Andrey Pramatarov

Зимни предизвикателства (Втора част)

2012-01-19T10:07:00.014+02:00

Новогодишните планове за Синаница се осуетиха, заваля много сняг, планините заблестяха в истинска зимна премяна. Дойде новата година и изпълнени със светли чувства и настроение си пожелахме по-добри времена и повече късмет. Вместо Синаница имах честта със стари приятели да изпратя старата година на една къща в Родопите. Там интересно как, за един ден наваля толкова много сняг, че едва си тръгнахме. Боровете се свиха под тежестта на снежната маса, пътищата бяха завеяни, хората си седяха на топло, никой за никъде не бързаше... Безгрижие и настроение в магичната планина на Орфей.
Мен обаче все нещо ме глождеше, тази цялата картина ми действаше по друг начин, исках да ходя, да дишам, да катеря по белите склонове и остри ръбове, да предизвикам отново себе си. За нещастие и първата седмица от годината валя такъв обилен сняг, че не можахме и Боровец да достигнем, таратайката на съседа се държеше доста добре на пътя, докато попаднахме в огромно задръстване под ски-курорта. Обратният завой дойде като нещо съвсем обикновено за „Код Оранжев” в полите на Рила планина, прибрахме се унили в сивия, мрачен ден, заобиколени от тоновете сняг...
Следващата седмица дойде моментът да посетим Белоснежната планина. Хубаво са я нарекли древните траки. С толкова нов сняг в истинската зима, Пирин блестеше в неописуем чар, дори и в четири сутринта, когато достигахме Банско. Неспали и уморени, двамата с Марто се бяхме запътили към връх Вихрен и по-конктретно неговия остър Джамджиев ръб. От Шилигарника тръгнахме към пет часа на около -25 градуса температура. Яката на якето ми се обледени за секунди, въздухът пронизваше със суровата си зимна, ледена свежест. Малко след това започнаха приготовленията, точно в началото на ръба, под хижа Вихрен. Катерехме с умерено темпо, мръзнехме си и мълчаливо лазехме по лъкатушещия ръб на върха. Предния ден, изкачване бяха направили Митко Колешев и група клиенти, така че пред нас видимо се простиряше диря, която ние упорито следвахме. За нещастие вятърът беше зазидал дирята на много места, а там където хората са пропадали при слизане предния ден и бяха оставили дълбоки стъпки в снега, сега това представляваше голямо мъчение и кривене на краката в неудобни позиции, с котките отдолу. Въпреки всичко тази пътечка ни спести доста време и след около два часа се озовахме горе, под скалната част на ръба.
В ледени въздишки се събуждаше върхът. Слънчеви лъчи надникнаха над сънливата Тодорка, погалиха уморените ни, премръзнали тела... Вятърът, носеше снежен прах чак от Кутело и Черна могила, който на фона на лъчите игриво прелиташе във вихрен танц надолу в долината. Бъндеришкият чукар колебливо надничаше зад пелена от гъста утрешна мъгла. Планината се пробуждаше в зимната си свежа, мразовита прелест... Стояхме и гледахме, мръзнехме и мълчахме ...
Задължителните приготовления и загребах първи по скалните пасажи. Неусетно, с много добро темпо напредвахме по тесния ръб. Слънцето вече ни осветяваше в гръб, единственото място околовръст с хубаво време беше при нас, на Вихрен. В останалата част на Пирин и най-вече в Рила, облаците доминираха с надменно присъствие в този дяволски студен ден. По ръба вятърът ни бръснеше с невидимите си ледени езици, тези дни посоката му беше от северозапад. Личеше си как от южната, югоизточна страна на върха, вихърът е колектирал много сняг, отвят от северните склонове. Мислех си каква пукотевица ще започне още в първите дни на топло време, след студовете, когато всички тези навейки и новообразувани снежни дъски полетят надолу в долината.
Преминах скалните пасажи и горе на тясно заравнение изчаках Марто, който скоро озарен в усмивка ме подмина и пое напред по острите гребени. Преминахме трите остри ръба бавно и внимателно, на места козирки отделяха южните, стръмни склонове от скалите на ръба.
Студът понамаля, може пък и просто да свикнахме с него, катерехме вече бавничко по широката, горна част на ръба. Върхът вече се виждаше, не толкова далеч, високо горе, надменен и обвит в слънчеви пръски сняг. Тук неспането и умората си казваха думата, забавихме темпо, но това пък даде повече възможност да се радваме на заобикалящата ни панорама. На последната тясна част на ръба, точно преди върха, за пореден път спрях да се възхитя на Фунията на Северната стена. Много ми допада този стръмен фирнован склон, започващ от скалите в основата на Големия казан. Пожелах си някой ден в скоро време да имам възможността да катерим там с приятелите. Сетих се и за същата дата точно преди една година, когато с Пешо и Детьо изкачихме Кулоара на Северната стена. Какво излезе една година по-късно - единият е на работа в Дания, другият е на хотел долу в Банско със съпругата и детето си. Аз съм пак горе на върха с нов, усмихнат, сърдечен приятел... Доста често ми липсват старите дружки... Надявам се някой ден отново да се вържем на въжето и да тръгнем в планината, търсейки хубавите изкачвания и моменти, които сме имали заедно... Но това не зависи само от мен ...
На Вихрен излязохме в блестящ, слънчев момент от деня, който ни дари с възхитителните панорами и усещания, които можеш да изпиташ само там, на този могъщ връх в Пирин планина. Козирките от север, над стената, бяха грижливо навяти върху самия гребен в изящни, извити форми. Усещането беше невероятно, за пореден път установих, че в България си имаме страхотни планини, че не случайно от малък, Вихрен е моят връх, висината на която за първи път усетих онези чувства на свобода и мощ, таящи се в дълбоко в мен, които само Планината може да отприщи. Онези чувства, които те тласкат всеки път все нагоре, към нови предизвикателства, към нови приятелства и усмивки. Има някаква магия, стаена дълбоко в недрата на Вихрен, чувствам я всеки път, когато го погледна, когато се докосна до плещите му. Сълзи избиват от очите ми, сълзи на радост, плод на силните емоции които предизвиква Вихренската енергия у мен... Омагьоса ме Той, без колебание станах негов пленник и знам - ще бъде така до края !!!
...
Точно тук, на една екскурзия от училище преди повече от 15 години съзрях за първи път красивите тъмно сини планински езера, с пролетни ледени ивици по края, подтичващите на воля диви кози, високо устремените скалисти склонове на планината, волно хвърчащите облачета... Подскачах като на пружини около нашия планински водач тогава, а той постоянно ми се усмихваше и тупаше по рамото, даваше ми бинокъла да виждам по-отблизо. Пусна ме мене и още едно момче от Върташево да минем напред и сами да се качим преди другите на върха. Никога няма да забравя този момент, на първия ми сериозен връх. Не можех дъх да си поема от радост, страх, вълнение, възбуда... Докато дружката ми се захласваше по един нож, който си намери до връхната пирамида, аз тичах от едно място на друго и съзерцавах планината. Тогава за първи път видях и Кончето, силно респектиращо ме от разказите на баща ми. Докато гледах в тази посока, тежката мъжка ръка на нашия водач ме тупна по рамото, но този път хич не приятелски, като ме дръпна рязко назад – бях стъпил върху козирката над Големия Казан. С неговите упреци и предупреждения дойдоха и пролетните мъгли, тежки и влажни, кълбяха се около нас, гледките се скриха, а ние поехме надолу... Валя ни обилен дъжд, имаше момичета, трудно подвижни, падаха, сядаха, ревяха... Не помня името на нашия планински водач от Кюстендил, но ако някой ден го видя ще му сваля шапка – качи ни всичките 20 човека на върха и всички ни свали, въпреки тръшканията и изнемощяването у някои... Когато пък слязохме долу в хижа Бъндерица бях упрекнат от другите, останали там, че съм изпуснал страхотна игра на карти, докато съм се лутал нагоре по чукара... Това естествено не ме трогна, искрата бе пламнала, зарядът бе налице, въпрос на време беше да се впусна в нова авантюра през почти целия Пирин с маратонките и самара на баща ми, но това е друга история...
...
Тръгнахме с Марто надолу, в началото вървяхме бързо, но скоро се оказа съвсем не така. Изморително е слизането по Джамджиевия, особено гарнирано с неспане и шофиране от София. Лоша слава има този ръб, катурнал в пропастите не един или двама, точно в такива ситуации – уморени, на слизане... На втория скален пасаж долу кротко си пуснахме рапел през един клин, но като започнахме да теглим въжето, то заяде и това беше началото на уморителна, едночасова борба със скалите. Марто сам предложи, изкачи се соло до горе, разплете въжето и осигурявайки го откатери внимателно до мен. През това време слънцето се скри зад бяла пелена от облаци, заваля сняг, стана много студено... Слязохме от скалите премръзнали, оставаше последното предизвикателство, снежните ръбове и била до долу. Помня как на всеки по стръмен участък се обръщах наобратно и откатервах внимателно... С примирено упорство вършех всичко много бавно и монотонно, концентриран до краен предел на умореното ми съзнание. Слизахме отделно с приятеля, той беше 100-на метра над мене, често спирахме и се гледахме уморено, мълчаливо си давахме кураж, че скоро всичко ще свърши, но дотогава трябва много, много да внимаваме... Когато слязохме от ръба, ръкавиците ми бяха вдървени от студа, не можех да свия пръстите, целите бяхме обледенени... Въпреки всичко намирахме сили за по някоя друга дума и шега и клатушкайки се достигнахме колата на Шилигарника, за да поемем по три часовия път за столицата... Един много дълъг ден приключи, постигнахме целта, която си поставихме, но мисля следващия път ще отидем да преспим в хижа Вихрен. Този път нямахме сили да планираме следващите си изкачвания, но както винаги всичко е въпрос на време... Планините са горе, в изящната си чистота, приканват ни в блестящи доспехи...

