Поглеждаме с надежда пред нас, очакване тръпне във всяка клетка от тялото... Пак там разбираме какво, защо, как... Вятъра ще помилва лицето, облак ще премине, слънце ще прегори и всяка малка студенина, останала в нас от града прашен ... А очите притворени ще следят всяко движение на партньора, всяко решение, сякаш взето и от двамата безмълвно и безвъзвратно ...
Долу в равнините живота продължава – едни си гонят властта амбицирани до полуда, други търепливо бъхтят в ежедневното си бреме, трети мечтаят, четвърти не разбират, пети свеждат поглед... Трамвая пак ще мине с металният си грохот, автобуси ще опушат малкото освежен нощен въздух, хора ще забързат към обещаното ... Машината се завърта наново след кратка почивка ... Защото дори и машината прегрява и има нужда от покой ... Системата ще обещава и ще убеждава нас „обикновените”, че там долу се крие пътят към успеха, там ние ще живеем и ще оставим след нас... Но дали ще се възпрем, дали ще поддадем след всичко това, което ни поднася „Горната земя”? Дали ще успеем да забравим сладкия мирис на зеленината, приятният полъх на летният планински вятър, a да се потопим в сенките на бетона и да се лишим от свежият слънчев простор? ... Не!Седя и си размишлявам, автобуса пърпори по асфалта към превала, нетърпелив докосвам пълната раница до мене. Скоро, съвсем скоро ще се озова сред онова приказно място, носещо ни спокойствие и утеха ... Пак ще задрънчат карабинери и клинове ще „пеят”... Въжето ще свърже две непокорни души и за пореден път ще ги издигне над всичко мърляво в чистият планински въздух. Умората и преодолените препятствия пак ще ни доставят това удоволствие, от което живеем. Удоволствието, което и най-бетонният ум и сърце не могат да отнемат, защото ние дишаме чрез него, галейки отвесната скала ...
Вече съм там и запъхтян бързам към основата на Стената ... Пролет е, птичките пърхат весело, хиляди насекоми ме удостояват с неповторимия си концерт, зеленина се е постлала под кристално синьото небе. Няколко малки змийчета пълзят подплашени под вибрациите на стъпките ми. В храста каца кос и невъзмутимо изнася своя репертоар, след което отстъпва мястото си на скалното соколче, което царува над скалите, реейки се като пълен господар. Всичко е в пълна хармония, толкоз пусто за някои, а всъщност кипящо от живот.
Пристигам по-рано, все още не е дошъл Приятеля... Намирам си мястото бързо, с леко изкачване по здравия камънак се озовавам в тъй липсващото ми напоследък „кресло”. Сядам и провесвам крака, облягайки се на Стената. Пред мен се шири цялата долина и тишина... Тишина, нарушавана единствено от обитателите и, от техните сутрешни песни на радост. Неосъзнато събирам камъчета и ги подхвърлям надолу, нямам спокойствие, нещо ме гложди. Няма мира, знам че интересното тепърва предстои, с появата на Приятеля. Не искам да стоя безучастен дотогава в тази пролетна симфония и допринасям със скромния звук на леките камъчета, отскачащи пъргаво от гранитната повърхност. Мислите ми се реят някъде нависоко, може би по-високо дори и от полета на сокола. Но това са само мисли... Изнурени и почернени от градската действителност. Дали бягаме така, от кого бягаме тогава? Дали от самите себе си или наистина от „другите”, тези за които това е „самоубийство” и „нямане на работа”...
Стряскам се оплетен в прекаленото обмисляне на нещата ... За щастие отдолу по пътеката се чува до болка познатото „паукане”. Скоро иззад дърветата се показва голямата усмивка, грейналото брадясало лице и за кой ли път тежката раница нагоре към Стената. Ето го Приятеля. Отдавна не сме се виждали, а седим и говорим за обикновени неща, сякаш всеки ден сме заедно. Всеки от нас, понесен от машината в различни посоки е търсел препитанието си, а сега когато сме истински в основата на Стената, мълчим за градски преживяното, криейки се зад рутинните въпроси „Как е?”, „Как беше?” ... И с това се изчерпва всичко... А има толкова много да си кажем...
