утрешни сълзици върху ухаещата почва рони...
Но знам аз, ще се върне скоро, ще видя силуета
на леко прегърбения човечец, на Поета
с тежка раница и обувки прашни от умора
ще се върне в хаоса на града,
тревожен, плах и блед,
като тъмна сянка до килийката си, отредена за живот ще се промъкне,
ще седне с очи тъжни, вперени в стената, ще замлъкне,
защото знаем ние, не е за нас, не и сред градския бетон ненужен
щастието е Горе, а тук дълбоко вътре, всеки сам е тъжен.
И знай, ще тръгна този път с теб Нагоре,
ще живеем там с орлите горди, ще слушаме песента на вятъра
... всеки ден,
... всеки час,
... всеки миг,
и сред върховете диви, стръмни, голи
ще се лутаме с усмивки на лицата,
защото там...
Защото там на нас, Приятелю, останаха сърцата...
