Този въпрос би прозвучал налудничаво и би накарал да се замислим с оглед на последната зима в планината. Помня как гледах по телевизията стари хора да казват, че толкова много сняг не е имало от много години насам. Нима не подозирахме, че скоро ще се озовем там?... В никакъв случай.
Всичко започна с идеята да празнуваме годишнината си заедно с моята мила приятелка Димето. Чудихме се, въртяхме се, мислихме Рила и Пирин, но ето че тя откри евтини самолетни билети до Италия.
Скоро се оказа, че не до къде и да било, а до Милано или по-точно Бергамо, като летището Орио Дел Серо е само на 6 км. от самия град. Че то това градче направо в подножието на планината, бре! Е как в такъв случай да не се пробваме да се качим в Алпи Ороби? Веднага започнах с хилядите въпроси към приятелите си от интернет. Оказаха се адски отзивчиви хора – пращаха ми информация, често и на родният си език, информация, която се оказа много ценна в последствие. Пращаха и сканирани карти на цялата планина. Браво на тях!
Скоро обаче разбрахме, че плановете ни за три хилядници, изискващи истински алпийски изкачвания не могат да се осъществят – хората пишеха за огромните количества сняг в планината, много високата лавинна опасност и очакваното лошо време... Ех, това лошо време. Пак ли? Кърта и неговата приятелка Ива и те решиха да дойдат с нас. Много добра вест!!! Ето ни вече четиримата на Терминал 1 на летището в София. Потропваме със зимните обувки на излъскания под и чакаме с нетърпение да се мятаме на самолета. За всеки случай увих и котките в разни дрехи и ги пъхнах в раницата.
Няма да забравя първото впечатление от страхотната планина, а именно гледайки я от илюминатора на самолета, стърчаща над морето от облаци, блестяща и горда. Вълнението ни беше голямо. Суетяхме се като малки деца, снимахме, молехме се ако имаме късмет да се качим, да излезем над облаците, точно в този слънчев и адски красив свят на планината.
В интерес на истината тръгнахме към Италия с идеята ако е много лошо времето да си седим в курортното градче, накъдето бяхме тръгнали, да не правим магарии и да се радваме на почивката. Все пак много от местните хора писаха за нещастни случаи и инциденти с опитни алпинисти в планините на Ломбардия, не ни съветваха да се качваме по един или друг начин.
От летището Орио дел Серо моментално отидохме до града. Веднага ни направи впечатление колко отзивчиви и добри хора са италианците. На самата гара в Бергамо, пък със сто мъки лелята, която продаваше билетите ни насочи как да се справим с автобуса, за да се доберем до Колере – нашата цел за деня.
Колере е малко курортно градче, намиращо се във Вал ди Скалви (долината Скалви).
Всичко в тази част на Алпите е долини с различни имена, както и селца, водещи се за курортни. Нещо страхотно, нещо за което тук в България можем само да си мечтаем.
За да стигнем до Колере сменихме три автобуса – качваш се на единия, той спира буквално в нищото, където от мъглата изпълзява другият. И така по многото изкачващи 180 градусови завои до следващият автобус, който идва от съвсем друго място и прекачващите се в него пътници отиват в съвсем друга долина, в съвсем друго селце в планината. Всичко това с математическа точност и перфектно изпълнено от отзивчивите шофьори, въпреки тесния планински път и много ругатни.
Когато се озовахме късно вечерта в Колере ди Скалви, направо онемяхме. Толкова сняг не бях виждал от малък. Никой не си беше правил труда да бута сняг от покрива на къщичката или от оградата, камо ли от кофата за боклук. Всичко беше украсено с големи бели „шапки”. Приказка.
Настанихме в къщичката, която резервирахме едва деня преди да потеглим. Хората както се очакваше бяха много отзивчиви, интериора на къщата беше много семпъл, но комфортен. Изкарахме едно много приятно честване на годишнината си с Димето заедно с добрите приятели и бутилка хубаво червено вино, която получихме за подарък. Греехме от радост, все по-често излизахме на терасата, за да се любуваме на приказната нощна картина пред очите ни. Заспахме като къпани в меките завивки, а все още дори не бяхме видели планината.
На другия ден сутринта като на бързи обороти се стегнахме, натъпкахме каквото ни трябва по раниците и след кратка консултация с Надя – собственичката на къщичката – се отправихме към седалковия лифт, водещ нагоре в планината.
Времето беше облачно и ръсеше лек снежец. Всичко излизаше много евтино, направо онемявахме колко евтино е в такова хубаво курортче в Италия, за разлика от нашите Банско или Боровец, където и без да идем, знаем от приятели каква занимавка си е.
С големи усмивки по лицата се качихме до предпоследната лифтова станция Чима Бианка, намираща се на 2100 метра надморска височина. Оттам имахме 30-40 мин. пеша до хижа Албани (Rifugio Albani), която искахме да посетим.
Друго нещо, което ни възхити бяха огромните писти по които хвърчаха опитни скиори и сноубордисти. Дължината на основната писта от най-горната лифтова станция до долу в Колере ако се не лъжа беше към осем километра. Всичко бе перфектно нагласено и поддържано.
И така поехме четиримата към Албани. Лека – полека пред нас в мъглата изплува силуета на малко и остро връхче, което трябваше да подсечем отдолу. Зимната маркировка там се състоеше в малки сини колчета, каквито са и на ски слаломите, а тук там и от бамбукови колчета, трудно различими в мъглата, но необходими за правилна ориентация.
