Сутринта поредното камикадзе ни забра от претъпканата от човеци местност Дидубе и след два, три часа ни стовари в Казбеги. Там за първи път видяхме върха, обвит в облачен кордон, но това не попречи да се възхитим изцяло от ширещата се гледка. Първи допири с Кавказките планини... Вълнението беше голямо!
От всички хора наоколо само ние мъкнехме по две раници. Няма други такива човеко-мулета. На летището кантарите измериха двете големи раници по около 25 килограма. Малките бяха по около 7-8. Сметка не бързах да си правя... Просто се потях под големия товар, докато набирахме височина по тревистата пътека към превала Арша.
Сега пиша от Лагер 1 на 3000м. Казбек е грандиозен, облаците ту разбулват, ту покриват ледените му обвивки. До нас бучат мътните, синкави води на реката Чхери, водеща началото си от Гергетския ледник, двеста метра по-горе. Отсреща слънцето позлатява четирихилядниците Куро и Широ. Таи някаква тайнствена атмосфера, утре всички тук ще поемем по пътя нагоре...
Има доста хора – предимно руснаци и украинци. Успяхме да разпънем палатката точно преди дъжда. Много сме уморени и схванати. Пием постоянно чай и по малко екстракт от корените на сибирски жен-шен. Утре сутрин ще трябва да измислим как да оставим част от багажа като подкрепление, така че да продължим с най-необходимото нагоре. Детелин току що прати съобщение от България с прогнозата за времето. Горкият, и на него му се идваше но тази година с голямо усилие на волята реши да пропусне. Докато пълзяхме днес към превала дори му завиждах че не е дошъл. Крачка по крачка, превити под товарите, със Зори се чудехме къде е смисълът във всичко това. Дано утре го намерим... Лека нощ!
*****
Тази сутрин се събудихме в ужасен порой. Той трая дълго, а току над лагера ни докъм 3100м. беше наваляло сняг. Пословичното Кавказско време, за което бях чел по книгите, сега е пред очите ми. В момента сме в Лагер 2 – Бетлеми метео на близо 3700м. Зори я боли главата, мен също леко, но мисля това е от цялостната умора. Колкото и багаж да забутах между камъните над Лагер 1, днес пак изнесохме по поне 25 килорамови раници. Пътечката криволичеше по началото на ледниковата морена, след това по самия ледник около час. Там околовръст се откриха едни доста внушителни пукнатини, за щастие не по нашия път. Всичко наоколо внушава респект. Казбек пак се е покрил зад оловно-сивите облаци, препускащи с бясна скорост наоколо. Отсреща Орцвери току няма и избоботи – каменопадите са чести ... Кавказ!
Сега вятърът се опитва да разцепи платнището на палатката. Навън се е установило доста сурово за лятото време. Превалява. Тук в пухените чували ни е много добре. Седим и мислим дали ще имаме сили и като щяло ще ли ни позволи времето да изнесем последния си по план Лагер 3 на 4200м. Дано да имаме прозорец хубаво време, че ако продължава така и аклиматизация не ще успеем да направим. Примусът съска в предверието на нашият уютен дом. Утре трябва да вдигна още малко каменния зид около палатката, белким има положителен ефект. Сега поне знам откъде идва вятърът...
Току що зад нас Казбек изтресе много сериозен каменопад! Ужасно! Надявам се сме защитени тук. Украинците до нас се разшаваха. Не може такова адско боботене да те остави безразличен. Може би след някой ден ще свикнем с това, но сега сме като вцепенени.
- Има ли опасност да стигне до тук? - пита Зори.
- Не - утешавам я - Нали масивът над нас разделя улея на две!
И все пак си мисля – „Бог да ни пази!” Тук се чувстваме доста далеч от всичко и от всички. Не е като в Алпите...
Навън наново заваля сняг. Мокър и тежък, а сетне се редува с острото пердашене на сугращицата...
*****
През нощта беше наваляло доста сняг и това съответно донесе студени часове през деня. Вятърът не стихна до сутринта и едва спахме, ударната серенада от страна на платнището не ни даде шанс за почивка.
Днес отделих час-два да доукрепя каменния зид, който ни брани от ветровете. Като цяло скучен ден – вали сугращица, духа здраво, всички се спотайват в палатаките си. Все пак по пладне излязохме за аклиматизационно изкачване, което обаче продължи едва до границата на 4000 м. Там започва най-неприятният участък от маршрута ни – каменопада Хмура (Шумните скали). При първото им облизване от слънчевите лъчи, концертът започва. Човек трябва много да внимава, защото ако от едната страна се затърколят камъните, то от другата пътят е преграден от цепнатини. Днес специално за слънце и дума не можеше да става. Разбира се бихме продължили още нагоре, но времето се развали светкавично...
