14 април 2010

Между двата свята

Пристигнах точно, когато слънцето клонеше към хоризонта... Всичко беше в червено, вятърът духаше на талази, в тъмна сянка видях силует на фона на ярко - оранжевите облачета. Той седеше там, отпуснал небрежно рамене, с глава склонена на едната страна, късаше сухите тревички, чакаше ме... От време на време вдигаше глава, погледът му се спираше на шеметния залез, после наново с дълбока, невидима, но осезаема въздишка, посягаше към поредната тревичка. Не исках да го притеснявам все още, знам колко надалеч препускат мислите и спомените, когато си на такова място, когато седиш в меката тревица, когато вътре в себе си имаш нужда от малко уединение. Ярко оранжевото се замени от кървавочервен нюанс, покриващ небесата навред, синият облачен експлозив на изток потъмня...
Метнах тихичко раницата до един камък и заслизах към гората. Песента на пиленцата ме посрещна от съседния букак, пееха за последно в този ден... Тяхната песен наново щеше да огласи планинската тишина утре по изгрева, когато целият свят се събужда, когато царството на сенките ще отстъпи мястото си на зората. Всичко е ясно, точно и подредено, но някак си и необикновено. Засъбирах съчки и сухи дръвца... Хубав залез, но после... Изпускам гледката, но пък ще има огън, огънят, който толкова много пъти ни е грял и е носил светлина на хората, от векове наред. Сега имаме и електричество и парно, но огънят равен няма. Той е като залеза, необходим, красив и поетичен... Може и да му се измисли някакъв заместител в днешния глупав свят, в който живеем, но това ще е някакъв наситен химикал, който освен да свети и грее, ще може и да трови. Но какво пък като се загледаш в хората днес по улиците, те си умират да се тровят с всякакви неща, кой както си може...
Събрах такъв наръч дърва, че коленете ми се подкосиха... Сега трябваше за кой ли път днес да греба по склона с товар върху ми... Дали щеше да ми се смее Приятеля? Един сноп дърва и два крака отдолу...
Разделихме се с него малко преди първия превал. Без да говорим, без да се гледаме, просто всеки един от нас прецени, че му трябва малко време, докато върви там сред планинските върхари и долини. Също така и без думи знаехме къде ще се срещнем, къде ще нощуваме, така че тръгнахме всеки нанякъде в крачка с мислите си. Пътища бол – най-красивите от тях са далеч от маркираните планински пътеки, сред магическата дивотия на Природата.
- Събрах малко дръвца – рекох и стоварих камарата току пред него.
- Хубаво си направил, аз пък се заплеснах по залеза... Защо се забави толкова? – попита.
- Малко се отплеснах от пътеката – рекох и моментално пред очите ми изплува картината на ронливия стръмен сипей и скалните жандарми над него.
- Сега сякаш е мой ред – рече Приятелят, уморено се надигна и отправи към гората. По полюшващата му се походка разбрах, че и той не бе вървял само по пътеките, оръфаната сгъвка на обувката пък беше доказателство за това.
От залеза вече нямаше и помен, тъмнината налазваше бързо и страховито. Сенките ставаха по-дълги, по-дълбоки. Обагреният преди малко хоризонт вече тъмнееше зад черните контури на десетките хълмове и гори. Долу в ниското примамливо просветваха светлинките на града, накъдето се завръщахме. Още един земен ден завърши с подобаващата си красота на пролетно пробуждане. Сега бе ред на мрака.
Започнах да чупя съчки, трупайки ги на пирамидка, когато в краката ми се стовари още един, по-голям наръч дърва.
- Дали ще стигнат? – попита. Кимнах му утвърдително и продължих да се занимавам с работата си.
Скоро вече бяхме насядали около огъня, хапнахме и отново така мълчаливо запалихме по цигара. Удоволствието от изминалия ден беше пълно, гледахме и мълчахме, полегнали на едната страна, в огъня. Каквото беше – беше, каквото можахме - направихме...