Очакват ни...

Зимни предизвикателства (Първа част)

2012-01-17T12:54:00.011+02:00

Зимният сезон открихме с ходене на Мусала. Разбира се не с лифт и по пътечката, при нас едва ли не, трябваше да е по-трудно. Все по-често се улавям, че дръзваме прекомерно много да изцеждаме силите си. Дълъг подход, катерене на дълъг маршрут, отново дълъг път обратно към цивилизацията. Дали това ще се окаже необходимата тренировка за големите планини някой ден или просто напразно хабим нерви и усилия в копнежа си да докоснем небесните пространства?! Отговорът може би ще дойде след време, когато за пореден път погледът се устреми нагоре, към по-високото, когато за пореден път напълним раниците си с надежда и вяра и поемем по неравния път, водещ към нови предизвикателства...
Тръгнахме от Боровец, минахме хижа Мусала, изкачихме Иречек по билото над Палеца, преминахме Малка Мусала, назъбените Триони, вр Мусала и се спуснахме в заслон Еверест. Така наречения Мусаленски траверс, въпреки че за мен това е половината на Мусаленския венец – цялостният траверс би трябвало да започне от Иречек и да завърши на Маркуджиците, след вр. Алеко. Нашият модифициран траверс бе запълнен и с умората на досадното трамбоване от Боровец до хижа Мусала, но крайният резултат от дванайсете часа ходене и катерене е най-важен – всички бяха доволни!!! Помня какво ми каза един стар алпинист в хижа Вихрен преди две години – „Ако си добър алпинист, требва не само да катериш, ами и много да ходиш зимата! Не може да не ходиш в планината, требва здраво млатене!”.

Седмица по-късно, към Рила потегляме с Марто малко преди обяд на 17.12.2011 г. Времето неумолимо тече, а ние все още се влачим в съботните задръствания на столицата. Достигаме ЦПШ едва в 13:30 часа. Бързаме... Равносметка – от ЦПШ до Втора тераса за час и половина, от Втора тераса до заслона БАК за два часа. Времето е подтискащо, в Говедарци свети слънчице, а планината е забулена от зловещи черно сиви облаци. От Втора тераса тръгваме по лятната маркировка, няма следи, няма пъртина, нищо няма. Отказваме се и слизаме до първия кол на зимната маркировка. Оттам нагоре през камъни и клекове, затъваме и се бавим много. Достигаме върха на първото хълмче с видимост към полегатата плоча под която минава пътеката. Излизаме горе, видимостта намалява до 20-на м. Вятърът се усилва, пръска леден сняг. На два пъти бъркам пътеката и се качваме на малки била с клекове, където отново губим време. Започва да се стъмва, все по-често гледам часовника – остават 15-на мин. до пет часа, когато всичкото бързане вече губи смисъл. Декември е най-тегавият месец в годината за планина – зимата нахлува с много студ, денят е много кратък, времето - дяволски променливо! Проклиням се заради решението ни да продължим, а не да се върнем в топлия уют на хижа Мальовица. Ругая при пропадането в снега, помня че постоянно ни иронизирах с израза „Рилските герои, няма що!” Инстинктивно вече оглеждам навеища и преспи, където да се подслоним, целите сме обледенени, дрехите ни замръзват под порива на вятъра и мокрия сняг, който ни валя долу преди Първа тераса. Температурите са ниски... Катерим по стръмно хълмче, помня че някъде тук вече е заслона. Колко нелепо ще бъде да ни завари тъмнината точно преди него... Марто се бави, крещя да надвикам вятъра, че ни остава още малко да търсим спасителната кутийка, а в следващия момент пропадам и заривам лице в снега изморен. Иска ми се да не вдигам поглед повече напред в тази мръсно-червено, сива реалност. Рила е оголила зъби и ръмжи срещу нас, не е това планината заради която дойдохме. По прогнози, времето за планините го описваха като „потенциално опасано”. Сега обаче е по-важно да намеря следващите признаци на маркировка – пирамидки от камъни...
По едно време като вдигнах глава видях малка постройка – клозета на заслона, ей там на десетина метра по-горе над камъните. Извадихме късмет, ще спим скрити от бурния вятър. Излизаме пред заслона целите заскрежени, но с победоносни усмивки. Часът е пет и след 10-на минути всичко потъва в мрак. Дотук добре...
Неуспешно се опитваме да стоплим малката стайчка на заслончето с примуса. Разбира се не гори напразно, ами топим постоянно сняг, който се превръща в чай и по-късно в супа. Пием по много и зъзнем около синкавия пламък на котлончето. Палим си една свещ, която намерихме там. Вечеряме... Марто си легна рано, към седем – беше уморен, аз седя и гледам в игривия пламък на две свещички. Едната я запалих около час след другата, но се оказва че е първата е доста упорита в тлеенето си. Решавам да изчакам, да видя коя ще „победи”. Размишлявам над много неща, хубаво ми е тук в планината, криво ми е за живота долу в града, търся място, търся щастие, все търся... Мисля, ще открия, страх ме е само да не е прекалено късно... Все бягаме в планините, бягаме от лъжливите лица на цивилизацията, от упорито внедрената консуматорска психика на днешния свят... Все се опитваме да съчетаем нещата, но не винаги се получава и така пак до изнемощяване, после примирие, апатия и хайде пак в Планината – ще бягам!!! А горе го намираш – намираш това, което ти липсва, онова мъничкото, елементарно нещо, което дава толкова много живот и те прави здрав и силен, усмихнат и естествен, такъв какъвто искаш да бъдеш – Човек!!!
Отвън Рилската филхармония настройва инструментите си за нощна свирепа творба. Не дочаквам да разбера резултата от надпреварата на свещичките, към десет не издържам повече и си лягам в пълно бойно снаряжение в чувала, носещ гръмкото име „Бивак”. Върши работа за спане на плажа на Черно море, но за планински бивак мисля трябва друг. Заспивам доволно и дълбоко, под силните блъсканици на вятъра по заслона, не ми е студено, въпреки че вътре е около -10 градуса, всичко е замръзнало – вода, дрехи, храна...
Събуждаме се около седем часа, закусваме, приготовления, страхотни красоти пред вратичката на нашата къщичка. Планината се е окичила в нова зимна премяна, рехави мъгли пълзят по долините и се издигат към острите обледенени върхове. Идеята беше да идем на източния ръб на Злия зъб и след като се екипирахме „на топло” в заслона потегляме напред към Зъба. Още на спускане по склона усещам как вятърът хич не е скучал през нощта и е навял страхотни преспи околовръст. Гледам няколко минути в преспите на Злия прелез, гледам и линията на маршрута, всичко е обсипано с пресен сняг. Линията върви по северната стена на Зъба, представям си как слънцето ще си остане от другата страна на ръба и как зъзнем като грешници в сянката на Рилския гранит. Другият вариант беше да се качим по улея на премката между Зъба и Орловец и оттам по билото да изкачим върха на Орловец. Улеите бяха пълни с ужасно много навят сняг, то и това си има цака, но точно тогава не виждах особено смисъл. Алтернативен вариант по предварителни уговорки остана връх Камилата... Веднага отсичам пред Марто – „Кръгом – отиваме на Камилата, докъдето можем”! На моменти съм много рязък с хората около мене, улавям се да ставам досаден и прекалено предпазлив. В случая примерно, моят другар е разбран човек, мълчи си, не говори излишно, върви и си катери спокойно, радвайки се на красотите на Планината. Не знам какво и що, но тогава беше под -15 градуса, слънце все още нямаше, криеше се зад облаците на Злия прелез, а фактът че ние мръзнехме не ме утешаваше...
Заставаме под Камилата след кратко откатерване от заслона. Ръце и крака мръзнат затова не се колебаем и потеглям по снежни тераски, под скалите с траверс надясно. Опитвам се да намеря цепки да сложа някоя осигуровка, но успявам само на едно място. С облекчение установявам, че снегът не е уплътнен и „натежал” и че лавина трудно може да се отцепи. Твърде е студено, за да може снежните кристалчета да се споят и вятърът да образуват снежна дъска върху стария сняг. След още малко траверсиране се озовавам в основата на леко стръмен кулоар, който изчезва зад скалите нагоре. Марто пристига, правим по някоя снимка с вледенените пръсти и продължава да катери нагоре по кулоара. Едва го изчаквам да стигне горе и потеглям и аз, за да не мръзна, залепен до студената скала. Достигаме седловината между Камилата и Ловница, слънцето ни огрява и носи радост за премръзналите крайници. Нагоре се вижда нещо като ръб, който завършва с красив обледенен 6,7 метров винкел. Потеглям и използвайки хубави хватки по „перестите” скали и замръзналите туфи трева, които от време на време се подават под снега, достигам в основата на винкела. В началото е лесно, слагам един френд по-встрани, след което се прехвърлям в самия винкел, който завършва със зацепен камък. Там се изтормозих докато поставя една клема и след малко стъргане по плочата отдолу с котките и набиране изцяло на сечивото забито в твърдия сняг, се изтеглям над пасажа... Нагоре вече е ходене и след няколко метра организирам площадка на удобно място, широка тераска с приказна гледка. Давам знак на Марто да тръгва и скоро усмивката му се появява над винкела. Сложил е камерка на главата си и записва всичко по пътя си нагоре. Следва лесен 5 метров полегат винкел и вече сме на билото, преди върха. Откриват се страхотни гледки, много панорамен връх се оказа Камилата. Вървим до пирамидката на върха, снимаме и се радваме. Върхът е объл и широк, разхождаме се, отивам да надникна там, откъдето преди 23 години лавина помита до основата на Камилската стена, две туптящи и обичащи планината, мъжки сърца. Настръхвам от стръмния склон и наветия сняг, лавината изглежда логична на такова място, разсъждавам за глупашките разряди и разпоредби едно време в родния ни алпинизъм... Славни времена на железни мъже, подмолно ощетени от дебели задници в кожени кресла... Потръпвам ...
Обръщам гръб и се опитвам да не мисля за тези истории. Радваме се на панорамите, след десетина минути потегляме по обратния път. Когато достигаме края на билото и втория винкел, заобикалям много предпазливо отстрани по подветрения склон в сняг до колене и се озовавам при площадката. Оглеждаме наоколо и достигаме до извода, че пасажния винкел не може да се заобиколи, следователно следва рапел. Решавам да жертвам една от клемите си и с протриващ възел на едно карабинерче се спускам 30 метра по-долу, там където излиза кулоара. Марто ме следва, но решава да прехвърли рапела през издаден камък и да събере клемата ми. Това ни коства десет минутно, изцеждащо силите, теглене на въжето в последствие. Дразня се, бях я отписал тази клема, намерих си я на Комините преди време и имах две от този калибър. Както и да е, всичко е успешно, въжето е при нас и в началото на кулоара го пускаме да се пързаля свободно до долу. Откатерваме всеки сам по кулоарчето и скоро сме в основата, събираме въжето и потегляме към заслона. На едно място както си ходех и пропаднах до раменете в сняг, между два явно доста големи камъка отдолу. Стана ми смешно, бях стъпил само с единия крак, а с другия опитах да проверя колко има още надолу, някъде около половин метър до основата, т.е. спокойно можех да си пропадна целия. Изрових се и се прибрахме в заслона, натъпкахме ледените, корави дрехи и поехме надолу към ЦПШ. Приказни панорами ни съпътстваха през целия път, видяхме познати по пътечките и се разведрихме, после в бързо темпо и всеки вгълбен в мислите си достигнахме колата, докато вече планирахме следващи ходения по зимните ни красиви планини.

