Помня първият път, когато с Димето се разходихме от връх Мальовица по билото до Елени връх, този тъй красив издатък, предимно от скала, хвърлящ в обятието на Рилска река почти двеста метрова пропаст. Помня красивите кварцови камъчета и руди, които досега другаде не бяхме намирали, а видяхме именно там на Еленката, помня и колко боровинки ядохме и се смяхме точно там, колко величествено и магнетично беше всичко. Помня и как слизах по стръмния тревен кулоар, за да надзърна, да докосна с поглед тази стена, за която толкова бях чувал и чел по книгите с алпийска литература. Никога няма да забравя какво впечатление остави у мен Еленката и как запленен от красотата и, обръщайки гръб се зарекох, че скоро и аз ще намеря място по нейните отвеси, водещи към тъй панорамния и връх.Ето че година по-късно пъплехме нагоре по пътеките с Люба Манолова и още една свръзка от клуб "На ръба". Чувствах се много бодър, с приповдигнато настроение, очите ми безкрайно шаваха по околните отвеси, а лицето - озарено от усмивка. Бързо достигнахме премката, където с цялото си изящество пред нас изпречи снага Еленката. Беше края на юни, но все още имаше големи петна сняг, които се налагаше да заобикаляме. Гледката пълнеше дробовете ми с въздух, чувствах се някак си на точното място, с точните хора, а пък ръцете машинално побързаха да извадят инвентара от раницата. Пленени от ширналото се пространство, слизахме по стръмният тревен склон към основата на стената, а мислено сякаш вече катерех по нея.
Скоро се озовахме в основата на тур "Плевен", който за днес беше и нашата цел. С удивление и възторг гледах стената - досега такъв гранит не бях виждал. Почти всичко беше една голяма съвкупност от вертикални цепнатини, люспи, винкели, камини, ръбове, плочи - просто имаше всичко. Бързо се овързахме и окичихме с инвентар, поех да водя първото въже. Още там усетих предимно каква е структурата на скалата, как в повечето случаи се стъпва на триене, какво изобилие от хватки има... Изключително красиво въже, с малко ходене преди площадката, където бързо се събрахме с Люба.
Поех по второ въже... За съжаление само в началото имаше един пет метров праг, който може да достави удоволствие, а останалото се състоеше в ходене по стръмни треви, пързаляне на еспадрилите и здраво сграбчване на големите тревни туфи. По някое време ми се изпречи още един скален праг, не пропуснах да го премина. Организирайки площадката на двата стари клина оставени там, видях какво следва - логична линия по скални блокове, диагонално надясно, водеща и нагоре зад ръбче, където скалата ставаше вертикална. Много съжалих, че няма да водя това въже - уговорката беше Люба да го изведе. Със задна мисъл да дойда пак, за да поведа по тази красива линия, започнах да осигурявам партньорката си с повишено внимание.
Първата осигуровка на Люба беше зарязан в тясна цепка френд. Толкова беше наврян навътре, че за вторият в свръзката изваждането му е било невъзможно. След кратък оглед, Люба се провикна, че е много здраво сложен, че може да се използва и на свой ред да опитам да си го извадя за мен... Продължи... Скоро, след още една осигуровка с френд, се прехвърли зад ръба и изчезна от погледа ми...
Времето взе да минава бавно, оглеждах се навсякъде, любувах се на главозамайващата гледка и малките пухкави облачета наоколо. Едно не толкова малко и пухкаво обаче застана над нас и се усети как веднага захладява. Вятъра ме духаше в гръб и въпреки, че и той охлаждаше здраво, гледах да не обръщам внимание. Въжето се изнизваше през ръцете ми, подръпването беше сигурен знак, че Люба напредва умело, чувствах дори и когато спира, за да поставя осигуровка. Разбрах и кога вече беше на площадката, а по силното дърпане - сигурен знак, че трябва да пусна осигуровката, за да може тя да обере отгоре аванса въже помежду ни.
Много ми харесва, че може да катерим така - без досадното крещене или "паукане", ами всеки да разбира другия именно по движението на въжето. Точно така и изкатерихме с нея 100 метровият "Урвич" на Враца преди време ...
Поех като втори по третото въже на "Плевен". За кратко време достигнах първата осигуровка - оставеният на произвола френд. След много безрезултатни усилия в действие влезе клемовадача и със силно и рязко дръпване се сдобих с първия си френд. Благодарих мислено на тези, които са го оставили и продължих по траверса.
След кратко изкачване се прехвърлих зад ръба и видях какво ме очаква - около 20-25 метрова плоча с вертикални цепнатини, образуваща винкел със съседната стена. Началото ми се стори най-тежко, но по-нагоре последва истинско въздушно катерене, изпълващо сърцето и сетивата с нечовешка радост. Сякаш за да се опомня се спрях, балансиращ и разкрачен, посегнах към "верния си спътник" фотоапарата, снимах ширналата се бездна под мен, както и целия скален феномен наоколо. Скоро бях при Люба горе на площадката и твърдях, че това бе най-красивото нещо, което съм катерил досега. Наистина беше така..!