Не тук и сега е мястото обаче, защото бързаме да се обвържем към алпийското въже и за пореден път да се състезаваме с гравитацията.
Излизам като втори на първата площадка, горе ме чака голямата усмивка. Запъхтян и изпотен оглеждам простора, ширнал се пред нас. Оттук гледката е много по-добра. Кацнали удобно върху мъничката равна повърхност, съзерцаваме живата долина. Сърцето е пълно с радост, проблемите останали долу, мъждукат мъгливо в съзнанието. Не мислим за никой, за нищо, сега сме там и черпим вдъхновение от въздушното пространство. Колкото по-нагоре, толкова по-добре. Повеждам второто въже колебливо. В границите на нормалното бързам да поставя първата осигуровка, надежден мост между нас. Колкото повече осигуровки ни делят, толкова по-добре. Най-уязвими сме заедно, кацнали или висящи на някоя площадка, делящи скромното пространство. Катеря бавно и с удоволствие, знам че трудното е по-нагоре и не бързам да стигам дотам. Опънатите жили поемат тежестта, надутите прасци пулсират под натиска. Какво изкуство е да се катериш – танц, който ако усвоиш добре ще доведе до пълно ликуване не само на тялото, но и на душата. Бавни и сигурни движения, които те карат да заобичаш тази, на пръв поглед страшна и бездушна скала. Колкото повече опит, толкова по-голямо удоволствие. Няма прегради за алпиниста – той е там за да преодолява трудностите, въпреки големите опасности, изпречили се по пътя му. В борба с гравитацията, природните стихии и често самото си присъствие, катерачът е този, който с волята си и сила на духа трябва да намери изход от всеки критичен момент. „Където има воля, там има и път”.
Не винаги обаче всичко зависи от нас – Природата си е Природа. Тя няма цар и господар, защото самата Тя е и двете. Недей да я предизвикваш, не и пречи да се развива, понеже Тя те е създала, ти си част от Нея и Тя ще реши кога да те унищожи. Радвай и се, но не и нарочно за пред другите, а от сърце, от все сърце... Разбира се, ако можеш ...
Стигам „ключовият пасаж”, скалата още малко се изправя, леко се надвеся. Опипвам жадно с една ръка гладката повърхност, търсейки опора. Усещам как едно леко залитане ще ме прати право в ръцете на гравитацията. Не бързам, а в същото време опънатите до краен предел жили на другата ръка ме карат да се задържа и на пръв поглед невъзможна неравност. Сега краката един по един леко нагоре, балансово извъртане и динамично движение към предполагаема хватка. Мяркам с крайчеца на окото другаря на площадката и виждам, че внимава. Колко абсурдни неща ми правят впечатление в този момент пред погледа. Спокойно веещата се тревичка пред мен, израснала сякаш в самата скала, гонещите се пчелички вдясно... Завиждам им! Те са си там в своя свят и се чувстват добре, за разлика от мен, треперещ на ключовия пасаж... В този момент усещам как губя равновесие и сили... Очаквам да се случи неизбежното...
Колко пъти в такива моменти съм намирал сили да продължа, дори и в ситуации по-сложни от тази. Но уви сега вече знам, че ще падам... Няма какво да викам и предупреждавам – всичко става много бързо за секунда, а цялата ти мисъл се насочва в болезненото очакване. Очакването въжето да се опъне и осигуровката да издържи... Много преломен в психиката е този момент на очакване, минава бавно и упражнява силен натиск. А още по-неприятен е момента, в който разбираш – „Няма как – падам”... Всичко става сякаш насън, летежа се обира от въжето, осигуровката издържа, посрещам скалата с крака, люшкам се малко като махало, поглеждам към загрижения поглед на Приятеля – „Добре ли си?” – „Да”... и всичко наново... Пак нагоре, но този път с едно наум... Следвам логичната линия на маршрута и след дълбока въздишка се мятам пак на пасажа ... Не ми се пада пак, така че сега съм по-мобилизиран и концентриран, стъпвам по-внимателно, пипам умело... Вече съм над пасажа и траверсирам към удобната втора площадка, където скоро пак ще се съберем с другаря.