Веднага разбрахме колко много сняг има – всичко направо бе затрупано догоре в сняг. Много сняг. Не знаеш къде стъпваш, само предполагаш колко пласта солиден сняг има под пухкавата „пудричка” отгоре. В последствие ни обясниха че това са метри, на места от навяванията до 5,6 метра сняг. Жестока зима.
Добрахме се до Албани – средно голяма хижа намираща се на 1960 м. в подножието на връх Презолана. Когато пристигнахме беше фрашкано с народ – скиори, сноубордисти, трекери, алпинисти... Запознахме се с хижаря Паоло, готин и скромен млад човек. Той ми обясни, че ако искаме да катерим, това няма да е добра идея, заради високата лавинна опасност и лошото време. Ние обаче побързахме да излезем да се „разходим” наоколо, което си означаваше сериозен зимен преход докъдето и да било.
Ех, ето ти късмет сега! Точно излязохме и поехме по едно от широките била над хижата и мъглата малко се разсея. Първо започнаха да си проличават шеметните отвеси на Презолана. Гребяхме нагоре и ние не знаехме накъде, но се впечатлявахме от всяка открила се пред нас гледка. Билото постепенно премина в огромна снежна „пустиня”, имайки се предвид много големи бабуни, приличащи на дюни отдалеч. За да се изкачим на един превал и от който да се изкачим на малко връхче, съседно на Презолана трябваше да преминем нагоре по широк и разлят улей, спускащ се стръмно от превала. Абсурд! До там бяхме. Върнахме се скоро в местността около хижата, където десетки „пипсчета” пиукаха наляво-надясно заради курса по лавинна безопасност, провеждан от опитни инструктори. Смях огласяше околността, хората се учеха и забавляваха, копаеха в снега с лопатките усмихнати, сякаш това беше детска игра. Кърта и Ива решиха да се връщат към хижата, а ние с Димето си набелязахме друг превал срещу нас, от който бяхме сигурни че ще се открие добра гледка. Или доколкото позволява времето гледка. Тръгнахме натам.
За да стигнем до въпросният превал трябваше да подсечем стръмен склон, разбира се в най-високата му част под самите отвесни скали. Тъпчех стъпки напред а под краката ми се откъртваха огромни буци сняг. Много се впечатлих и в същото време внимавах до краен предел. Над нас се сипеха от скалите „прашни” лавинки, кои по-малки, кои по-големи, даже успях да заснема няколко. Димето услужи с едната щека (пикел не взех, заради разправията със самолета) и лека-полека напредвахме към въпросният превал. Много хубаво изживяване беше – типично за Алпите – стръмен склон, много сняг, търкалящи се буци в пропастта, снежен прашец от скалите, вятър, облаци.
На превала вече успяхме да видим един от върховете на Презолана. Пиззо ди Презолана се състои от няколко върха, като най-високият е разположен почти в средата. От всички страни на върховете към основите се спускат шеметни отвесни стени, големи колкото Големия Казан на Вихрен, че и отгоре. По тях, както ми показа Паоло в хижата, има прокарани множество катерачни маршрути, предимно за зимни алпийски изкачвания. Седяхме и се любувахме на малкото видими от мъглата върхове наоколо. Ей там някак успяхме да се почувстваме в Алпите. Самички, без глъч около нас обградени от отвесни стени и шеметни пропасти, стръмни склонове и ситно ръсещият се снежец. Приказка...
Връщането към хижата се състоеше в повторно подсичане на стръмнотията. Този път преминавайки основната стръмна част зад нас профучаваха едри буци сняг, откъртили се нейде горе от върха на скалите. Я малко респект към планината! Поспряхме малко на безопасно място да погледаме и да поснимаме многото лавинки, сипещи се по отвесите срещу ни.
Зимата в Алпите не си е шега работа. А си е зима – края на януари, началото на февруари. Думите ми не стигат да опиша всичко, което съзряхме, въпреки упоритостта на мъглата и снежният прашец, нафукван от вятъра. Остава само спомена за сладкият алпийски въздух, многото сняг и страшната виелица, за която ще стане въпрос малко по-натам.
Когато се прибрахме в хижа Албани цареше спокойствие. Всички се бяха изнизали надолу по склоновете към Колере, хижарят Паоло също. Бяхме останали само ние, главната готвачка, Патрик и приятелката му Сара – другите готвачи, кучето Стела и един унгарец.
Настана вечер за чудо и приказ. Хубавото червено вино, приказките и топлината от печката. По едно време Кърта и Димето се показаха отвън и ни извикаха да излезем бързо. От терасата се откриваше внушителна гледка – Алпите се бяха показали.
Гледахме и не вярвахме на красотата пред очите си. Мъглата се беше разсеяла и контурите на планините пред нас ясно се отличаваха във великолепието си. Цялата долина Скалви се виждаше, включително и селцето Колере. Самите връхни точки на безбройно многото върхове бяха „отрязани” нагоре в облаците, но гледката определено си заслужаваше. Погледахме и помълчахме известно време, всеки с мислите си и когато „завесата отново падна” се върнахме на топличко вътре.
За щастие готвача Патрик знаеше английски, та имаше кой да превежда и да тече реч. Подадохме малка бутилка ракия да опитат хората какво пием тук в България, а физиономиите и реакциите им бяха много смешни.