Тръгнах да водя четвърто въже... Началото беше в лек надвес с диагонален траверс. Преминах го силово с добре сложен френд. Като цяло целият тур предлага много добри възможности за осигуровка - френдовете просто потъват стабилни в цепките, а клемите заяждат здраво. Невероятно!!! След преминаване на разлят ронлив винкел достигнах до камина, откъдето се излизаше на равна площадка. Люба ми подвикна, че вече е добре да се осигуря и взех да се оглеждам. Видях дълбоко в цепнатината голям и здраво заклещен камък. Реших го бързо и със сто мъки откачих един дълъг ринг от раменете си, който навирайки се в цепката преметнах през камъка и съединих с дълга примка. Осигуровката беше "бетон". Изкачих се на площадката и оттам по скално-тревни пасажи от трета категория до добрах до върха. Веднага се осигурих на клина на ПСС, който се среща на всички алпийски върхове в Рила и изтеглих въжето, за да осигурявам Люба. Усетих я когато тръгна и как вървеше добре, но в един момент много се забави. След минути, когато вече беше при мен се смеехме именно на този момент с осигуровката на заклещения камък. Заради разликата ни в ръста, тя трудно се е провряла в цепката да извади ринга, че даже е успяла да заклещи и каската... Но както и да е...
Вече бяхме на Елени връх с неговите 2654 м. н.в. и гледката беше повече от изумителна. Чувствах се много щастлив, за мен това беше първото изкачване по стена на връх в планината... Топли чувства напираха отвътре и засядаха на гърлото... Еленката обаче не ни позволи да се задържим отгоре и много време - гъсти талази мъгла и вятър напираха от долината на Рилска река... Минути по-късно вече бяхме на пътеката, където си оставихме багажа и видяхме силуетите на приятелите да изплуват на върха. Съвсем след малко и те бяха при нас, а всеки се надпреварваше да разказва преживелиците си.
Дъждът ни хвана чак долу на Втора тераса, по пътя към хижата, но това не помрачи грейналите ни лица и усмивки. Имам чувството, че точно тези усмивки накараха слънцето отново да блесне иззад бързо преминаващите облаци...
... Три месеца по-късно стояхме с Детьо и съпругата му Тони в основата на тур "Академик". Щяхме да катерим трима в свръзка, притеснявани от синоптичната прогноза, предвещаваща дъжд и гръмотевици. Станахме рано и с добро темпо вече бяхме достигнали началото на тура. Този път, за разлика от предният на тур "Плевен" не се чувствах толкова бодър, ентусиазиран бях, но с постоянното вътрешно терзание, че се натрапвам като трети в свръзката...
Без колебания Детьо тръгна по първото и най-трудно въже на "Академик", вързан с две единични въжета на чиито краища бяхме с Тони. Въжетата почти привършваха, когато той се провикна някъде отгоре да тръгваме.
Според уговорката аз бях "първият" втори, а Тони да тръгне шест-седем метра след мен. Трябваше да стъпвам и пипам много внимателно, че да не съборя някой камък върху и.
Сърцето и душата ликуваха - отново галех отвесния гранит на Елени връх, тялото ми изтръпваше от удоволствие на всяка хватка, на всяко движение...
С лек траверс вдясно се озовах в малка камина. Хватки нямаше, но с бутане и триене на краката успях да докопам една удобна по-нагоре, която ме изведе над камината. Спрях и извадих фотоапарата, за да снимам Тони. Знаех, че на нея ще и е по-труден този пасаж в ръстово отношение и ето, че още в началото на камината дочух - "кажи на Детьо да обира... Падам!"...
Провикнах се нагоре и когато погледа ми се спря пак върху нея, тя беше вече пет метра по-надолу, висейки свободно на въжето. Още там искаше да се откаже, но я убеждавах, че не е толкова трудно и може да премине... Справи се чудесно и скоро и двамата достигнахме на площадката при Детьо.
Още там над камината предположих, че Детьо е объркал тура и се е отклонил наляво повече отколкото трябва. Беше направил площадката на болтовете на съседно преминаващия тур, подминавайки двата стари клина и трети сочещ посоката на тура към "рошав" винкел. На площадката настана суматоха - Детьо беше изнервен и го болеше кръста от висенето, Тони искаше да слиза, да я спуснем, а аз постоянно мърморех, че сме объркали тура...
Помолих Детьо да ме осигурява и тръгнах леко вляво по логично късо винк
елче. Когато го преодолях, преметнах дълга примка около един издатък и се заоглеждах... Стари клинове не се виждаха, пред очите ми беше гладка плоча, която прецених, че е между туровете "Академик" и "Плевен" и път нагоре няма... Както по-късно разбрахме долу в хижата турът е минавал точно оттам.Наложи се да откача примката и да си откатеря тези шест, седем метра. Долу на площадката вече взехме решение да спуснем Тони, която може би от падането се беше поуплашила леко, а и изглеждаше уморена. Детьо пък щеше да продължи право нагоре с идея вдясно и да се опита да открие тура...