Трудното мина, но никога не се знае... Понякога умората си казва думата и на пръв поглед лесни пасажи могат да ни затруднят. Точно затова много важен в случая е опитът, който засега при нас е в рамките на нормалното и все още има много да учим. Но това човек трудно може да определи... Най-добре – ето ти Стената, иди катери и сам ще разбереш. Но знай, че нямаш право на грешки... Дори и мънички на пръв поглед...
Пускам Приятеля да изведе третото въже, което той прави с голяма грация и увереност. Качвам се при него на третата площадка и отново ухилени до ушите от изгорелият адреналин, съзерцаваме страхотната гледка. Това е най-голямата ни награда, стъпили неестествено, делейки единият квадратен метър наклонено място, да се взираме в безкрайните далечини, далече от всички хора, всеки сам по своему с мислите си и вижданията си, но обединени от една обща цел и Заедно...
Скоро изкачваме останалата отвесна част на скалата и проправяйки си път по ронливия камънак достигаме Върха.
Там вятърът ни посреща радостно, малко облаче скрива за момент прежурящото слънце, бутилката с водата обикаля и утолява жаждата... Кацнали сме на остър гребен, заобиколени от въздух и свобода. Няма място за лоши мисли и лоши спомени, времето сякаш спира, мълчим и попиваме от природната красота. Там далеч долу са селцата, обвити от китните, цъфнали пролетни дръвчета, чиито аромат вятърът донася дори и тук горе, а хладният пролетен въздух е изпълнен с живот. Оттук виждаме най-добре как всичко се ражда след тежкият зимен застой. Как живота кипи дори и върху недостъпните за хората скали наоколо. Главозамайващи пейзажи ни карат да се чувстваме повече от живи. Умишлено не гледаме към кафявата покривка, предшествана от високи комини и панелни блокове. Те не ни интересуват, струват ми се някак много далечни и ненужни... Нелепи...
Острият писък на скалното сокле сякаш ни изкарва от транса, в който сме изпаднали... Сякаш иска да ни предупреди, че мястото ни не е тук, на върха на тази грамада, че това е неговият дом и ние трябва да си ходим. С последно възхищение поглъщаме с погледи ширналото се пространство... Всеки вътре в себе си си взема довиждане с този райски въздушен кът... Може би до следващият път ...
Изнизваме се бавно на рапели надолу в пропастта... Винаги ми е било много трудно началото, първите 1,2 метра на рапела... Увисването на въжето с гръб към нищото... Но всяко нещо с времето си... с опита си ...
Въобще не бързаме да слизаме. Умишлено се мотаем по площадките, коментираме всичко, оглеждаме за нови турове. Не ни се слиза долу, знаем че е много възможно да не се видим пак дълго време с Приятеля... Всеки въвлечен в неговата си борба за препитаване...
Скоро обаче стъпваме на твърда почва и се поздравяваме с изкачването. Едва сега можем да се радваме истински, когато всичко е приключило. Крием се под дълбоката сянка на гигантски дъб, ровейки с крака в шумата и зелената тревица... Обсъждаме бъдещи изкачвания, разказваме си смешни случки... Пълним дробовете си с чистия въздух и мечтаем за космическите висини...
Няма ги вече тези въпроси и цялото чудене – „Кое е това, което ни тласка нагоре?” „Защо търсим постоянно приключението там ...?” ... Всичко това ми се струва нелепо след изкачването... Остава сладката умора под дъбовата сянка и мислите за мечтаните, все още неизкачени от нас върхове...
Неизкачени, но силно мечтани ...
