11 януари 2010

„Детския Еверест”

Странно как човек се променя, пораства, мащабите се умаляват, нещата не са вече толкова страшни... Колкото повече порастваш, толкова повече намалява светът около теб... Разбира се не и този свят в представите ти, в главата ти – там нещата стоят по друг начин, там светът расте, познанията се увеличават, вече поразбираш някои неща...
Много ясно помня оная скала, изпъчена на върха на билото, единствена и горда, огрявана от утрешния лъч на лятното слънце. Винаги ми се е струвала много далеч и много нагоре за моите малки крачки и невръстно лапешко мислене. Но тя беше най-високо и най-далеч – това беше моят „детски Еверест”. Гледах я и не можех да си представя, че някой може просто ей така да иде и да се покачи отгоре и... Тя беше Недостижимата... Учуденият ми детски поглед всеки път се устремяваше напред към скалата. От нашето село тя изглеждаше близо, но някак в същото време и доста „натам”. Обикалях по буковите гори над селото, ходех много далеч, малък и самичък, мирисът на влажната букова шума беше ежедневието ми. Осогово беше моя дом, там растях, там дишах, там поглеждах всеки ден нагоре към Скалата. Един единствен път се реших и тръгнах към нея. Скачах като диваче през клони и падини, тичах нагоре и надолу по склоновете, знаех малко време имам – канарата се не вижда. Поне по-близо да стигнех, да я зърна от друг ъгъл – това щеше да е бъде голямата награда. Малко след селото, над долината на Глогозка река намерих гъби – срандаци – така им викаме в Кюстендилско. Не можех да ги подмина просто ей така, че взех и да се лутам наоколо да търся и други гнезда. Скалата можеше да почака малко и без това не можех да я стигна за ден. Есенната шума беше постлала всичко в мек килим, Природата ухаеше от силния порой, окъпал горите предния ден. Долу някъде реката изминаваше вечния си път надолу към равнините, шумът кънтеше в близките канари от които се спускаше стръмен горист склон. Любопитството ме прати точно към този склон, това пусто детско любопитство, което никога не прощава...
Другото се случи за секунди, едно рязко подхлъзване и следващото го търкаляне надолу, траещо тъй дълго и с усещане за паника. ... Бързо се съвзех, станах и се огледах, бях се търкалял надолу почти до реката... Сякаш за да се осъзная, събрах разпилените парчета от гъбите наоколо или каквото беше останало от тях, прибрах ги обратно в жилетката, защото торбичка не носех, нарамих вързопа и беж по реката към Могилата, оттам към нашето село. Много ме беше страх, никога дотогава не ме е било толкова страх в гората. Това падане беше преломен момент в детските ми представи за красотата на планината. Станах прекалено предпазливо хлапе, не ходех вече сам в гората, ами с другите дечурлига от селото. Скалата си остана все тъй високо, все тъй недостижима за мене. Все по-рядко поглеждах към нея. Дори ми стана безинтересна, глупаво изпъчена на върха на билото, една и съща, скучна дори...
Мина много време и до Скалата все не можах да намеря време да стигна. Минаваха ловци преди години пред нашата къща на село и единия взе да ми разправя какво що – та темата се завъртя до тази част на Осоговския масив. „Епа ти щом си алпинис, значи оди там да катериш – голема пропаст зее отгоре, ние лани бехме тамо, оно и гледка има ум да ти зайде...!” В това се състоеше описанието на масива, към който толкова дълго отправях поглед.
Мина още много време, все не стигах дотам. Отгоре по Осоговското било на три пъти се качвах до вр. Човеко, знаех че Скалата е някъде по-встрани и по-надолу, но уви все не намирах време да се отклоня в дивото, да ида там, където толкова исках.
Миналата седмица, когато нещата абсолютно спонтанно си вървяха както трябва, успях да се кача на Скалата...
Ето, че вече бяхме най-отгоре с Митрата и съзерцавахме уникалната гледка към Кюстендилската котловина. Вече доста по-голям от детските си представи, но носещ все още детското у себе си, стоях и попивах всяка една гънка на релефа с широко отворени очи, знаейки че това е напълно невъзможно да бъде обхванато от възможностите на фотоапарата и пренесено пред приятелите ми с този възторг и радост, с които се пъчех на върха на камънака. Настроението ми беше раздвоено – от една страна „детския Еверест” трябваше да има стена от отвесен гранит, който разбира се исках да катеря. Оказа се обаче, че масива се състои от огромни каменни монолитни блокове, споени с тревни ивици, покрити с ужасно много мъх и хаотично полегати, надвесени и тук-таме отвесни... Дръвчета живееха трудния си живот на места върху скалите, надвесени над приказната, прочистена от лавини, долина. Нямаше как да се прокарват турове тук, или ако беше възможно, то ще бъде повече чистене на дивото, отколкото катерене. Не мисля, че точно там трябва да се бута, кърти, копае по камънака и така нататък. Нека си остане диво.