Мечтател

2011-12-14T09:51:00.003+02:00

Когато вечер вместо да заспиш
пред теб светът желан се появява
последвай себе си, не се бави
откривай, чувствай и мечтай
… повярвай!
Откривай, чувствай, смел бъди
прегърни ти този свят бленуван
към слънцето във вихър полети
Усмихвай се, мечтай, не се страхувай!

Когато сутрин, денят пред теб стои
вдъхни от своите мечти небесни
така дълбоко дъх си поеми,
че да бъде и този ден чудесен!
И в утрото кристално изправи се
... знай,
че най-щастлив ще бъдеш на света
ако от безкрайната Вселена от мечти
последваш ти поне една!

Когато в черен ден те дъжд вали
и от мъглата гъста изход няма
надникни в резерва от мечти
избери мечтата най-голяма.
Прелети ти с нея навръх света
в небето синьо виж приятел
а на който не разбира
- махни с ръка...
бъди какъвто си – Мечтател!

Не е време за герои

2011-08-17T11:45:00.016+03:00

„Не е време за герои” – мисля имаше такъв катерачен маршрут в Източни Родопи. Далеч назад обаче останаха нашите планини, след дългата виеща се поредица от пътища, пътища отвели ни там, където е възникнало понятието алпинизъм, там където професията гид датира от векове назад, на мястото със славна история за дръзките, осмелили се да идат високо в планината, без да имат реална изгода от това, история пряко свързана с трудностите и опасностите при завладяването на безкрайната Алпийска гордост. Там в Шамони – градчето, в което има всичко за един обичащ природата човек, a най-вече много планини, коя от коя по-високи и красиви – там се спряхме и ние в два часа през нощта, уморени и доволни от края на дългото пътешествие. Обилният дъжд ни лиши от възможността да се порадваме на тъмните алпийски силуети, умората не ни даде никакъв шанс да правим каквото и да е, Детьо завъртя ключа и настана тишина. Бяхме спрели на паркинга под гробищата, под непрестанното трополене на дъжда, след двайсет часа път със сетни сили се взирахме през стъклото сякаш очаквахме да видим нещо интересно.
- Добре, сега е време да спим – рече Детелин, и се отпусна на седалката.
Марто и приятелката му Рали седяха на задната седалка и гледаха недоумяващо, но избор нямахме. Щеше да се наложи да спят на задната седалка на собствената си кола, аз пък бях привилегирован да седя последно отпред, до шофьора, така че после като се унасяхме, успях да кача поне единия си крак върху волана и да се изкривя в поза, подобна за спане.
На сутринта, след дълго разтъпкване на схванатите мускули се насочихме към градчето, най-вече да видим какви са прогнозите за времето в „Дома на гидовете”. Те не бяха много обещаващи за идните дни, но какво пък с Детьо си наложихме за цел този ден да се качим в планината и да устроим лагер някъде нагоре, по възможност преди да ни е завалял дъжд. Времето през деня беше променливо, но с тенденция към оправяне. Седмица по-рано пък в планината бил валял сняг до ниво 2500 м., така ме предупреждаваше Пешо на стълбичките пред кино „Изток” в София.
И така след задължителното суетене по магазини, забележителности и малките красиви улички на Шамони се озовахме обратно на паркинга, където окомплектовахме багажа и с по две тежки раници всеки се насочихме към лифтовата станция на Шамони, водеща нагоре в облаците чак до Егю дю Миди на 3840 м. надморска височина. Нас не ни интересуваше лифтовия туризъм, спирката ни беше междинната станция на План ле Егюз на 2300 м. надморска височина, удобен изходен пункт за Иглите на Шамони, там накъдето се бяхме запътили.
Последни уговорки с Марто и Рали, които оставаха в градчето и имаха за цел да обикалят по планините наоколо, последни уточнения и се озовахме в претъпканата кабинка, пълна с всякакви туристи, алпинисти, японци с камери, млади, стари, деца и ... нашите четири големи раници...
На План ле Егюз, точно при слизането ни, за добре дошли мъглите се вдигнаха и величествените Игли на Шамони изпъкнаха в надменната си, красива гордост. Първите впечатления са едни от най-силните, не успяхме да ги споделим с Детьо, важно за нас беше да ядем нещо преди да сме припаднали от глад, ето защо примусът засвистя весело и превърна студената вода във вкусна храна, която да даде сили на уморените ни най-вече от пътуване тела... Седях, дъвчех и попивах с поглед скалните очертания на величествените планини и още тогава разбрах, че там майтап няма – огромните скални колоси разкъсваха облаците, които вятърът завихряше около тях, височините бяха шеметни, формите, релефът, всичко – а това което виждахме беше една мъничка част от планинската верига на Алпите. Мъглата бавно и тромаво налази откъм долините, може би точно навреме за да ми спести притесненията и да ни накара да побързаме с намирането на място за бивак.
Следващите моменти ми бяха буквално до болка познати – тип „Клетниците”, две раници – едната на гърба, другата отпред, крачехме бавно и се поклащахме по каменистата пътечка за Монтенвер. Хората, припкащи без багаж около нас, ни гледаха учудено и с известна доза съжаление, явно наистина сме били тъжна гледка, особено в момента, в който започна да пръска и дъжд...
На двайсетина минути отдалечени от лифтовата станция зад хълм, който ни закриваше от тарапаната, харесахме удобна полянка, на чиито горен край дори имаше построена малка каменна масичка и столчета... Това беше нашето място и скоро оранжевата тента заблестя в гъстата мъгла. Тук щяхме да прекараме идните си дни, да чакаме хубаво време като за начало, пък после да видим ... Умората си каза думата и Детьо се вмъкна в пухения си чувал още преди залез слънце, докато аз с присъщата си упоритост на зодия Телец останах отвън и зачаках Просветлението. Тази ми упоритост не се оказа напразна и скоро мъглите се вдигнаха, облаците продължиха своя път напред и успях да се насладя на фамозен, грандиозен залез, който ме остави без дъх в студената неделна вечер там под Иглите, чиято тишина единствено бе нарушавана от срутването на ледени сераци по стръмните висящи ледници, както и задължителния глух тътен на каменопада. Слънцето „подпали” високите скални пирамиди, обагри небето и облаците в контрастиращи нюанси, освети ме в прав, тесен лъч в лицето, сякаш се поколеба и след миг се скри зад поредните низове от върхове за да отстъпи място на смрачаващата ветровита студенина, контрастираща на свой ред с топлината на багрите в небесата. Изпуших една цигара и все още тъй развълнувах изтичах до палатката, където и мен ме чакаше спалния ми чувал, за да ме потопи в сладък десетчасов сън, от който така имах нужда...
На следващия ден се събудихме точно когато се разваляше времето. Успяхме да мернем върховете преди да се скрият зад гъстия воал на ниските облаци и преди задължителните прииждащи мъгли от долината на Шамони. Заваля. После пак престана и пак заваля... И така цял ден... За да не сме безучастни към планината, решихме този ден да идем нагоре за да проучим подхода към Гран Шармо... И така – да си дойдем на темата – бяхме си харесали маршрут на северозападната 650-метрова стена на Гран Шармо 3445 м. надморска височина, една от най-красивите Игли на Шамони. Маршрутът се казва „Пилие Кордие” (TD, 5c+), доста бяхме изчели за него, доста информация намерихме, води се световна класика и въпреки това пред нас стояха адски много неизвестни. Ето защо вместо да кибичим в лагера, взехме една бутилчица, напълнихме я от близкото поточе и запердашихме по пътеката... Знаех че някъде трябва да се отклоним нагоре, защото пътеката подсича всичките Игли на Шамони и отива към Монтенвер и ледника Мер Дьо Глас. Там където ми се струваше най-логично поехме нагоре по склона, някъде под Иглата Блатие. Точно когато си мислехме, че сме в правилна посока, мъглите налазиха със страшна бързина, заваля и бяхме принудени да се сврем под един камък на сухо. Такива камъни поне имаше в изобилие... Седяхме под камъка и крояхме планове, правехме сметки, обсъждахме ситуацията и най-вече в кой ден да се пробваме да се изкачим. Сметки без кръчмар, защото в случая кръчмарят наливаше обилно ... дъжд ...
За щастие скоро дъждецът престана и се насочихме нагоре, там където видяхме група туристи, там където логично трябваше да се иде за Гран Шармо. Скоро вече бяхме горе на превала и пред нас блесна долния край на ледника Нантильон, там откъдето трябваше да преминем, за да достигнем началото на маршрута. Отново за щастие мъглата се разкъса и пред нас се изправи върхът... Беше наистина грандиозен и много красив, линията на маршрута се виждаше чудесно, за съжаление също така чудесно се виждаше колко мокра е скалата, на места заледена... Позволих си да сляза малко до камъняка долу, който явно покрива ледника и да се разходя напред, за да огледам ситуацията, но не научих нищо ново, освен че между камъните има ледени улеи, по които се стича водица и когато атакуваме може спокойно да си напълним вода от там, вместо да мъкнем отдолу...
След час бяхме в лагера и мързелувахме, дъвчехме много храна и едни и същи въпроси, Детьо искаше ако е възможно да тръгваме още на следващия ден, за да не се тормозим излишно в чакане, а пък моето мнение, съобразено със съобщенията за прогнозата, които получавахме от Марто в Шамони и Тони в България, беше да изчакаме хубаво време... Ясно беше, че ще чакаме, няма как, трябваше време на стената да изсъхне, това е кажи-речи северна стена, слънцето я огрява чак към късния следобед, трябваше да и дадем време... Вечерта отново след много красив залез си легнахме рано и заспахме...
На следващия ден прогнозите се потвърдиха – отново беше облачно и много студено. По обяд пекна слънце, но си остана все така студено... С потрес установих че съм си забравил катерачните обущета долу в колата и веднага се обадихме на Марто, който отиде и ги пусна на лифта по един катерач, за да ги взема... Големи благодарности за което ... Работата и там беше на косъм, за малко човекът да отпраши с моите еспадрили към Егю дю Миди, видяхме се в последния момент и през цялата тълпа успя да се върне до стъклената преграда и да ми даде тъй желаната пратка... През това време Детьо се излежаваше в лагера на слънце и чакаше да се върна, за да се изнесем нагоре по подхода и да установим нещо като преден лагер...