Дори и в тези неблагоприятни условия и малкото което се вижда поразява. Ослепително красивата планина – дали ще премахне своето сиво наметало? Дали ще разкрие свенливите си, красиви черти? Дали ще дойде утрото, онова което носи топлина на този премръзнал свят, напукан и скован от лед и студ?
Споглеждаме се със Зори и се усмихваме – усещаме въодушевлението от това да сме тук и най-вече заедно да преживяваме всичко. С леките раници на гърбовете ни - ходенето е песен!
Прибираме се в лагера на Бетлеми. Напук на всичко ни е весело. „Домакинстваме”, четем книги, слушаме музика, играем карти... Получаваме и прогнози от България за два предстоящи хубави дни. Въпреки че времето тук рязко се различава от това което пишат приятелите ни в съобщенията, оптимизмът не ни напуска.
До нашата палатка се носи немска реч – излизам и се запознавам с две момчета - Марк и Ришард от Лайпциг. Помагаме им да издигнат каменния зид около тяхната палатка. Хубаво е човек да си побъбри с някой, а най-вече да получи в замяна усмивка...
*****
За спане и дума не можеше да става с оглед на постоянно беснеещият вятър през нощта. Към 1 часа, съседите руснаци и украинци се разсъбудиха за техния подем към върха. Шумяха, песни пяха, надъхваха се за голямото премеждие. Ние се въртяхме, дори опитахме да се приспиваме със слушане на музика, но неудържимото плющене над главите ни заглушаваше всичко. Отворих ципа на нашето убежище – отвън ме удари остър студ, небето бе осеяно със звезди. Това беше добро предзнаменование, решихме че няма за какво да губим време ами да направим второто си аклиматизационно излизане нагоре. Започнахме приготовленията и след няма и половин час, към 4:45 часа поехме по каменистата урва, осветявайки я с челниците. Отново беше навалял сняг, което улесняваше намирането на пътеката, криволичеща по огромният скален склон на планината. Пътят до стената Хмура вече ни бе познат. Набирахме бързо височина до границата на четирите хиляди метра. Там, в началото на каменопада, стегнат от утринния студ, поспряхме за да сложим котките и да се вържем. Термосът ни дари с необходимата за тази част на денонощието топлина. Неизвестното предстоеше...
Зората ни освети в гръб, докато леденият вятър удряше фронтално, бръснейки откритите части на лицата. Всичко околовръст порозовя. От другата страна на долината над веригата на Шани, мязащ на космически кораб, се бе застлал продълговат лещовиден облак. Поредното утро ни възнагради с неописуемата красота на високата планина. То вещаеше студен, ветровит и ясен ден, което от своя страна ни накара да се замислим как да го оползотворим. Преминахме първата част на „Шумните скали” по неясни дири, очертани върху ситен камънак и втвърдена от нощния студ кал. Заобиколихме големи цепнатини и така достигнахме началото на основната снежно-ледена, върхова част на Гергетски ледник. Там той представляваше низ от големи зеещи пукнатини, равни плата и къси, мощни ледопади. Докато лазехме под останалата част на Хмура, застрашени от каменопади, слънцето оцветяваше подобаващо околните върхове на Орцвери (4350м.) и Електроцинк (4300м.).
Подминахме характерния висящ серак бележещ края на ронляка. Тук на почетно място върху Нижнее плато съзряхме да се мъдри малка оранжева палатка с „пазител” - леден дракон отпред. Явно обитателите и са имали доста свободни часове в лошото време и са успели да сътворят този шедьовър. Именно на това място на 4200м.н.в., по план трябваше да изнесем нашият лагер 3. Бивак, който освен защитен от вятъра, предлага и чудесни възможности за изкачване по околните върхове. Намеренията ни обаче се разпаднаха на хиляди малки парченца, с оглед на климатичните условия през изминалите дни...
Аклиматизационното ни изкачване можеше спокойно да приключи и тук. Часовникът сочеше 8 сутринта. Нямаше съмнение, че може да излезем още малко напред. След няма и час, вървейки в силен вятър и гъста мъгла достигнахме доста близо до Казбекски превал на 4350 м.н.в. Там се разминахме с голяма колона от хора, които слизаха бързо надолу. Водачът им ни спомена, че условията около върха били доста неблагоприятни, духало ураганен вятър… Отделно на един от групата му станало много лошо... Ние продължихме по пъртината нагоре, чиито очертания вихърът заличаваше за секунди след като човешкият крак е дръзнал да наруши тази хармонична цялост на снежната Кавказка пустош.