- Дали някой някога ще отиде да катери там? – не се сдържах и попитах.
- Може! – многозначително отговори Приятелят. Погледна ме, усмихна се и завъртайки се с разранени ръце зарови в раницата. Измъкна една малка, очукана манерка коняк, която последните няколко дена само тежеше и пречеше в багажа – Хайде, наздраве за стореното! – отпи голяма глътка и с кисела физиономия подаде на мен.
- Наздраве..!
Отново замълчахме, но мислите ни бягаха в една посока. Цели шест дена се борихме с онази внушителна грамада, която гледа на запад. На скалата оставихме и сили, и страх, и мечти, и идеи... Там остана част от нас, онова, което сме трупали във времето на планинарстване, на подготовка и лишения... Но и там се зароди една нова връзка между нас и дивата Природа, едно начинание, което те оплита както с въже и мира не дава на съня ти, примамва с девствеността си. Знаехме, че ще се връщаме много пъти там, знаехме и че живи и здрави въжето, в което се оплетохме самички, ще разплетем и по наш си начин ще търсим пътя нагоре...
- Кажи сега как ще наречем маршрутите? – не издържах...
- Това не е от особено значение – отговори той и отпи от манерката. Беше по-опитният, по –можещият, този от когото имаш много да научиш. Възхищавах му се заради непринудеността, с която катереше по отвесния гранит, сякаш танцува по скалата, и то там където трябва сила и издръжливост. Възхищавах му се и заради прецизността, с която спокойно и уверено преминава пасажи, от които на всеки един от нас се изправяше косата. Това беше той, небрежно полегнал срещу мене, хвърляше дръвца в огъня.
- Помниш ли, преди, у Пирин, кога минавахме ръба? – широко отворените очи ме стрелнаха изпитателно, но весело – Немам думи, да ти кажа, това, дето направихме колко хубаво нещо беше. Всичко отдолу до горе за мене си остава една класика в зимната планина. И двата скални пасажа, и ледът, и ръбът, и козирките – очите му блестяха с онзи пламък на Човека – Първопокорител – Тогава за първи път изпитах оная тръпка в зимната планина, онази красота на дивото, липсата на стъпки пред тебе, липсата на хора изобщо... В онзи слънчев ден разбрах какво е истинското планинарстване... – Нямаше защо да го прекъсвам, напълно го разбирах – Знаеш ли, един куп мангизи да ми дадат, нема да се чувствам толкова добре, колкото като бех там... Там, приятелю, е истината поне за хора като мене и тебе - в планината... Кой иска и на море да иде, кой си иска и на Луната да иде – за нас има планини. Гледам ги долу в града, горките, всички се мъчиме, ей, да знаеш, мъчиме се като грешни дяволи. Бачкаш, тичаш, правиш, струваш – накрая теглиш чертата – нищо... И айде пак наново – давай, давай... Некой ден те удари я у сърцето, я у корема, я некъде другаде... Сетиш се – то животът ми мина...
- А бе мани, остави! – прекъснах го – просто живеем в глупав свят на технологии и екстри... Иди питай баба си как е живяла, на нея ще се поклоня пък и ръка ще и целуна даже... Днес какво – всичко е много лесно, всичко е направено удобно, от вмирисаната на ароматизатор кола правят две крачки до вмирисания хипермаркет, за да си купят нещо скъпо, за да си го откарат в голямата къща, където всичко е много модерно и луксозно... Ние пък правиме, струваме, все в планината да се върнем... А долу всичко ни пречи... Побъркал се е народа!!!...