По прогнози щяхме да катерим следващия ден – сряда – от този ден нататък всички прогнози даваха времето да се оправи и да става все по-добро. Достатъчно чакахме – 3 дена, малко взехме да се поизнервяме... Взехме необходимия инвентар, бивачни съоръжения, храна за 2 дена, а останалото сложихме в един бивачен сак, за да не се мокри и завряхме между камъните край лагера... Готови бяхме да се изнасяме нагоре към върховете и с по една тежка раница поехме по оживената от туристи пътечка. Имаше комичен момент – човечец, излежаващ се на слънце малко под нашия лагер, явно беше задрямал, когато минах покрай него така се стресна, извика и подскочи, че направо и мен ме стресна... Ясно беше защо – приличах на чучело с всичкия багаж по мене, хвърлях дълга крива сянка върху тревата, на която той лежеше, нямаше как да не се стресне...
И така следобяда достигнахме малко езерце на двайсетина минути от превала на глетчера Нантильон и разпънахме палатката върху равен камък, брулен от ветровете. Оттук насетне идеше най-неприятното – очакването на утрешния ден, многото въпросителни и притеснения... Възможностите накратко бяха няколко – да катерим с много малко багаж и много бързо и да слезем същия ден; да катерим със малко багаж и евентуално спане и мръзнене на стената; да катерим примерно до 3 следобяд и докъдето сме стигнали да се спускаме, за да не замръкнем и последната възможност беше да тръгнем с повече багаж, включващ бивачни съоръжения и повечко храна и вода и да спим на стената, след което да изкатерим останалата част следващия ден без багаж и да слезем този ден... Ние знаехме възможностите си, затова първата стратегия отпадна напълно, т.е. да направим всичко за един ден... Аз бях за втората – да катерим с малко багаж и да вземем само платнището на палатката, с което като замръкнем да се увием и сгушим и да прекараме нощта... Детьо настояваше, че при всички положения ще си вземе спалния чувал, защото наистина нощите бяха много студени, представяхме си какъв студ ни чака горе над 3000 м. на широката тераса, която цепи стената над втората и третина... Решението взехме заедно и единомислено – тръгваме с повече багаж, катерим до откат и докъдето стигнем, после просто се настаняваме на някое равно място и спим с чувалите и с платнището... Оставаше да дойде денят... Тъпчех притеснен с кръг, после се качих да гледам залеза от съседния камък, Детьо също се присъедини, отново майсторски изигран спектакъл от Майката Природа ни възнагради с топли усещания и ни накара да позабравим малко за това, което предстоеше... Още там се разбрахме – не е време за герои, че и без това нещата не вървят по план, ами ако видим много зор или има някаква реална опасност, просто да се върнем от стената живи и здрави... После се опаковахме в чувалите и „заспахме” ... По някое време през нощта се чу такъв зловещ каменопад, че земята под нас се разтърси, тонове маса се свличаха някъде под Иглата Блатие, която беше над нас и въпреки че знаехме, че сме на защитено място, всеки скокна и взе да се бори с циповете на чувала, за да излезе навън, да видим какво се случва... Тогава установих, че ако се наложи да изляза бързо от чувала и тоновете маса камъняк или лавина се носят към мен, съм жив мъртвец... Долу на предното лагерче имаше табелка, че от този тип гранит, какъвто щяхме да катерим, един кубичен метър скала тежи 2.7 тона... Все пак беше време за спане и отново се опаковахме в чувалите, лично аз мръзнах до сутринта, нощта беше много студена...
Рано, рано наизлизахме от палатката и започнахме приготовленията... Като за добро утро платнището на палатката беше цялото в лед, изтърсихме каквото можахме и го набутахме в моята раница все така заледено... Последно се реши да се взимат и шалтета и накрая раницата ми доби експедиционен вид и размер... Преглътнах, взех си дълбоко въздух и със сечиво и котки в ръцете, защото нямаше къде да ги сложа, поехме нагоре към първото предизвикателство – ледника ...
Точно след превала, преди спускането в коритото на ледника, глупавата грешка да закача едната си вода в пластмасова бутилка отстрани на раницата не остана ненаказана – бутилката се изниза и заподскача по острите камъняци, като почти веднага се пръсна... Откатерих 20-на метра по замръзналата пръст и камъни, примирен, за да си събера остатъка от пластмаса, под непрекъснатите упреци на Детьо... Все пак загубихме литър и половина вода... Още тогава усетих леко напрежение в отношенията ни с Детьо, няма да забравя репликата:
- Прама, внимавай, не виждаш ли че всичко е срещу нас! ... И си беше прав човекът ...
След клатушкане по лабилните камъни се добрахме до голям боулдър, под който можеше спокойно да седнем и да сложим котките, за да продължим по ледените езици, гарнирани с натрошени каменни парчета в долния край на ледника Нантильон. Пред нас имаше явно гид с трима, четирима клиенти, които се запътиха към съседния Малък Шармо, спряха и оставиха малките си, леки ранички в основата му, за да почиват... Ние пък вече с котки на краката и с големите си раници се затътрузихме по ледника нагоре към началото на маршрута на Големия Шармо ...
Решихме да не се връзваме с въжето, ледът беше много стегнат, рано сутрин температурата беше около нулата, Детьо си избра една пряспа, която се намира близо до стената, аз пък се изкачвах покрай камъни, по лед право нагоре, дистанцията между нас беше малка и виждах пукнатините, които предстояха на Детьо да заобиколи, предупреждавах го, въпреки че той също ги виждаше. Мъртвешка тишина, студ и безветрие царяха по развиделяване на Нантильон, усещах как краката ми мръзнат още там, но очаквах да се сгреят... Имаше един момент, в който стъпих с левия крак и отляво чух зловещо изпукване, някъде по 3,4 метра дължина покрай мен... Стреснах се леко и се приближих повече до камъните, когато това изпукване се повтори, този път отдясно... За щастие други такива звуци нямаше след това, събрахме се с Детьо встрани от огромна пукнатина, чието дъно не се виждаше, заобиколихме я, заобиколихме и втора и пред нас ледения склон се изправи. Оставаха някакви си метри до бергшрунда на ледника и зачаткахме нагоре... Пристигнах пръв на едно заравнение, където се натъкнах на един дълъг прусек, проврян в леда по метода на Абалаков, демек имаше оставена осигуровка и изчаках приятеля.
Бергшрундът се оказа доста насечен в дупки и цепнатини по самото му продължение нагоре, стръмен за изкачване до мястото, откъдето тръгваше маршрутът ни, 20-25 метра по-горе... Сложихме седалките и се щракнахме с по една примка за Абалаковия прусек, нарамих раницата и с едно сечиво в дясната ръка и лявата свита в юмрук поех по ледения склон, докато Детьо ме осигуряваше с въжето... Ледените клинове останаха в палатката, ето защо катерех максимално концентриран без междинни осигуровки, особено на отвесните ледени прагчета... Горе в началото на маршрута се виждаше друг спасителен прусек и целта ми беше да се добера до него. Когато стигнах се оказа, че той просто е преметнат през един камък, който дори не виждах как може да го задържи при натоварване, затова го взех и траверсирах към скалната стена, точно в началото на „Пилие Кордие”... Там забих с камък един клин, защото сечивото на Ивайло, което ползвах, не е айсбал, но и камъкът свърши работа, мушнах и един френд встрани и се осигурих на стабилна площадка, подвиквайки на партньора си да тръгва ...
Когато се събрахме в основата се натъкмихме тромаво, оставихме сечивата и котките осигурени за клина и поех по първото въже на маршрута с голямата си раница и премръзнали крака... Катерехме с две единични въжета, които допълнително тежаха... Раницата ми толкова много беше натъпкана, че можех да вдигам главата си нагоре до едно положение, защото каската опираше отзад в нея. Още там на първо въже разбрах какъв таралеж сме си наврели в гащите с тези тежки раници... На четвърта категория изпитвах трудност да се изтеглям нагоре с ръце, еспадрилите пък удряха на пластмаса, вдървени от студ по гладкия алпийски гранит...
На първата площадка, докато чаках Детьо, си разтривах краката и се чувствах отчаян, голямото кюмбе лежеше тъжно до мене, осигурено на площадката, олекотило гърба ми... Детьо дойде бързо до мене и след кратко суетене запраших по второ въже на маршрута. Направих скоро още една площадка и когато дойде, направо ме подмина и пое нагоре. Дразнех му се, че слага осигуровка на такова лесно за преминаване място, вместо да търчи нагоре, за да пестим време за по-тежките въжета... Усещах как ставам сприхав и капризен, усещах как и той се изнервя от тежкия товар на гърба си и от неизвестността. Скоро се провикна отгоре да тръгвам и поех с безчувствените си пръсти на краката, достигнах го и изведох още 20-на метра нагоре, за да се щракна на рапелна площадка, под първото пасажно въже... Набрахме височина, виждах че Малия Шармо вече е доста под нас, отново свалих еспадрилите, този път и чорапите за да разтривам побелелите пръсти... Не можех да повярвам, че това са моите крака, обикновено врят и кипят в обувките, бил съм на къде-къде по-студени места и съм се чувствал добре, нещо не беше наред... Като цяло очаквах да ми мръзнат ръцете, скалата си беше доста студена, а беше точно обратното – ръцете ми бяха потни от топлина, а пък краката – ледено студени ...
Но без драма - пред нас стоеше изправен първия пасаж на „Пилие Кордие”, в гидовника му даваха категория 5-та, 6-та ... Гладки скални кули, винкели с тънки цепки, горе след 30-на метра се виждаха ленти и прусеци, там беше площадката... Детьо пое с траверс вдясно и след моите напътствия за логичната линия, която бях гледал в едно филмче, закатери право нагоре по гладък винкел... Въртеше се, суетеше се, каза че имало клинове през един метър и работата ми стана ясна, на втория клин увисна, за да почива, а аз за кой ли път събух еспадрилите да си разтривам краката... Бавно и мъчително Детьо пребори въжето, стърчащата назад раница някак не пасваше с картинката, когато достигна площадката стоя много време без нищо да направи, на което аз се раздразних и се провикнах... Когато след малко тръгнах, като втори, всичко ми стана ясно – това не беше въже 5-та, 6-та категория, имаше поне 6+ или 6а, както искате го разбирайте... Катерих малко свободно, но в един момент раницата така ме дърпаше и лашкаше, че започнах да се набирам по каквото има, а на пасажната цепнатина, където нямаше нищо друго освен нея, оставения Детьов френд приплъзнах един метър по-нагоре и с две примки си направих стълбички... Горе на площадката се пльоснах по корем, смачкан от раницата, докато още краката ми висяха отзад във въздуха и не можех да си поема дъх от умора...
Сега разбрах защо седи толкова време горе, без нищо да прави – бил е задъхан като мен... Абсолютно мазохистично катерене, никакво удоволствие, прецакахме се жестоко с този багаж... Бяхме изкатерили най-много 200 метра от маршрута, а къде остават другите 450 метра? Какво ще правим на С-образната цепка по-нагоре, където се катери супер технично, абсолютно на триене, след това на 3-те гладки винкела, та чак тогава е терасата, че после пак технични 10 последни въжета с леки надвеси до върха..? А краката дали ще ми се оправят след това, късния следобед, когато слънцето огрее стената? Много въпроси, малко отговори ... Стояхме и мълчахме ... Там на малката площадка, малко по-високо от нашата Мусала в Рила, след около половин година планиране да отидем на тази стена, тренировки, финансови лишения, 1700 км. път, притеснения и несгоди ... там пихме с Детьо по една студена вода от шишенцето и решихме да слизаме ... Защото за по-важно нещо от живота и здравето на този свят аз не се сещам ... Свързахме въжетата и хвърлихме свободните крайща надолу ...
Краката ми се стоплиха чак отсреща на превала, на границата между лед и трева, рапелите бяха неприятни, диагонални, с мъка изтегляхме заплитащите се въжета, които събаряха камъчета след себе си, аз разбрах за какво служи каската, Детьо пък нямаше късмет и един камък го удари по рамото, за щастие без да му навреди, но достатъчно да ни доразвали и малкото останало настроение... След това въжетата успяха да се заплетат не знам как си на бергшрунда, крайните възли се навряха между леда и скалата и затегнаха, трябваше да пускам рапел покрай стената от едната страна, а от другата зееше огромна студена дупка, в която не трябваше да попадам... Откатерих и се намерих на слънце при прусека в основата, сега беше ред на Детьо да се спусне внимателно и пак диагонално през клина, който самички си забихме и остана там, за да служи на следващите свръзки, сигурност в основата на стената ... Надолу по ледника бързо и внимателно, защото вече беше топло и камъни изсвистяваха с големи подскоци от горната му част. На едно място имаше следи от камък, горе-долу с големината на автобус ... Мислех си какво ще трябва да се направи, ако видя такова чудо да се задава отгоре, но до отговор не можах да стигна ...