От друга страна пък, аз стоях на върха на скалата, която толкова бях мечтал като дете, бях горд със себе си. Виждах наистина колко далеко е нашето село и как детските ми пориви са останали далеч долу при долината на Глогозка река. Вътре в мен напираше неописуемо чувство сякаш на изпълнен дълг към Родината, към близките и към самия себе си. Вятърът духаше като да ни прогони, малки вълчета виеха наблизо в дупката си, но ние си седяхме горе все едно си бяхме вкъщи. Пространството поглъщаше, не можех да си представя колко много виждам, не знам дали сте изпадали в подобни ситуации... Просто главата не може да побере всичко това, което виждат очите... Планини, гори, хълмове, сняг, пясък, камъни, скали, долини, много селца, градът, язовири, пътища... Това не може да се опише...
Оставих за малко Митрата, който единствен успя да ме придружи по трудния път дотук, слязох малко по-надолу и се мушнах в една скална ниша, за да мога насаме да осъзная всичко. Рядко бях виждал толкова много гора, каквато е Осоговската и сега отново се изумявах на красотата и. Рила белееше далеч, зад Кюстендилско, Витоша и тя се подаваше иззад Конявската планина. Всичко си беше на мястото, гледката поразяваше с изумителните пейзажи. А трябваше вече да тръгваме...
Не беше лесно качването дотук, минахме много перипетии, трябваше на места и скали да покатерим по малко, но най-ужасното беше дивата гора. Още по-трудното дойде на слизане – в самото начало, навсякъде миришеше на дивеч, следи имаше от всякакви животни – това е Осогово. А който не знае - в Осогово има много вълци...
Друг момент ме глождеше на слизане – дойдох с идеята да открия скали да катеря, да прокарвам турове. Защо точно Осогово, та нали цяла Рила се катери, Враца, Лакатник, пълно е със скали. Защо точно в Осогово, там където скалите се броят на пръсти, защо точно там реших да търся усещането на адреналина? Все още не мога да си дам отговор на този въпрос, единственото което ми идва като възможна логика е, че не може да има толкова голяма планина, пък да няма една хубава скала за катерене... А и това си е „моята планина”... Тука растях, тука дивях, тази планина си ми е родна... Детското в мене отмина, скитането по гората не е същото, сега скалите възхищават с непристъпността си... Човек се променя... Някой ден, когато остарея и вече не мога, сигурно пак ще се върна в гората, както в детството, ще ходя, ще дишам, дори и без да мога да тичам и да се смея...
Божа работа..! За да бъде разходката пълноценна, малко след слизането с Митрата се натъкнахме на това, което толкова търсех – два, три масива здрав гранит, заобиколени от невероятна природа и гледка във всички посоки. Каква радост, ще се идва пак, ще се правят турове, какво по-хубаво?... Живи и здрави само, пролетта не е далече ...
Когато бяхме вече в селото, се поинтересувах на спирката относно името на Скалата... Никой никога така е и не можа да ми каже как се казва това място, няма го на картите, никаква информация, нищо... Само догадки и неубедителни названия от старите хора, които обаче след това бързо се поправят и съвсем виновно си признават – „... бе не знам...”.
Когато споделих с хората на спирката, откъде сме се качили и слезли, един човечец каза: „А бе вие значи сте от ония бе... От алпинистите...! Там само алпинист може да мине”... Изумихме се, но пък какво алпинизмът явно за тях е приложим не само на открити терени, но и в гората, в дивото, проправяйки си път през гъсти шубраци и полегати скали...
Важното е, че най-накрая успях да стигна до Скалата... До тъй гордата, изпъчена, възхитителна канара... Детето в мен е доволно, още една реализирана мечта... Качих се на „детския си Еверест”... Сега какво следва – истинския Еверест ли? Не мисля, има много път да се върви преди това и нагоре и надолу – такъв е живота... Ще дойде момента и само нагоре...
А вие, когато ходите по Кюстендилско и Осогово изпречи мощна снага пред вас, погледнете там горе, където свършва гората и започва голото било... Ще видите оная скала, предлагаща гледка, достойна за най-красивите планински върхове... Защото „детският ми Еверест” е не само гола канара в планинските вихри... Това е и усещане за живот ..!