Последва една незабравима вечер, в която бяхме поканени да седнем на голямата трапеза и да похапнем и да се посмеем като истинско италианско семейство. Незабравими мигове на радост и веселие на хората, които обичат планината в отдалечената хижа Албани в Алпите. Направи ни впечатление, че когато им показахме снимки от Рила и Пирин и като цяло от планините в България, реакциите бяха изключително въодушевяващи и изумителни. Хората не са знаели просто за този планински рай, намираш се толкова близо до тях, тук в сърцето на Балканите.
Вечерята завърши с много усмивки и с коктейла „бомбардиньо” – някаква смес, съдържаща предимно сурови яйца и от която сърцето ти забива учестено... После задължителните „Бона ноче” и всички по леглата...
На следващият ден времето се беше повече от влошило. Най-лошото бе, че трябваше същия този ден да слезем долу в Колере. Страхотната виелица обаче навън не навяваше хич добри мисли и чувства.
Ех, пуст късмет, дойдохме на почивка, а пак оцеляване ни чака.
Излязох навън опакован като мумия на разузнаване. Огромна цепнатина на склончето над хижата ме върна бързо обратно. Вятърът фучеше толкова силно, че ми разкопчаваше качулката и възползвайки се от този факт не пропускаше да ми напълни врата и очите с обилно количество сняг.
Патрик, готвача, също имаше свободен ден и той искаше да слиза. По едно време след като се върнах и той излезе да „разузнава”. Чудехме се има ли смисъл да рискуваме в този ад навън или да седим и този ден в хижата, докато навън снега увеличаваше покривката главоломно. Така и до последно се чудехме.
Идеята беше да се изкачим по същият път до лифтовата станция Чима Бианка и оттам вече „спокойно” да слезем по седем километровата писта до Колере. Големият проблем представляваше това мъничко иначе преходче до Чима Бианка. Дойдохме за 40 мин. в хубаво време спускайки се. А сега трябваше да се катерим малко и Бог знае за колко време. Тръгнахме пак с Кърта да търсим Патрик, че нещо се бавеше. Скоро го видяхме да се хили на двайсетина метра пред нас. Изключително весел човечец Патрик постоянно се усмихваше дори и когато продължихме напред по трасьорите да търсим пътя към спасението.
Това, което той сподели с нас беше, че ни очакват три лавинни улея под малкото връхче, което видяхме на идване. Тях трябваше да подсечем в основата и след това да се надяваме, че вятърът не е съборил трасьорите напред. Сякаш на шега ни разказа ей там по средата на „нищото” как миналата година паднала лавина и затрупала един негов приятел, така че само главата му стърчала отгоре. Посмяхме се със свити сърца с Кърта и се върнахме към хижата по оставените от нас следи, за да решим какво ще правим.
Ситуацията ставаше напечена, защото с всяка изминала минута навън ставаше все по-непрогледно и трупаше огромни количества сняг. Патрик се отказа да слиза и сподели, че по принцип си е лудичък, но не му се рискува и това че трябва да сме много луди да тръгнем в този кошмар към Чима Бианка. В този момент взех да се отказвам да правим каквото и да е било, да си останем там и да си бедстваме, когато Кърта пък заяви че ще тръгваме...
Ами опитаха се да ни спрат хората, но ние сме си Български инати и това си е. Все пак наистина се оказа по-доброто решение, защото на следващият ден снегът е бил с повече от метър отгоре и трясъкът на лавините е започнал да оглушава навред планината.
Много набързо си взехме довиждане с хорицата – личеше си, че много се притесняват за нас, не искаха да тръгваме. Ние ги успокоихме, че ще идем докъдето можем и няма да се подлагаме на риск и ако видим, че нещо не е наред веднага се връщаме по следите си. Патрик постоянно ми повтаряше с усмивка, че трябва да си отварям очите на четири и че не се знае върху какво ходим – имало пещери, дупки под снега, пропасти...
Тръгнахме увити и екипирани кой с каквото има. Бях първи и порех снега под краката си. Не беше много студено, но силният вятър го правеше осезаемо студено. По дирите от „разузнаванията” ни се добрахме до първото трасьорче. Малко кофти изкачване до въпросната пукнатина и после по равно покрай пещерата до един проход, откъдето маркировката завиваше наляво. Много ми се гадеше, чувствах се зле, дали от страха от лавина или от излишното „бомбардиньо” снощи. Може би и от двете. Но сега бяхме там, в средата на Алпите на 2000 м. надморска височина във виелицата и трябваше концентрация и сили да се бие пъртина. След мен вървеше Кърта, след него Димето и накрая Ива. Къде помъкнахме момичетата да берат ядове покрай нас с лошия ни късмет? Много се притеснявахме за тях. Те обаче се оказаха железни. Едно голямо Браво, Диме и Иве, за търпимостта и железните нерви, въпреки стихиите на Природата.
Достигнахме до първия лавинен улей, доколкото успяхме да го различим през слабата видимост. Видимост имаше на само няколко метра, може би около 10 не повече. Поехме въздух и забързахме към следващия трасьор.
Трудно мога да опиша тези минути тогава, струващи ми се часове. Бързахме да минем улея и да застанем под купчина скали, където имаше по-слаба вероятност да падне лавина. Там пак глътка въздух и наново впускане в дива авантюра по втория улей. Оттам с всички сили в третия, най-широк и най-опасен. За да бъде гадостта голяма, улея беше пълен с нов навят сняг, който стигаше при мен до кръста. Та ето там за пореден път се почувствах много безпомощен и слаб в сравнение с Планината.