Достигнахме предния лагер до езерцето и простряхме всичко на слънце да съхне ... След това опаковахме раниците и изненадващо бодри се прибрахме в долния лагер, където устроихме всичко наново, хапнахме и се смрачи ... Детьо отново легна рано-рано, докато аз седях на камъка край пътечката и зяпах разсеяно в залеза, пушейки цигара ... Хубаво ми беше, че взехме правилното решение, че все пак и това което направихме не е напразно, няма нищо напразно сторено в този свят, това е трупане на опит, на не малък опит, опит който за съжаление ние нямахме, когато уверени подхождахме към стената ... По пътечката се дочу шум и скоро пред мен се изправиха двама латвийци, именно тях бяхме видели да се изнизват на рапели от върха по същия този маршрут, докато вечеряхме ... Направили за два дена траверс от Иглата М до върха на Гран Шармо, искали да продължат и до Грепон, но се отказали ... Като им обясних как беше протекъл нашия ден, по –опитният от тях сподели, че наистина там не се ходи с много багаж, че той бил катерил маршрута преди 15-на години, само с едно пакетче ядки в джоба и малко вода ... Въпреки че бяха много уморени дълго си говорихме по залез, преди да поемат на челници в тъмнината към лифтовата станция, успяха някак си да ме разведрят, стана ми по-приятно ... Време беше и аз да поспя ...
На следващия ден се разходихме до мястото с гледката „Ле Сигнал”, хълм над ледника Мер Дьо Глас, внушителна панорама към Гран Жорас, Пти Дрю, Егю Верт, Гран Шармо от задната му за нас страна и уникално красивата Игла на Републиката, залепена за него и какво ли още не. На връщане решихме, че ако ще оставаме и следващия ден, ще идем да се пробваме на Югоизточния ръб на Иглата М, там откъдето са тръгнали латвийците, изглеждаше много красив ... Когато се прибирахме в лагера спасителния хеликоптер бръмча доста време докато свали двама души от Егю дю План, малко над лагера ни. Няма и час по-късно друг хеликоптер се насочи към Гран Шармо и закръжа около него ... Със свити сърца наблюдавахме как с много захождания, хеликоптерът изнася хора от маршрута, на който бяхме ние, малко над мястото където достигнахме, при винкелите ... Неприятна гледка, въртяхме се и се почесвахме глупаво покрай палатката. Тогава разбрахме, че на следващия ден пътуваме за България, получихме и съобщение от Митко, Люба и компания, че са пристигнали в Шамони и са в къмпинг, взехме решение почти веднага, събрахме багажа и напуснахме Планината ...
Тръгнахме си със смесени чувства, бяхме победени от Стената, но не и напълно, в общи линии нямахме много време да мислим за това, трябваше да изнесем целия багаж обртано до долу, този път малко по-лек. Долу ни чакаше приятна компания, душ с топла вода след 5-дневното ни планинарстване, храна, бира ... Въпреки неуспеха смея да твърдя, че си изкарахме много добре, наистина видяхме какво е да катериш на северна стена в Алпите, имам в предвид стена, а не ръб, както беше на Бадиле ... Поопознахме се с човека, с когото се връзваме на едно въже, видяхме и хубави и лоши черти у себе си, защото както всички знаем в такива ситуации всичко си проличава ... Видяхме и изключителни пейзажи, присъщи за тези планини, красоти неземни, нетипични за градския фарс, в който си мислим, че ние сме всичко и сме непобедими ... О да, победими сме и още как ?!! И въпреки че Стената ни върна обратно с наведени глави и изтръпнали крайници, разликата между победени и сразени е голяма ... Нищо не може да срази у един човек любовта му към Природата, единствено може би самата Природа ..? Следващия път може да се окаже по-благосклонна, както неведнъж досега, това само Тя може да реши ... А ние няма как да го разберем, ако не отидем пак ...
Там горе в Планината, където ни е мястото ...

Майски бръмбари

2011-05-26T13:50:00.014+03:00

„В суету городов и в потоки машин
Возвращаемся мы - просто некуда деться!
И спускаемся вниз с покоренных вершин,
Оставляя в горах, оставляя в горах свое сердце.”