- Виж прав си – прекъсна ме Приятелят и малко се понамръщи – но ще ти кажа нещо, в планината за такива неща не се говори... Не бех прав, че започвам тая проблематика да нищя. Планината е чисто место и няма защо да я цапаме с нашите низки проблеми. Тука кога си – само хубави неща ще мислиш, е сега се сетих вуйчо ми едно време ми разправя как пеша ходил с галоши от Цръвена Ябука през Кулин камик, оттам през Бегбунар, та чак у Гюешево... Ходили и отделно чак до Бегбунар говеда качвали на паша, с дни спали горе, нема ветър, нема студ, с кожухо зъзнеш там, у торбата хлеб и лук, а я си имал късмет и малко сиренце... А сега се качват други говеда пак там, ама не да пасат, а да мърлят... Ха-ха-ха – смееше се Приятеля и лека-полека продължи на нашенски – А сега е туристическа дестинация да минеш през Бегбунар. И друго не можем да разберем – едно време имало место, къде се клали, бесили, изтезавали, лоша енергия, дето се вика има там... Днеска може да одиш с колата, дето викаш ти с ароматизаторо вътре, да слезнеш, да си платиш входче и да ъцаш и да снимаш...
- Ха-ха-ха...
- А представяш ли си, че нашите планини в по-достъпната си част се превръщат в изтормозени туристически обекти – свъси чело и продължи – Мене те затова най-много че ме е яд... Как па нема къде да идат всичките, та у планината решиха... Че бегаме ние, ей да знаеш, че бегаме от пътеките, като диви кози ще се време по камъняко и деретата да се криеме от навалицата... Ама айде нали ти казах – у планината само хубави неща се говорят, нема да се тормозиме на тия теми – завърши Приятелят и още повече свъси чело.
Наистина не беше мястото и времето да се ядосваме на такива теми, затова станах и запраших към гората, откъдето след малко се върнах с още един наръч дръвца. До огъня беше друго, топло, светло, приятно, създаваше усещането за домашен уют... На кой къде му е мястото, нашето е тука, предпочитам го пред голяма тухлена камина с просната меча кожа за декор. На мечките мястото им е в гората все пак... Объркана работа...
Скоро извадихме и чувалите и всеки се преметна през кръста. Манерката вече се търкаляше встрани, все така пълна... Не след дълго Приятелят продължи:
- Що снег и вода отнесох по тия планини пусти... Мокреж, самота, студ, мизерия – това ме прави явно щастлив... Напъваш по камъняко, пот се лее, ама да минеш, да излезеш, после си викаш така нема да се набивам пак у шамарите... Мине време, па пак фанеме по скалите...
Един път катерим, катерим и достигам таван... Ама хубаво, че втори бех тогава, моя човек кога води пред мене като се изсипа и клин изби, разфърчаха се карабинери, примки, всичко... Ама го мина! Та стигам тавано и гледам и се въртим, ръцете ми откапват... Нема минаване, братче, немааа... Висим у камбана там и се чудим как да го подхванем... Опитах три-четири пъти – това беше от мене, страх ме фана, не мога да излезнем туро... Па виках на оня отгоре, виках – не ме чува... Обаче он усетил, къде нещо не е наред и ме спуска надоле... Кога стъпих на площадката бех като дрогиран... Викам си – повече никакви тавани... На следващата седмица, уж съвсем случайно се набих у едни тавани, у Рила бехме... Тоя път ги минах, ама после седим горе и си мислим, оти съм такава дебела глава, що се мъчим сам себе си, а си не гледам кефа... – завърши и небрежно се почеса по главата. Погледът му беше повече от празен, устремен някъде напред в тъмнината.