Общувахме със знаци, обърнах се и посочих на Веско да мине той напред да бие пъртина, просто не можех за момента. Той веднага ме задмина и се хвърли в боя с тоновете сняг. Точно там след двайсетина метра, за да се излезе от големия улей се правеше изкачване диагонално и нагоре по стръмен склон. На върха на склона се виждаше мъгливо един трасьор – там вече щяхме да бъдем защитени от лавините... Загребахме...
В един момент Веско много затъна, направо потъна в снега. Смътно помня, че чух глух тътен, сякаш от преминаващ самолет, но тогава не можех да си представя, че това е било лавина. За щастие огромната лавина не е била над нас, а е тръгнала зад нас, от хижата надолу към селцето, както ни каза по-късно по телефона Патрик. Тогава наистина адски са се притеснили за нас...
Когато видях как на косъм от края на улея Веско се мъчеше с всички сили да излезе от снега, сякаш се озлобих... Нечувани сили се вляха в краката ми и с всичка сила го заобиколих отгоре, сривайки буквално целия склон върху него, само и само да направя диагонала до спасителното трасьорче... Момичетата тръгнаха след мен, а той успя да се измъкне от снега и загреба последен.
Вече бяхме горе и дишахме учестено. Помня че много време стоях облегнат на щеката, огъната до пръсване от тежестта ми, скапан и изцеден. Хубаво, че Димето ми даде едната щека, иначе като нищо щях да се хвърля в снега и да пръхтя като кон. Вече бяхме на половината път до спасителната Чима Бианка. Оставаше проблема с намирането на маркировката, който според Патрик е много голям. Така и се оказа... На три пъти стоях и се взирах с всички сили във всички посоки, докато не видя спасителното колче. Всичко беше бяло, мръсно бяло. В един момент започнах да се чудя кое е нагоре, кое е надолу, надясно, наляво... Всичко беше еднакво – мръсно бяло. Гадеше ми се... Поглеждах към някой от приятелите, за да си фокусирам погледа – я нещо оранжево, я зелено... Така се чувствах по-добре и продължавах напред... Пресичах преспи, огромни почти колкото мен – млатех с тялото си снега, за да направя път. Другите седяха близо до последния кол, така че да го виждат и ме чакаха да дам знак, после тръгваха и те... Усещах че се движим на зиг-заг. Опипвах с щеката навсякъде снега като слепец – не знаех дали там където скоро ще стъпя не е някой стръмен склон, дупка ... И така до пълно изтощение... Времето минаваше изключително бавно... От притеснение да не се объркам бях забравил да си сложа и шапката, а я държах в едната ръка... Съответно главата ми замръзваше във висулки, но това не ми правеше никакво впечатление...
На върха на една от безбройните бабуни до колче от бамбук се огледах и видях дървена барака току на 10 метра от мене... Идеше ми да закрещя от радост – така да съм се радвал на тази барачка... Тогава дори и не ми мина през ума, че сме съвсем близо до Чима Бианка. Единственото, което ме интересуваше беше тази барака, на която от едната страна няма да духа вятър, тази барака, която не беше бяла както всичко останало...
Скоро обаче разбрах, че сме съвсем близо до лифтовата станция и поех напред по трасьорчетата. Скоро изплува силуета на Чима Бианка... Сякаш и видимостта се подобри. Тук вече си позволих да покрещя малко, за да изразя радостта си на другите идващи отзад... Имам чувството, че и през маскираните им лица видях усмивки...
Лифта, както се очакваше не работеше... Чакаше ни дълго спускане по ски пистата чак долу до Колере...
В този момент се зададе от нищото един рат-трак, който просто никак не се връзваше с цялата обстановка наоколо.
Хората вътре ни гледаха сякаш сме от друга планета – тези пък откъде да се взели...
Отидох до машината – вътре беше шофьора и жена му. Жената знаеше английски и и обясних откъде идваме. Направи ми впечатление, че въпреки многото сняг който влизаше в кабината и пълнеше очите и вратовете на хората, те стояха и ме слушаха с интерес и разбиране, сякаш си говорим полегнали на плажа край морето...
Е, то не може само на карък – оказа се, че скоро ще пуснат лифта, за да качат гориво по него за рат-трака, да слезе жената, че и ние покрай нея...
Няма да бъхтим седем километра надолу по пистите... Какъв късмет! Когато бяхме на лифта и вятъра се опитваше да събори седалките и да ни затрупа съвсем със сняг, вече не ни пукаше ... Никой нищо не ни иска, нито пари, нито нищо... Питаха ни дали сме добре, как е на Албани...
Скоро бяхме в къщата на Надя в Колере и унищожавахме огромните количества закуска, която жената ни готвеше и натурален сок. Обадихме се на Патрик и другите в хижата, за да им кажем, че сме слезли невредими в селцето и всичко е наред... „Много се успокоиха”, предаде Кърта... Голям късмет извадихме този ден, после всички знаеха за „четиримата булгарезе”, тръгнали да слизат от планината в най-отвратителното време.
А ние отидохме на почивка ..! Какъв късмет само...
Отпразнувахме всичко с обилна вечеря в единствената кръчма в селцето – кръчмата на Емилио – стар алпинист, участник в много височинни хималайски експедиции... Добър и усмихнат планинар, Емилио въпреки че не знаеше изобщо английски, въодушевено ни говореше и поднасяше различни национални ястия и огромни количества бира.
И така на следващия ден станахме рано, времето се беше изяснило и успяхме да видим красивото селце Колере, планините над него, както и хижата Албани там горе, където в момента новите приятели се прозяваха и готвеха вкусната закуска ...