Много странно - тогава в него, ядосан и изгубил самообладание, видях себе си в подобни ситуации. Случвало ми се е и аз така да изливам негативното у себе си, изгубил тъй необходимата сигурност на моменти... Разбрах колко погрешно е това, как точно тогава трябва да бъдеш спокоен и да няма смут и ненужни емоции... Никой за нищо не виня, мога да виня само себе си!!!
Скоро Тони беше на земята, освободихме се от едното въже, мятайки го силно във въздуха... Продължихме...
Второ въже се оказа красиво въздушно катерене по нещо като плоча, успоредно на болтовете на съседния спортен тур. Мислех си колко безочлив и глупав трябва да си и да идеш и да наковеш такава красива скала в планината... За съжаление много, прекалено много от катерачните райони в България са безразборно загрозени с болтове, дори и на места, където няма нормално преминаване или където някой просто е решил да оцапа природните феномени, само и само да остане името му в някой от постните гидовници... Че и къде ти спортен катерач, ще пердаши три часа по стръмнотиите, за да иде на стената, а не да се почекне на някоя скала на десетина метра от колата си... Та то нали в случая скалата не е Природа, скалата е Постижение... Но това е една друга тема..! Дано не съм прав !!! На втора площадка решихме аз да започна да водя... Разменихме набързо инвентара и тръгнах диагонално вдясно към ръждив скален клин, осигурих се и след въздушно прехвърляне на ръба се озовах на кратък траверс, водещ до основата на вертикална стеничка, запречена отгоре от надвиснали скални блокове. Силово изкачване през лекия надвес и сигурно поставена клема ме изведоха на удобна, равна площадка, където дори можеше да си се пооблегнеш. Чудесно!!! Това е мястото за почивка, след цялото висене...
Докато обирах Детьо чувах от съседните турове Люба и Дамян, които водеха курсисти по "Класически", а може би и "Соло" или "Камината". Стана ми много приятно най-сетне да чуем гласове, даже си и подвикнахме по малко. Детьо се изкатери до мене запъхтян и заслужено се отпусна на каменният блок - облегалка, с гръб към пропастта...
Не ми се напускаше удобната площадка, но закатерих по винкела на четвърто въже. След седем метра отново се прехвърлих вляво зад ръба и съзрях какво предстои - винкел, превръщащ се по-нагоре в камина - процеп водещ към върха... Поех си дълбоко въздух и започнах...
Оказа се не толкова трудно, колко си мислех - класическо катерене във винкел с крака на натиск и удобна цепнатина в средата, някъде към пета, пета плюс категория най-много по моите представи. Е да, ама не!!! След като сложих в цепнатината една нестабилна клема, повече за кураж, установих, че въжето силно ме дърпа надолу и не мога и да помръдна сантиметър нагоре... Подвикнах на Детьо да отпуска повече въже, а той отговори, че е отпуснал достатъчно... Зачудих се и се навесих надолу да гледам, а то какво - въжето ми заяло в една цепнатина между два скални блока. И таз добра...
Започнах за втори път днес да откатервам, този път само че на около 150 метра над земята и леко на дюлфер... Въпреки всичко чувствах нещата под контрол - откачих се и от клемата, както и от няколко метра под нея, останах на произвола на съдбата... Въжето извадих и преметнах на гладка стеничка сигурно встрани...
Погледнах пак нагоре - изпитах истинско удоволствие, че за втори път ще преминавам през този красив пасаж. Всичко мина гладко, дори прецених, че няма нужда от осигуровка, преминах към 15 метра свободно и вече над камината, на леко полегналата скала разбрах, че е неизбежно да се организира още една площадка...
Пред очите ми блесна болт... Пак... Какво правеше този болт тука, при това наличие на цепки за осигуряване и при категория не по-висока от четвърта??? Ами какво да прави - разваля ти удоволствието... Това прави...
Детьо излезе бързо при мене, а аз се заех с последното въже... Изпердаших пето въже буквално за секунди, дори и умишлено опитвайки се да си го усложня, скалата в горната част на Елени връх значително поляга и това предлага един грандиозен завършек на изкачването. Сякаш за довиждане Стената ти казва: "Браво, справихте се добре, хайде малко ви остава до насладата от прекрасната гледка, ширеща се около мен..."
Отново бяхме на върха, този път много хора, усмивките не слизаха от лицата, гледах все нещо да правя, да прикрия превъзбудата си... Предоставените ни приятни изживявания и панорамни красоти, вливаха живот в уморените тела. И този път Еленката не пропусна да ни даде това, от което имахме нужда, това за което толкова много копнеем...
Малко пиленце подскачаше току до нас и любопитно въртеше главица гледайки ни. Навивайки въжето си мислех, колко чисто и прекрасно същество е това пернато, с очи като топлийки, а виждащо толкова много, прехвърчащо от връх на връх, бидейки част от невероятната хармония на Рила планина. Нещо ме накара да се натъжа и то там, където място има само радостта... Скоро разбрах... Завиждах му!!!
Завиждах му по човешки глупаво, защото то си беше тук, на правилното място, в своя хубав свят, а ние ще бъдем утре долу, в ниското, търсейки с поглед в спомените, силуета на незабравимото изживяване, наречено Елени връх...