- А помниш ли кога бехме на Мальовица, на четвърто въже, на винкело? – Продължи той - Сигурно помниш, как да не помниш, то има ли такава благодат? Такова усещане... Досега само на Мальовишки гранит съм изпитвал такава тръпка, както там на винкела. Голема работа е тая Рила, там има да се катери, да се катери... Едно време кога са правили премиерите колко им е било трудно – клинци, въжени стълбички, па тури карабинер, нема като са примка, за клино карабинер закачи... Мъчили са се хората, днеска па дойде некой наперен катерач, мине туро и вика после – „Маршрутът не представляваше особена трудност”! А бе мани ти... – запали цигара и издишайки дима каза: - От мене да знаеш – трудът на хората се уважава!!! Може да идеш и да направиш маршрут трета категория, идеята е, че ти си бил там, видел си некаква линия и си го минал точно по нея... Е, може и да има отклонения, непредвидени... Но кой може перфектно да разчете скалата? Преди помниш ли на Враца, кога катерихме с тебе, как се излюсках на шестицата? Петица, шестица, ама минеш един метър по – отстрани и стане седмица... Ти си кадърно момче, тия неща ги знаеш... Такива философски изказвания от сорта „не представляваше особена трудност”, че си ги пазиш за тебе... Уважавай труда на хората – рече и хвърли цигарата в огъня.
- Така е, прав си – съгласих се и продължих – само недей да отричаш спортното катерене, това е нещо много полезно в днешно време... Виж представи си един труден спортен тур, на който няма никакви възможности за осигуровка, ти така никога не можеш да минеш оттам? Да усетиш какво е да ти изтрещят мускулите от напрежение? Да усетиш ...
- Виж сега, нищо не отричам – прекъсна ме той – това го знам, мой човек, ама нали у класическото пак минаваш по трудни терени, па има пасажи... Виж сега да не спориме, че ти кажем едно нещо: Ти требва да разбереш защо си у планината? Дали си тука, за да си сред Природата или дали си за да трупаш точки и слава? Ако си от тия къде трупат чест и слава, ти нема да седиш сега с мене да си говориш тука. Не отричам нищо, всеки сам си преценява как, къде и с кой да иде... От мене само знай едно нещо: Кой се бие по гърдите, некой ден го бият камъни у главата...
Нямаше какво да кажа в отговор... Човекът беше абсолютно прав, чист планинар с голямо сърце като неговото няма да седне да ти говори излишни приказки. Радвах се, че имах такъв другар в планините. Винаги може да научиш нещо, винаги може да седнеш с него да се огледаш наоколо, да обсъдиш гледката, да пофантазираш коя скала на какво ти прилича, да уловиш вълшебните контури на възвишенията... А той ще ти обясни кое как се прави, ще се пошегува за нещо нелепо и най-важното – ще ти каже „Браво”, когато заслужаваш... Повечето хора обаче все бързат за нанякъде, някои изпускат толкова много от бързане... А то трябва малко – да спреш и просто да се осъзнаеш къде се намираш... С всяка крачка нещата се менят, формите се трансформират в други, облаците и сенките се местят... Дори и на някой отвес, пак намираме време да се поогледаме наоколо, от това черпим сили... Не мога да си представя да се изкача на алпийски връх по стената му, забил нос в скалата, и да не поспра за минута да се полюбувам на пейзажа... Това върви с катеренето, някак си е част от него... Е, може и да стане така, че самата планина да те пъди, гневи се, лее яростни дъждове във врата ти, святка и треска около теб, бута камъни и изсипва лавини... Тогава няма как да не бързаш, че и ще тичаш ако можеш...
Същото е и в живота долу, в другия свят, сред хората – понякога е добре да спреш и да се огледаш около себе си, иначе току виж пътечката, по която си поел, те завре в някой капан...