А ние трябваше да си идем, да бързаме пак за България, където всичко това щеше да остане един хубав спомен. Спомен за една невероятна планина, един много добър и любезен планински народ. Незабравимо приключение при първият сблъсък с голямата планина...
А ще има много още ...
Всичко започна с идеята да празнуваме годишнината си заедно с моята мила приятелка Димето. Чудихме се, въртяхме се, мислихме Рила и Пирин, но ето че тя откри евтини самолетни билети до Италия.
Скоро се оказа, че не до къде и да било, а до Милано или по-точно Бергамо, като летището Орио Дел Серо е само на 6 км. от самия град. Че то това градче направо в подножието на планината, бре! Е как в такъв случай да не се пробваме да се качим в Алпи Ороби? Веднага започнах с хилядите въпроси към приятелите си от интернет. Оказаха се адски отзивчиви хора – пращаха ми информация, често и на родният си език, информация, която се оказа много ценна в последствие. Пращаха и сканирани карти на цялата планина. Браво на тях!
Скоро обаче разбрахме, че плановете ни за три хилядници, изискващи истински алпийски изкачвания не могат да се осъществят – хората пишеха за огромните количества сняг в планината, много високата лавинна опасност и очакваното лошо време... Ех, това лошо време. Пак ли? Кърта и неговата приятелка Ива и те решиха да дойдат с нас. Много добра вест!!! Ето ни вече четиримата на Терминал 1 на летището в София. Потропваме със зимните обувки на излъскания под и чакаме с нетърпение да се мятаме на самолета. За всеки случай увих и котките в разни дрехи и ги пъхнах в раницата.
Няма да забравя първото впечатление от страхотната планина, а именно гледайки я от илюминатора на самолета, стърчаща над морето от облаци, блестяща и горда. Вълнението ни беше голямо. Суетяхме се като малки деца, снимахме, молехме се ако имаме късмет да се качим, да излезем над облаците, точно в този слънчев и адски красив свят на планината.
В интерес на истината тръгнахме към Италия с идеята ако е много лошо времето да си седим в курортното градче, накъдето бяхме тръгнали, да не правим магарии и да се радваме на почивката. Все пак много от местните хора писаха за нещастни случаи и инциденти с опитни алпинисти в планините на Ломбардия, не ни съветваха да се качваме по един или друг начин.
От летището Орио дел Серо моментално отидохме до града. Веднага ни направи впечатление колко отзивчиви и добри хора са италианците. На самата гара в Бергамо, пък със сто мъки лелята, която продаваше билетите ни насочи как да се справим с автобуса, за да се доберем до Колере – нашата цел за деня.
Колере е малко курортно градче, намиращо се във Вал ди Скалви (долината Скалви).
Всичко в тази част на Алпите е долини с различни имена, както и селца, водещи се за курортни. Нещо страхотно, нещо за което тук в България можем само да си мечтаем.
За да стигнем до Колере сменихме три автобуса – качваш се на единия, той спира буквално в нищото, където от мъглата изпълзява другият. И така по многото изкачващи 180 градусови завои до следващият автобус, който идва от съвсем друго място и прекачващите се в него пътници отиват в съвсем друга долина, в съвсем друго селце в планината. Всичко това с математическа точност и перфектно изпълнено от отзивчивите шофьори, въпреки тесния планински път и много ругатни.
Когато се озовахме късно вечерта в Колере ди Скалви, направо онемяхме. Толкова сняг не бях виждал от малък. Никой не си беше правил труда да бута сняг от покрива на къщичката или от оградата, камо ли от кофата за боклук. Всичко беше украсено с големи бели „шапки”. Приказка.
Настанихме в къщичката, която резервирахме едва деня преди да потеглим. Хората както се очакваше бяха много отзивчиви, интериора на къщата беше много семпъл, но комфортен. Изкарахме едно много приятно честване на годишнината си с Димето заедно с добрите приятели и бутилка хубаво червено вино, която получихме за подарък. Греехме от радост, все по-често излизахме на терасата, за да се любуваме на приказната нощна картина пред очите ни. Заспахме като къпани в меките завивки, а все още дори не бяхме видели планината.
На другия ден сутринта като на бързи обороти се стегнахме, натъпкахме каквото ни трябва по раниците и след кратка консултация с Надя – собственичката на къщичката – се отправихме към седалковия лифт, водещ нагоре в планината.
Времето беше облачно и ръсеше лек снежец. Всичко излизаше много евтино, направо онемявахме колко евтино е в такова хубаво курортче в Италия, за разлика от нашите Банско или Боровец, където и без да идем, знаем от приятели каква занимавка си е.
С големи усмивки по лицата се качихме до предпоследната лифтова станция Чима Бианка, намираща се на 2100 метра надморска височина. Оттам имахме 30-40 мин. пеша до хижа Албани (Rifugio Albani), която искахме да посетим.
Друго нещо, което ни възхити бяха огромните писти по които хвърчаха опитни скиори и сноубордисти. Дължината на основната писта от най-горната лифтова станция до долу в Колере ако се не лъжа беше към осем километра. Всичко бе перфектно нагласено и поддържано.
И така поехме четиримата към Албани. Лека – полека пред нас в мъглата изплува силуета на малко и остро връхче, което трябваше да подсечем отдолу. Зимната маркировка там се състоеше в малки сини колчета, каквито са и на ски слаломите, а тук там и от бамбукови колчета, трудно различими в мъглата, но необходими за правилна ориентация.
Веднага разбрахме колко много сняг има – всичко направо бе затрупано догоре в сняг. Много сняг. Не знаеш къде стъпваш, само предполагаш колко пласта солиден сняг има под пухкавата „пудричка” отгоре. В последствие ни обясниха че това са метри, на места от навяванията до 5,6 метра сняг. Жестока зима.