Това се носи в колата от малкото касетофонче, докато слънцето ни изпраща с последните лъчи на този ухаен майски ден. Пред нас e пътят към града, с нас за кой ли път пее Висоцки с неговите дрезгави, истински откровения, а назад остава Вратцата, с 400-метровата си стена. Обагреният в оранжево контур на Балкана привлича вниманието ми, гледам и размишлявам, радвам се, но и вътрешно усещам празнота, празнотата която се е врязала като нож в съзнанието ми, самотно и объркано...
Денят е 14-ти май, точно преди 50 години Георги Атанасов и Ангел Петров потеглят към Вратцата, за да прокарат на тази дата тъй красивата линия по многото винкели, която и до днес си остава истински шедьовър. Основният мотив е съревнованието – алпинистите от армейците създават тур „Надорна армия”, а пък гореспоменатите такива от ВИФ – тур „Винкелите”. Ние се насочихме към „Винкелите” 50 години по-късно с модерни катерачни съоръжения, с не много опит в изкуственото катерене, но пък с огромно желание. Удоволетворение е малкото, което може да се каже за това което изпитахме, по-скоро граничещо с въодушевление и възторг от преминатите вертикални метри, това усетихме с Детьо лазейки по отвесния варовик. Страх пък свиваше сърцето при всяко профучаване на камъни покрай нас, разбиващи се като шрапнели, кънтящи по сипеите надолу, страхът беше осезаем дори и когато лястовичките прехвърчаха наблизо, издавайки съвсем сходен звук с този от падащите камъняци. Слънцето ни хвана едва в горната част на стената, трудните първи въжета минахме по сянка. И така мога да седя и да си пиша, и да си пиша как достигам цепка вкарвам клема и продължавам, как на разкрач преминавам гладък винкел и достигам място на което не мога да премина свободно, поставям френд закачам стълбичката и се набирам, молейки се осигуровката да издържи и да докопам тъй желания клин, метри по-нагоре... Техническите подробности са интересни, те са необходим опит и познание за всеки катерач, без тях изкачването може да се окаже един много опасен гърч по скалата или по фирнования склон. Но те си остават за между нас си, за сладките приказки вечер край огъня или просто в съпровод с желаната бира, която облекчава напрегнатите мускули и жили, попива в пресъхналото след изкачване гърло, докато полегнал и изморен се взираш в безкрая. Интересни си остават психологичните състояния при човек, когато е изправен пред техническа трудност, онези състояния на подбуда, стимул, страх, неудобство, удоволствие и радост, онези чувства в които показваш на свръзката си какъв човек си, без да говориш или да се обясняваш... Те са продиктувани от моментно състояние на опасност, коварни технически пасажи с висока категория на трудност, където може да се падне, опасност от събаряне на камъни, опасност от лавини, влошаващо се време... Тези състояния се стремя да изследвам у себе си и у партньора си, те са поводът да разбереш къде е правилно да отидеш и кога, да прецениш възможностите си и да действаш близо до техния предел, за да можеш да получиш пълно удоволствие от постигнатото... Преследването на високи категории на трудност, жаждата за постижения, стремежът към пълно изстискване на това, което можеш да дадеш от себе си, граничещ с неистов мазохизъм – тези неща ме карат да се замисля дали изобщо си заслужава да ходиш по планините, дали изобщо цялото това нещо си струва, при положение, че има алпинисти, планинари и каквито да било, години по-напред в развитието си хора, които отдават живота си на това и са достигнали тавана на възможностите си, направили са го, оцелели са и биват признавани в последствие... На такива хора свалям шапка и от все сърце ценя това, което са направили, но за себе си разбрах, че за всяко нещо си има хора... Единият е пъргав и лек и може да стане много добър скален катерач, другият е издръжлив и як, дава си много зор - той може да стане добър алпинист, третият обича просто да се разхожда по планините и може да стане пък добър планинар, естетически ценител на природната красота. Ето защо ми е много обидно, когато от човек, от когото очакваш някакво признание за това което можеш и си го направил, получаваш лек присмех и критика, че едва ли не можеш много повече, но те мързи ?!? А неговите интереси са в друга категория...
Това може да подейства стимулиращо при някои хора, но не и при други... Има хора, при които едно приятелско потупване по рамото върши чудеса, за разлика от постоянното мърморене как можеш повече и как едва ли не си губиш времето да идеш изобщо да се занимаваш с това... Няма угодия – едните искат да катериш по-малко, за да може да идеш с тях примерно да се разхождаш по маркираните пътеки из планините, други пък искат да се катериш като машина постоянно и без прегряване.
Хубаво е човек да си дава зор, дали когато идеш да катериш или просто правиш траверс в планината, които са ти по трудност близо или малко над прага на възможностите, преминаваш и следващия път точно там ще ти бъде по-лесно, ще се устремиш към нещо по-трудно, за да може и то след време да ти бъде лесно... И така напред, развиваш се, продължаваш да се развиваш и да участваш в дейности, които са в обхвата на постиженията, нещата стават изключително състезателни и ... забравяш откъде си тръгнал и кой си бил ... Това не искам да става с мене! Това открих също и у човека, с когото катеря, в свръзката си, искаме и си даваме зор, но когато е възможно поспираме и се наслаждаваме на гледката, дори и да излезем от маршрута 2 часа по-късно, при положение че е възможно – правим го... Че нали взехме да се катерим по скалите заради удоволствието от това нещо, заради природната красота, нали затова харесваме дългите алпийски маршрути, закътани от очите на хората, там където се чувстваш добре, където дори и да има трудности, може да се чувстваш освободен от напрегнатото присъствие на зяпачи и разбирачи ...
Помня как катерихме с Ивайло от клуба тур „Чайка” на вр. Двуглав в Рила миналата година, готвейки се за Пиц Бадиле. Ивайло имаше стомашни проблеми и на почти всяка площадка се завърташе настрани и повръщаше... Имам чувството, че щеше да си изповръща червата накрая, но човекът не обели и дума да се връщаме или да ми мрънка колко му е лошо, че да взема да се притеснявам за него... Трябваше да водя целия маршрут догоре, за мен това беше и добре дошло, защото бях във форма и ми доставяше удоволствие, а въпреки това той сякаш се почуства гузен накрая и предложи да изводи последното въже преди гребена. Направи го, повърна и на последната площадка и когато излязохме на върха се усмихваше и се радваше заедно с мене, че сме горе... Това не влиза в категорията на трудност на маршрута, не го прави по-труден и по-опасен в гидовниците, но пък какво от това? Качихме се...
Има неща върху които трябва да се работи и те не са да вдигаш само летвата на собствените си възможности, ами ... казано простичко – да се опитваш да разбираш хората около себе си... Все пак си тръгнал в планината с тях и ще се съобразяваш с техните приумици и с техните възможности. Ако искаш да катериш соло или просто да се разхождаш сам в планината – прави го и се съобразявай единствено и само със себе си, но когато нещата опират и до друг човек – тука вече става въпрос за компромиси и разбиране.
Онзи ден, на Детьовия рожден ден, след дълго празнуване до 2 през нощта в бивака, на идната сутрин Детьо ми заяви че иска да идем да катерим на скалите... Изобщо не ми се занимаваше, беше адски топло, подухваше ветрец, но североизточен, така духаше три дни поред там, не вярвах да направи изключение и на четвъртия. Скалите гледат на югозапад и бях почти сигурен, че ще прегреем здраво по някой от маршрутите. В началото му отказах, но после се замислих и реших, че заради рождения му ден си заслужава да направим нещо хубаво, а не да се излежаваме в лагера на сянка... Не бях много в настроение и състояние за катерене, но мълчаливо си ходех след него и през целия пек за около един час се добрахме до скалите. Достигнахме набелязания за деня от нас маршрут, но ни се видя много тревясал, аз през цялото време си мълчах и се правех, че не ме интересува, оставих изборът да бъде негов. В крайна сметка се спряхме на съседния „почти безобиден” маршрут с по-висока категория на трудност от планираното... Зор трябваше да има и си го дадохме, оставих го да води и двете дължини нагоре, както всичките ни дни в района катерех като втори, висях и го осигурявах кротко. Първото въже беше много красиво, на второто имаше напечени ситуации, но се минаваше изкуствено с набиране по клиновете на леко надвесената скала. За втори катерех много бързо и когато излязох горе някак си не успях да споделя удоволствието на свръзката си... Еспадрилите ми бяха свалили кожата на палците на краката, особено на десния, ужасно много пот ми влизаше в очите и щипеше, ръцете ми се бяха издули като буци от свободното преминаване на пасажите, целия бях в пръст и мръсотия от Детьовото „плевене”, докато проправяше пътя си... Бяхме изгорели от силното слънце и доста обезводнени за толкова къс маршрут. Лешоядите цял ден се въртяха над главите ни, сякаш през цялото време ни чакаха да сгафим. Въпреки всичко усещах неговото удоволетворение и ми беше драго, че накарах партньора си да се почувства специален на рождения си ден. Сега разбрах, че цялото това нещо не е било напразно, това е зор за нещо, което ще се случва и занапред, това дава опит, необходим за в бъдеще. Но най-важното си остава усмивката на човека на другия край на въжето. Това е несравнимо...