На около 4500м. на Майлинското (Казбекско фирново плато), облачността взе да се разкъсва, вятърът да се усилва още повече, снеговете на планината блестяха и заслепяваха. Студът бе осезаем, но за сметка на това гледките наоколо смайваха – бели плата и натрошени ледопади, всичко това на фона на все по-тъмносиньото, кристално-чисто небе. Сякаш бяхме се превърнали в неволни участници на грандиозен спектакъл на Майката Природа, на сцената където нейната стихийна красота ни разиграваше с все силата си. Мразовитият въздух и леденият вятър ни правеха пионки за прищявките на „сценариста”... Ох Боже, дори забулени в качулките, с овлажнени очи скрити зад сигурните стъкла отпреде... Та ние вървяхме нагоре и дума не можеше да става за връщане назад... Прелитащите, току под краката ни облаци, сякаш даваха тласък на волята. А завихрени, снеговете сочеха посоката... Крачка, две, така до десет... После заслужена почивка... Хайде още десет, не този път нека са петнайсет ... Въжето зад мен се опъва – „Недей прекалява”... Бавно...
Трима руснаци пъплят зад нас – „Отмаривай...”...
Лазехме по северозападния скат на Западен Казбек (4905м.). Вече се намирахме на територията на Северна Осетия. Горе на височина от 4850м. ни чакаше седлото между двата върха – Рамото. Продължавахме с идеята за още малко цифрички на циферблата на часовника, но и двамата таяхме надежди за върха ... И така 4600-4650-4700...
На другият край на въжето зад мен, вместо обичайно вдигнатия палец, Зори даваше някакви сигнали с ръце ...
– Мръзнат ми краката, но не знам дали е сериозно!
– Да се връщаме – надвиквахме се с вятъра...
– Не, давай нагоре още малко!
– Движи си пръстите вътре в обувката!...
И пак нагоре... Притесних се... Тук вече бяхме доста далеч от всичко „човешко“. Пътят надолу изглеждаше най-разумен, но все пак имахме резервен план...
На едно заравнение изчаках приятелката си. Предстоеше сложна манипулация – свалихме първо котките, сетне гетите, развързах обувките. Сложихме изкуствените нагреватели, които винаги носим с нас за всеки случай. Това помогна много и отново поехме напред вече по-спокойни, по-уверени. Краката на Зори усетиха топлината и започнаха бързо да се сгряват.
Като насън, от облаците зад нас изплуваха очертанията на Майли Хох (4600м.) и Шау хох (4640м.). На север тъмнеещият силует на Пик Геодезистов, Пик ОЖД и Чач Хох се подаваха над надипленото море от по-ниска облачност. Величието на природната красота в тези мигове нямаше край...
Изкатерих се през масивната козирка на Рамото. Там ме посрещна груб и свиреп вятър, който носеше големи ледени буци във въздуха... Такъв вятър бързо изсушава силите, кара те да залиташ, изцежда живеца из основи. Осигурявах Зори през рамо и със здраво забит пикел във фирна, докато се опитвах да си успокоя дишането... Когато и тя клекна до мен, без да я изчакам да се съвземе рекох: „Мисля че ще успеем!”, след което поехме по финалния 200 метров стръмен склон към върха...
Тук, на височина над Мон Блан в Алпите, излизайки на аклиматизиционна разходка, брулени от свиреп вятър – ние правехме бавните си, но сигурни крачки към върха... Още тогава си давах сметка че сме изразходили голяма част от енергийните си запаси, чаят в термоса беше няколко глътки... Лично мен второто ме притесняваше много. Когато дишаш в такъв сух и студен въздух, с дъха си отделяш голямо количество влага, ето защо напитките са жизненоважни. Както често ми се е случвало из Рила и Пирин – похапвах си лед и хрусках, поне да не съм без хич, въпреки че и това е нож с две остриета ...
Последваха поредните минути като насън – 4-5 крачки и почивка... Малко повече зор – 10-на крачки и пак почивка... Няма как – подръпвам въжето зад мен да дам сигнал и преминаваме поредния си метър към върха. Вятърът все така си беснее, облаците все така си прелитат, просторът все така дърпа в дълбините си... Ярка небесна синева, ослепително бели снегове, бездни, безкрайни хоризонти... Стесняващ се гребен и върха ... Поглеждам часовника, за да осмисля последните си крачки нагоре – 12:12. Скоро и Зори е при мен, споглеждаме се иззад огледалните стъкла... Мълчим !!!
Урсхох както го наричат осетинците не ни търпя дълго. Да кажеш 3-5 минути – реве, беснее, хвърля мощни къчове...
Гледка неописуема!!!