Добрахме се до Албани – средно голяма хижа намираща се на 1960 м. в подножието на връх Презолана. Когато пристигнахме беше фрашкано с народ – скиори, сноубордисти, трекери, алпинисти... Запознахме се с хижаря Паоло, готин и скромен млад човек. Той ми обясни, че ако искаме да катерим, това няма да е добра идея, заради високата лавинна опасност и лошото време. Ние обаче побързахме да излезем да се „разходим” наоколо, което си означаваше сериозен зимен преход докъдето и да било.
Ех, ето ти късмет сега! Точно излязохме и поехме по едно от широките била над хижата и мъглата малко се разсея. Първо започнаха да си проличават шеметните отвеси на Презолана. Гребяхме нагоре и ние не знаехме накъде, но се впечатлявахме от всяка открила се пред нас гледка. Билото постепенно премина в огромна снежна „пустиня”, имайки се предвид много големи бабуни, приличащи на дюни отдалеч. За да се изкачим на един превал и от който да се изкачим на малко връхче, съседно на Презолана трябваше да преминем нагоре по широк и разлят улей, спускащ се стръмно от превала. Абсурд! До там бяхме. Върнахме се скоро в местността около хижата, където десетки „пипсчета” пиукаха наляво-надясно заради курса по лавинна безопасност, провеждан от опитни инструктори. Смях огласяше околността, хората се учеха и забавляваха, копаеха в снега с лопатките усмихнати, сякаш това беше детска игра. Кърта и Ива решиха да се връщат към хижата, а ние с Димето си набелязахме друг превал срещу нас, от който бяхме сигурни че ще се открие добра гледка. Или доколкото позволява времето гледка. Тръгнахме натам.
За да стигнем до въпросният превал трябваше да подсечем стръмен склон, разбира се в най-високата му част под самите отвесни скали. Тъпчех стъпки напред а под краката ми се откъртваха огромни буци сняг. Много се впечатлих и в същото време внимавах до краен предел. Над нас се сипеха от скалите „прашни” лавинки, кои по-малки, кои по-големи, даже успях да заснема няколко. Димето услужи с едната щека (пикел не взех, заради разправията със самолета) и лека-полека напредвахме към въпросният превал. Много хубаво изживяване беше – типично за Алпите – стръмен склон, много сняг, търкалящи се буци в пропастта, снежен прашец от скалите, вятър, облаци.
На превала вече успяхме да видим един от върховете на Презолана. Пиззо ди Презолана се състои от няколко върха, като най-високият е разположен почти в средата. От всички страни на върховете към основите се спускат шеметни отвесни стени, големи колкото Големия Казан на Вихрен, че и отгоре. По тях, както ми показа Паоло в хижата, има прокарани множество катерачни маршрути, предимно за зимни алпийски изкачвания. Седяхме и се любувахме на малкото видими от мъглата върхове наоколо. Ей там някак успяхме да се почувстваме в Алпите. Самички, без глъч около нас обградени от отвесни стени и шеметни пропасти, стръмни склонове и ситно ръсещият се снежец. Приказка...
Връщането към хижата се състоеше в повторно подсичане на стръмнотията. Този път преминавайки основната стръмна част зад нас профучаваха едри буци сняг, откъртили се нейде горе от върха на скалите. Я малко респект към планината! Поспряхме малко на безопасно място да погледаме и да поснимаме многото лавинки, сипещи се по отвесите срещу ни.
Зимата в Алпите не си е шега работа. А си е зима – края на януари, началото на февруари. Думите ми не стигат да опиша всичко, което съзряхме, въпреки упоритостта на мъглата и снежният прашец, нафукван от вятъра. Остава само спомена за сладкият алпийски въздух, многото сняг и страшната виелица, за която ще стане въпрос малко по-натам.
Когато се прибрахме в хижа Албани цареше спокойствие. Всички се бяха изнизали надолу по склоновете към Колере, хижарят Паоло също. Бяхме останали само ние, главната готвачка, Патрик и приятелката му Сара – другите готвачи, кучето Стела и един унгарец.
Настана вечер за чудо и приказ. Хубавото червено вино, приказките и топлината от печката. По едно време Кърта и Димето се показаха отвън и ни извикаха да излезем бързо. От терасата се откриваше внушителна гледка – Алпите се бяха показали.
Гледахме и не вярвахме на красотата пред очите си. Мъглата се беше разсеяла и контурите на планините пред нас ясно се отличаваха във великолепието си. Цялата долина Скалви се виждаше, включително и селцето Колере. Самите връхни точки на безбройно многото върхове бяха „отрязани” нагоре в облаците, но гледката определено си заслужаваше. Погледахме и помълчахме известно време, всеки с мислите си и когато „завесата отново падна” се върнахме на топличко вътре.
За щастие готвача Патрик знаеше английски, та имаше кой да превежда и да тече реч. Подадохме малка бутилка ракия да опитат хората какво пием тук в България, а физиономиите и реакциите им бяха много смешни.
Последва една незабравима вечер, в която бяхме поканени да седнем на голямата трапеза и да похапнем и да се посмеем като истинско италианско семейство. Незабравими мигове на радост и веселие на хората, които обичат планината в отдалечената хижа Албани в Алпите. Направи ни впечатление, че когато им показахме снимки от Рила и Пирин и като цяло от планините в България, реакциите бяха изключително въодушевяващи и изумителни. Хората не са знаели просто за този планински рай, намираш се толкова близо до тях, тук в сърцето на Балканите.