Има и ситуации, в които вършиш неща, които са контролируеми, но са в резултат на силни емоции...
Ще катерим на северната стена на Вихрен. Зимата никаква я няма в Пирин, но това не важи за северната стена на върха, там всичко си фучи и хвърчи на пълни обороти. Голям мерак ни беше да се пробваме на този „дувар” и ето сега имахме възможност с двамата приятели от клуба да го направим.
Пешо Самков, катерач с много голямо бъдеще, но най-вече супер печен човек, той щеше да ни води с Детьо нагоре по тур „Кулоара”. Добрахме се до основата, а отгоре ни връхлитаха снежни вихрушки и ръсеха по лицата ледени бучици. Пешо потегли по кулоара, а ние изчакахме да се изпънат въжетата и запердашихме след него на френска свръзка. Това е най-лесния маршрут на Вихренската стена, но въпреки всичко си предлага много красиво катерене. Уцелихме маршрута в перфектно състояние, здравия фирн ни позволи да напредваме бързо на предните зъби на котките и с леки забивания на сечивата. На площадката на второ въже, точно след скалната част на кулоара се сместихме някак си с Пешо, а Детьо остана леко встрани, за да може аз да осигурявам водача ни. Пешо потегли и с лек скок вдясно се озова отново на перфектния фирн и „зачатка” нагоре. Напредваше бързо, скри се от погледа и по въжето усещах, че всичко върви наред. Скоро въжетата взеха да привършват и това беше знак, че трябва да тръгваме. Отгоре Пешо крещеше нещо, повтори го пет или шест пъти, ние викахме също, но не се чувахме. Докато се усетим така опънаха въжетата, че ринга на площадката отиде нагоре, опнат като струна. По кулоара отгоре като във фуния свистеше вятърът и носеше кълбета снежен и леден прах, който изсипваше право върху главите. Когато водачът ни явно нищо не е чул напъваше отгоре с въжетата, така че нямах никаква възможност да откача площадката, защото всичко беше обтегнато на краен предел и карабинерите не можеха да бъдат извадени от тесните ушета на клиновете, опитах се да му извикам няколко пъти да откатери леко надолу, но изобщо не можахме да се чуем, чувахме че и той крещи нещо отгоре, ефектът бе нулев. На един от поредните опити за комуникация, докато поглеждах нагоре и се опитвах да се провикна, върху мене се изсипа солидна маса сняг и ми кипна. Взех да крещя като обезумял, идеше ми да задърпам въжетата, за да може да освободим площадката. Детьо се изуми и ми каза да престана да викам. Доближи се да ми помогне и в крайна сметка някак си успяхме да я откачим и да потеглим след Пешо. Когато се събрахме горе на следващата площадка ми беше толкова криво за изпуснатите нерви, че не смеех да погледна никого. Изкачването мина без нищо непредвидено и доста бързо, Вихрен ни възнагради с невероятна гледка на върха, преди облаци да забулят пространството и да поемем надолу, но неприятното усещане за ненужната ярост там ме преследва и до ден днешен. Улавям се и друг път да ругая тесните еспадрили или потта, която ми влиза в очите, да удрям с ръка по скалата и да проклиням мекия сняг, в който затъваш на всяка крачка... Това е нещо върху, което трябва да се работи, за да бъде отстранено и най-добрият начин да постигнеш спокойствие в такива ситуации е да попадаш в тях и да ги преживяваш. Няма как!
Имало е и много други ситуации на раздразнение, не е възможно всичко да върви, както ти искаш, по твоята свирка. Когато си в планината или дори на някой спортен обект долу, трябва да бъдеш подготвен за всичко. Така е и със страхът от падане, докато катериш. След доста сериозен лупинг на тренировъчните скали на Лакатник, така се бях стресирал че до ден днешен не смея и да помисля за падане. Това разбира се пречи и трябва да се промени, никой не иска да пада по скалата или от някой ръб, хубаво е все пак да имаш едно наум, че може да се случи и трябва да бъдеш подготвен и да реагираш по възможно най-добрия начин. Няма добър алпинист, който да не е падал, то си върви с катеренето. Има всякакви абсурди ситуации, за които можеш да прочетеш в книгите с алпийска литература, хора които са преживели ужасни падания и са оцелели, други от малки и наглед безобидни си заминават... Но това не е учебник по алпинизъм, а аз не съм учител, все пак знам че никоя ситуация не бива да се подценява. Може да съм катерил много пъти на Комините във Витоша, може и много пъти на Лакатник, но всеки път когато заминавам натам имам едно наум и се старая да не подценявам обекта. Мисля всеки катерач или планинар осъзнава това. Хубаво е да споделяш всичките си притеснения и тревоги с приятеля до тебе, мога да се похваля с пълно разбиране. Веднъж на Врачанските скали запецнах на пасаж, който на пръв поглед изглеждаше безобиден и висейки на една ръка и малки стъпки прекарах известно време, защото не намирах начин да продължа. Детьо седеше встрани на площадката и не спираше да ми говори, че не е толкова трудно, че дори и да падна ще е малко, бях осигурен на метър под мене. Толкова много вече говореше и ми даваше акъл, че в един момент се издразних и с цел да се разкарам по-бързо от дърдоренето се пресегнах и наслуки напипах малка хватка, която ме изведе над пасажа и продължих под пара нагоре. Когато му казах на следващата площадка, че неговите неспирни напътствия и стремежа ми да не го слушам повече са ми дали силата да мина пасажа, се смяхме от сърце... Комично, но ефективно..!
И така по планините, по спортните обекти за скално катерене, забелязвам че има вече много хора, интересуващи се и практикуващи тази красива дейност. Вечер след изкачване пред хижата се въргалят въжета, лицата ликуват, всеки се надпреварва да разказва. Така е и пред лагерния огън, така е и в крайпътната кръчма. С едните можеш да си говориш за красиви изкачвания, да споделяш емоции и опит, другите ще седят да те плашат с високи категории и психарски пасажи. Малко взе да ми досажда предаването на опит около масата. Дъвчещата месо уста те убеждава на поредната ракия, че еди къде си, еди какво си. Вярвам на това, мъжки, но там на място, а не край масата. Скромни катерачи пък седят и споделят с лека усмивка преживяното, без украса, с чувство на пълно удоволствие, тихо и кротко похапват и се споглеждат с очи, пълни с онзи заряд, заради който идем по планините. Радвам се на такива хора, винаги има какво да научиш от тях!
Трупането на някакъв опит пък от своя страна тласка към любопитството, към неизвестното. Какво по-хубаво да идеш там, където никой преди теб не е минавал и да оставиш нещо след себе си. На Мацаковата скала в Осогово направих няколко маршрута, леки и приятни, дори си мисля че нямаше нужда да да ги има, защото надали някой ще иде да катери там, а и аз не искам. Мястото е изключително красиво за сметка на това и всеки път когато отида с някого от кюстендилци се чувствам много добре. Именно тези хора, които идваха с мене там и се свиваха при тътена на разбиващите се камъняци по скалата и в дерето, хората които заедно с мен преживяваха усещането на неизвестността, те са мои приятели. Аз се радвам на тяхната компания и на приятното катерене и съм сигурен, че и при тях е така. Последният създаден маршрут, който нарекох „Класика”, именно заради класическото си катерене, въпреки че е 20-на метра, ми се стори най-хубав. Мяза ми някак си на катеренето по Рилските гранити, скалата предлага чудесни възможности за осигуровка, а движенията са много логични и смислени. Такъв се получи и „Винкела” на Гърляно – чист, оранжевеещ гранит, удоволствие за сетивата. Оставям настрани темата за високите категории, за големите напъни и постижения – там оставих сърцето си и съм сигурен, че докато съм жив и здрав ще се връщам все по-често на това място, защото то ми е като роден дом. Всичките тези горди скали – Орловите на Цървеняно, гранитите на Мацаковия камък и Гърляно, те ме привличат неудържимо, може би защото са ми родни и са ми най-присърце. Има още много да се прави както там, така и на други красиви места – неоткрити - всичко зависи от опита и желанието – продължава ли да има толкова силен мерак, чудеса се случват. Хубаво ще е да намирам все повече приятели от Кюстендил, с които да идем и да преживяваме заедно усещанията на скалното, алпийско катерене из планините, защото за малко градче като Кюстендил, имащо в историята си толкова славни алпинисти, ще бъде срамота да не се развива в това отношение. А когато у дома започнеш да се развиваш по пътя на предците и черпиш за вдъхновение техните преживелици и опит, тогава и Рила и Пирин ти се струват много близо, след това и Алпите разбираш, че не са далеч, някой ден осъмваш и в Хималаите и осъзнаваш докъде си стигнал. Радвам се, за „златните години” на Българския алпинизъм, дали на нас младите толкова много, радвам се че и кюстендилци сме намерили място сред железните от цяла България, тръгнали да мерят сили с Алпийските и Хималайски исполини.
И въпреки, че в момента чувствам празнота и се взирам вечер след изкачването в багрите на залеза за да търся онова, което ми липсва, въпреки че получавам приятелско потупване по рамото единствено от свръзката, знам че съм щастлив от това което правя, от малкото което имам, че то ми дава онзи стимул да продължавам напред. Това разбрах, другото е без значение...