- Оня ден – подхванах - когато требваше да премина втория надвес, се чудех, знаеш, горе на излизането не виждаш нищо, не знаеш има ли къде да се гепиш, за да се изтеглиш? Много ми беше некомфортно, нищо че не беше труден надвеса... Самата неизвестност ме уплаши... – споделих с него със сведен поглед. Той се усмихна и се надигна малко по-високо на лакът:
- Видиш ли, мой човек, какво да ти кажа, у алпинизма неизвестни винаги има... Требва си опит за всичко, колкото повече опит имаш, толкова повече си верваш, както сега, че това е правилното место за преминаване, толкова повече знаеш как да реагираш, ако не е това местото... Неизвестността не требва да те плаши... Има момент, кога неизвестността ти е стимул да направиш нещо... Да не мислиш, че всичките ония изследователи, къде са изсъхнали по ледове или пустини са знаели къде отиват и що прават? Точно като тех и у тебе в един момент неизвестността, че започне да те влече... Важното е да знаеш как се реагира у всекаква ситуация. Вервай си, ама не и прекалено много, страхувай се, ама пак да не е много... Всичко това е нормално, човешко... Аз знаеш ли един път у една виелица какъв страх брах, нищо се не види, не знаеш накъде да тръгнеш, бех се отписал... Ама избор немам и се лутам животецо да продължава... Лутах се, лутах се, па накрая кога всичко завърши благополучно си викам – никой не ме праща там у фурията, сам си идех, сам си се спасих... Така е у живота – некои викат труден бил – па то ако не е труден, интересен ли че е? Ние сме си избрали, всеки по кой път да върви. Неизвестни много – ти затова си там, да решиш загадката...
За завършек на думите му в далечината, там където трябваше след време да се покаже слънцето, светна доста силно. Явно тъмните облаци, които виждахме днес далеч на юг, нямаше да ни пропуснат... Или пък това присветване е плод на въображението ми? Какви облаци при наличието на толкова много звезди на небето? Дали не беше падаща звезда? Но толкова силна? Сякаш цялото небе ще се изсипе всеки момент върху главите ни... В разговора с Приятеля съм забравил да погледна към тях и сега, може би в най-тъмната част на денонощието, звездите направо ме заслепяваха...
Още дълго говорихме с него затова и онова, впускахме се назад в спомените по нашите красиви и диви кътчета на планините, спомените, изпълнени с незаменими мигове на радост. Сладката умора и жаждата за сън отминаха ненадейно, така и както се бяха появили. Седяхме там, като две сенки на фона на затихващия огън, когато зад гърбовете ни започнаха да се прокрадват първите светлинки на зората. От близката горичка, малко по малко се разсъбуждаха пиленцата, като всяко от тях, вече с пресни сили, изнасяше сутрешния си молебен към слънцето. Във въздуха се носеше уханието на пролетната свежест. Сякаш и дърветата се надигнаха в очакване на жизнения поток от светлина, шумкащи радостно от порива на вятъра... Миризмата на утринна роса и билки ни оживи и лека-полека заизлизахме от чувалите...

Обърнах се и зачаках изгрева, точно така както се дочаква изгрев – с блестящи от превъзбуда очи и с поглед, отправен право на изток, където в далечината като тъмен триъгълник се очертаваше „нашата” скала. Скоро и слънцето проблесна с първия си лъч над зъберите от върхове, очерта ги с пурпурен воал, подпали околния кордон от облачета в червено и побърза да се въздигне... Седях и попивах светлината, не смеех да отклоня поглед от грандиозния спектакъл. Зората отстъпи мястото си на силната светлина, нощните сенки се разбягаха подплашени и се скриха в тъмните си убежища. Идваше новият ден, пълен с изящество, с неизвестни, новият пореден ден, но по своему уникален...
Гледах още доста време в слънцето, до момента в който стана невъзможно да се гледа натам... Когато се обърнах настрани и видях, че до мен няма никой в първия момент се стреснах... Седях сам на тревистия хълм и продължих да се радвам на изгрева. Разбира се, как не се сетих по-рано, това е границата между два свята - свят на тъмнина и свят на светлина, свят на илюзия и свят на реалност, свят на планини и светът на долините, към който съм се запътил. Но дали..?!!
Точно там, точно тогава, аз трябваше от само себе си да преценя, накъде да поема... Така е в живота на човека – постоянно взимане на решения, постоянен кръстопът... Дали насам или натам..?
Не се колебах много... Станах и бързо събрах багажа, разръчках жарта, гаснеща на лъчите на палещото слънце и изсипах последната вода върху и. След това с бодра крачка се отправих на изток към деня и слънцето, към планината и скалата, където сигурно вече ме чакаше Приятелят...