Вечерята завърши с много усмивки и с коктейла „бомбардиньо” – някаква смес, съдържаща предимно сурови яйца и от която сърцето ти забива учестено... После задължителните „Бона ноче” и всички по леглата...
На следващият ден времето се беше повече от влошило. Най-лошото бе, че трябваше същия този ден да слезем долу в Колере. Страхотната виелица обаче навън не навяваше хич добри мисли и чувства.
Ех, пуст късмет, дойдохме на почивка, а пак оцеляване ни чака.
Излязох навън опакован като мумия на разузнаване. Огромна цепнатина на склончето над хижата ме върна бързо обратно. Вятърът фучеше толкова силно, че ми разкопчаваше качулката и възползвайки се от този факт не пропускаше да ми напълни врата и очите с обилно количество сняг.
Патрик, готвача, също имаше свободен ден и той искаше да слиза. По едно време след като се върнах и той излезе да „разузнава”. Чудехме се има ли смисъл да рискуваме в този ад навън или да седим и този ден в хижата, докато навън снега увеличаваше покривката главоломно. Така и до последно се чудехме.
Идеята беше да се изкачим по същият път до лифтовата станция Чима Бианка и оттам вече „спокойно” да слезем по седем километровата писта до Колере. Големият проблем представляваше това мъничко иначе преходче до Чима Бианка. Дойдохме за 40 мин. в хубаво време спускайки се. А сега трябваше да се катерим малко и Бог знае за колко време. Тръгнахме пак с Кърта да търсим Патрик, че нещо се бавеше. Скоро го видяхме да се хили на двайсетина метра пред нас. Изключително весел човечец Патрик постоянно се усмихваше дори и когато продължихме напред по трасьорите да търсим пътя към спасението.
Това, което той сподели с нас беше, че ни очакват три лавинни улея под малкото връхче, което видяхме на идване. Тях трябваше да подсечем в основата и след това да се надяваме, че вятърът не е съборил трасьорите напред. Сякаш на шега ни разказа ей там по средата на „нищото” как миналата година паднала лавина и затрупала един негов приятел, така че само главата му стърчала отгоре. Посмяхме се със свити сърца с Кърта и се върнахме към хижата по оставените от нас следи, за да решим какво ще правим.
Ситуацията ставаше напечена, защото с всяка изминала минута навън ставаше все по-непрогледно и трупаше огромни количества сняг. Патрик се отказа да слиза и сподели, че по принцип си е лудичък, но не му се рискува и това че трябва да сме много луди да тръгнем в този кошмар към Чима Бианка. В този момент взех да се отказвам да правим каквото и да е било, да си останем там и да си бедстваме, когато Кърта пък заяви че ще тръгваме...
Ами опитаха се да ни спрат хората, но ние сме си Български инати и това си е. Все пак наистина се оказа по-доброто решение, защото на следващият ден снегът е бил с повече от метър отгоре и трясъкът на лавините е започнал да оглушава навред планината.
Много набързо си взехме довиждане с хорицата – личеше си, че много се притесняват за нас, не искаха да тръгваме. Ние ги успокоихме, че ще идем докъдето можем и няма да се подлагаме на риск и ако видим, че нещо не е наред веднага се връщаме по следите си. Патрик постоянно ми повтаряше с усмивка, че трябва да си отварям очите на четири и че не се знае върху какво ходим – имало пещери, дупки под снега, пропасти...
Тръгнахме увити и екипирани кой с каквото има. Бях първи и порех снега под краката си. Не беше много студено, но силният вятър го правеше осезаемо студено. По дирите от „разузнаванията” ни се добрахме до първото трасьорче. Малко кофти изкачване до въпросната пукнатина и после по равно покрай пещерата до един проход, откъдето маркировката завиваше наляво. Много ми се гадеше, чувствах се зле, дали от страха от лавина или от излишното „бомбардиньо” снощи. Може би и от двете. Но сега бяхме там, в средата на Алпите на 2000 м. надморска височина във виелицата и трябваше концентрация и сили да се бие пъртина. След мен вървеше Кърта, след него Димето и накрая Ива. Къде помъкнахме момичетата да берат ядове покрай нас с лошия ни късмет? Много се притеснявахме за тях. Те обаче се оказаха железни. Едно голямо Браво, Диме и Иве, за търпимостта и железните нерви, въпреки стихиите на Природата.
Достигнахме до първия лавинен улей, доколкото успяхме да го различим през слабата видимост. Видимост имаше на само няколко метра, може би около 10 не повече. Поехме въздух и забързахме към следващия трасьор.
Трудно мога да опиша тези минути тогава, струващи ми се часове. Бързахме да минем улея и да застанем под купчина скали, където имаше по-слаба вероятност да падне лавина. Там пак глътка въздух и наново впускане в дива авантюра по втория улей. Оттам с всички сили в третия, най-широк и най-опасен. За да бъде гадостта голяма, улея беше пълен с нов навят сняг, който стигаше при мен до кръста. Та ето там за пореден път се почувствах много безпомощен и слаб в сравнение с Планината.
Общувахме със знаци, обърнах се и посочих на Веско да мине той напред да бие пъртина, просто не можех за момента. Той веднага ме задмина и се хвърли в боя с тоновете сняг. Точно там след двайсетина метра, за да се излезе от големия улей се правеше изкачване диагонално и нагоре по стръмен склон. На върха на склона се виждаше мъгливо един трасьор – там вече щяхме да бъдем защитени от лавините... Загребахме...