Снимаме се взаимно с руснаците, които пристигат след нас. Последна глътка разреден въздух и беж надолу... Все пак внимаваме, на слизане повече се внимава! На Рамото пием сетни глътки от термоса и пак сме жадни... Това което ни отне 7 часа нагоре слизаме за наполовина време...
Малко преди Хмура едни русначета, с които последните дни все се засичаме, ни бъзикат ” Ну что – вы сдьелали аклиматизацию на вершине?... Молодцы!” Долу на Бетлеми, съседите немци недоумяват кога сме излезли, кога сме се върнали. Ех, не можем да се трогнем..! Ами Спартак, а Майли, а Джимарай – последният дори не видяхме... Те са там горди на неземният си Хохски низ, а ние се тътрузим, олюлявайки се по камънака...
Вече сме в палатката – сега следва чай, супа, аспирин, много много вода... Изтощен съм, докато Зори постоянно снове около мен и не оставя примуса на мира. Радвам се за нея, за мен, учудвам се на енергията и... Ние много искахме това днес да се случи, вложихме доста усилия, лишения, средства... И да – най-вече тренировки... Но сега чай, супа, вода ...
*****
Цяла нощ беснеещ вятър, но сякаш този път той за нас не съществуваше... Събудихме се бодри и отпочинали. Въпреки скованите мускули, решихме да поемем по пътя надолу. Надявахме се да ни посрещне по-добро време долу в Лагер 1 на 3000м. След няма и два часа пристигнахме на мястото. Ех, колко хубаво да газим отново в зелената тучна тревица, а слънцето да топли гърбовете ни!
Посрещнаха ни трима украинци и предложиха да опънем палатката си на тяхното място. Взехме че им подарихме всичките си енергийни запаси, съдържащи хималайска сол. Техният път е нагоре и ще им трябват. Получих бурно ръкостискане и „Спасибо, друг!”... Няма да забравя грубата планинарска ръка, лепенката лейкопласт, а най-вече широката, искрена усмивка...
Разпъваме палатката, големите обувки се сушат на топлината върху камъните. Разхвърляният инвентар и багаж правят сцената наоколо доста хаотична. Скоро обаче всичко е на мястото си.
Траверсът на съседните на Казбек – Спартак (4500м.) и Майли Хох (4600м.) остава далечна перспектива... Привечер времето отново се разваля, а по залез противоположно на очакванията, се наслаждаваме на фамозни гледки... Опасно е ходенето нагоре в такива метеорологични условия. Доказателство за това бяха трите палатки на поляците, които видяхме вчера на Майлинския ледник. Хората търсеха телата на другарите си половин година след изчезването им...
На другия ден по план ще се озовем в селото, така че всички „ледени” приспособления заминават в дъното на раниците ни. Вече свикнахме с маневрите около багажа. И така докато слънчевият диск изминава вечният си път, позлатявайки ледените очертания на върховете наоколо, ние се прощаваме с тази неземна красота и се готвим за новите предизвикателства, които носи идващото утро ...
*****
Сега пък сънят ни бе смутен от сериозна гръмотевична буря... Ех, край нямат Кавказките стихии! Само за шест дена, планината ни показа на какво е способна.
Стъкмихме чувалите и палатката и поехме надолу. Този път малките раници носехме привързани с прусеци отзад върху големите. Така можеше да виждаме къде да стъпим и да прехвърляме известна част от тежестта върху щеките. На прехвърлянето на Арша отново погледнахме назад... Планината стоеше пак една намусена, досущ както ни и посрещна. Чхери изминаваше своя дълъг, вечен път към долините. Тътенът на търкалящ се камък отекваше в отсрещните склонове, оставайки дълбока празнина след себе си...
Но ние вече знаехме и усещахме дълбоко в сърцата си какво се крие там зад тежката пелена от облачни маси... Дори и тежко натоварени – песните на Висоцки не секваха, идваха някак си отвътре и съвсем на място тук. Постоянно срещахме разни хора и разговаряхме с тях, обменяхме опит, шегувахме се... Чувствахме се леки, въпреки притискащата маса върху гърбовете си.
Спрях нa едно място да включа видеокамерата – седнахме и направихме кратък разбор на нашата експедиция. Може би не е най-правилно така да се нарече посещението ни в Кавказ?
И все пак кроежите и проучванията, действията ни, тактиката, резултатите от това, то те могат да се обобщят в тази една думичка.
И още...
Тримесечната подготовка, тренировки, заделените средства, претърпените лишения – всички тези неща от своя страна се изразиха в онези три минути... Онези кратки мигове над облаците и заслепяващи снегове, в стихийният свят и разреден въздух на 5047м...
А сега за изпроводяк – едновременно дъжд и слънце…
До скоро, Кавказ !!!