В един момент Веско много затъна, направо потъна в снега. Смътно помня, че чух глух тътен, сякаш от преминаващ самолет, но тогава не можех да си представя, че това е било лавина. За щастие огромната лавина не е била над нас, а е тръгнала зад нас, от хижата надолу към селцето, както ни каза по-късно по телефона Патрик. Тогава наистина адски са се притеснили за нас...
Когато видях как на косъм от края на улея Веско се мъчеше с всички сили да излезе от снега, сякаш се озлобих... Нечувани сили се вляха в краката ми и с всичка сила го заобиколих отгоре, сривайки буквално целия склон върху него, само и само да направя диагонала до спасителното трасьорче... Момичетата тръгнаха след мен, а той успя да се измъкне от снега и загреба последен.
Вече бяхме горе и дишахме учестено. Помня че много време стоях облегнат на щеката, огъната до пръсване от тежестта ми, скапан и изцеден. Хубаво, че Димето ми даде едната щека, иначе като нищо щях да се хвърля в снега и да пръхтя като кон. Вече бяхме на половината път до спасителната Чима Бианка. Оставаше проблема с намирането на маркировката, който според Патрик е много голям. Така и се оказа... На три пъти стоях и се взирах с всички сили във всички посоки, докато не видя спасителното колче. Всичко беше бяло, мръсно бяло. В един момент започнах да се чудя кое е нагоре, кое е надолу, надясно, наляво... Всичко беше еднакво – мръсно бяло. Гадеше ми се... Поглеждах към някой от приятелите, за да си фокусирам погледа – я нещо оранжево, я зелено... Така се чувствах по-добре и продължавах напред... Пресичах преспи, огромни почти колкото мен – млатех с тялото си снега, за да направя път. Другите седяха близо до последния кол, така че да го виждат и ме чакаха да дам знак, после тръгваха и те... Усещах че се движим на зиг-заг. Опипвах с щеката навсякъде снега като слепец – не знаех дали там където скоро ще стъпя не е някой стръмен склон, дупка ... И така до пълно изтощение... Времето минаваше изключително бавно... От притеснение да не се объркам бях забравил да си сложа и шапката, а я държах в едната ръка... Съответно главата ми замръзваше във висулки, но това не ми правеше никакво впечатление...
На върха на една от безбройните бабуни до колче от бамбук се огледах и видях дървена барака току на 10 метра от мене... Идеше ми да закрещя от радост – така да съм се радвал на тази барачка... Тогава дори и не ми мина през ума, че сме съвсем близо до Чима Бианка. Единственото, което ме интересуваше беше тази барака, на която от едната страна няма да духа вятър, тази барака, която не беше бяла както всичко останало...
Скоро обаче разбрах, че сме съвсем близо до лифтовата станция и поех напред по трасьорчетата. Скоро изплува силуета на Чима Бианка... Сякаш и видимостта се подобри. Тук вече си позволих да покрещя малко, за да изразя радостта си на другите идващи отзад... Имам чувството, че и през маскираните им лица видях усмивки...
Лифта, както се очакваше не работеше... Чакаше ни дълго спускане по ски пистата чак долу до Колере...
В този момент се зададе от нищото един рат-трак, който просто никак не се връзваше с цялата обстановка наоколо.
Хората вътре ни гледаха сякаш сме от друга планета – тези пък откъде да се взели...
Отидох до машината – вътре беше шофьора и жена му. Жената знаеше английски и и обясних откъде идваме. Направи ми впечатление, че въпреки многото сняг който влизаше в кабината и пълнеше очите и вратовете на хората, те стояха и ме слушаха с интерес и разбиране, сякаш си говорим полегнали на плажа край морето...
Е, то не може само на карък – оказа се, че скоро ще пуснат лифта, за да качат гориво по него за рат-трака, да слезе жената, че и ние покрай нея...
Няма да бъхтим седем километра надолу по пистите... Какъв късмет! Когато бяхме на лифта и вятъра се опитваше да събори седалките и да ни затрупа съвсем със сняг, вече не ни пукаше ... Никой нищо не ни иска, нито пари, нито нищо... Питаха ни дали сме добре, как е на Албани...
Скоро бяхме в къщата на Надя в Колере и унищожавахме огромните количества закуска, която жената ни готвеше и натурален сок. Обадихме се на Патрик и другите в хижата, за да им кажем, че сме слезли невредими в селцето и всичко е наред... „Много се успокоиха”, предаде Кърта... Голям късмет извадихме този ден, после всички знаеха за „четиримата булгарезе”, тръгнали да слизат от планината в най-отвратителното време.
А ние отидохме на почивка ..! Какъв късмет само...
Отпразнувахме всичко с обилна вечеря в единствената кръчма в селцето – кръчмата на Емилио – стар алпинист, участник в много височинни хималайски експедиции... Добър и усмихнат планинар, Емилио въпреки че не знаеше изобщо английски, въодушевено ни говореше и поднасяше различни национални ястия и огромни количества бира.
И така на следващия ден станахме рано, времето се беше изяснило и успяхме да видим красивото селце Колере, планините над него, както и хижата Албани там горе, където в момента новите приятели се прозяваха и готвеха вкусната закуска ...
А ние трябваше да си идем, да бързаме пак за България, където всичко това щеше да остане един хубав спомен. Спомен за една невероятна планина, един много добър и любезен планински народ. Незабравимо приключение при първият сблъсък с голямата планина...
А ще има много още ...