Седем дни живях

2011-01-21T09:49:00.004+02:00

Седем дни живях, а пети ден умирам...
опасно стръмно пак вървях
и чак сега разбирам...
В тъмната кутийка с гледката на север,
прихлупени под градските мъгли,
мислите препускат в спомен сладък
За тез неземни висини...

Самота, пушеща горчивата цигара,
празен поглед от умора замъглен,
като в някой тъжен филм игрален,
чувствам се ненужно омърсен...
и стоически на филма чакам края,
и избирам той да е щастлив, а дали ..?
това не зная...
имам само лист хартия и молив...
Собствения си сценарии да напиша
там сред дивата, сурова красота,
която някои не си я и представят
оглупели в злата, градска суета.

Седем дни живях там горе,
необятното пространство ме плени,
гонех слънцето и вятъра с поглед,
мечтаех лудо с падащи звезди.
Вървяхме с приятелите все нагоре
По остри ръбове и зли стени
а усмихвахме се, усещахме дълбоко
как у нас животът пак кипи...

Седем дни живях и пети ден умирам,
с бял лист и с моливче в ръка,
но с одраните си, разранени пръсти
сценарии ще напиша ей така
по скалните отвеси и по снежни преспи,
за които жадно всеки ден копнея,
защото седем дни живях там горе
и знам – ще продължавам да живея...

NordKante (Разказ за нашите приключения в Алпите)

2010-10-10T16:32:00.019+03:00

Във всеки един момент от нашето красиво изживяване не преставах да се чувствам като човек... Какво значи да се чувстваш човек – не мога да обясня, може би това да се усещаш много добре и на мястото си, с правилните хора до теб – може би това те кара да изживяваш пълноценно всяка една секунда от живота си... Да правиш нещо, да оставиш след себе си... Да замениш мъждукащото си ежедневно съществуване със смислена активност, отдаден на нея, избягващ стресовите материалистични премеждия по пътя си към края... Хареса ми изказването на едно приятелче от Кюстендил – има хора, които правят нещо, има и такива, които само съществуват...
Чувствах се човек, да... Дори още там на шумната, разбита автобусна спирка в ж.к. „Слатина”, в онази топла августовска вечер, където едва побрахме всичко в багажника на колата и на последния участник в нашето малко и скромно отпътуване за небесните игли в планината...
Колко въпроси и съмнения, колко подготовка и лишения за това наше скромно начинание... За други пък това беше лятната отпуска, но вместо за морето те решиха да мъкнат, правят и струват, в планината да идат. Умишлени тренировки по Рилските върхари, Комините във Витоша, Враца, кой където и както може... Зор, пот, колкото се може в повече... Всичко това ни даде много – още преди срещата с Гиганта – това ни даде увереност, топло отношение един към друг, подкрепа... Сега бе ред на същинското, на това за което всеки един от нас бе мечтал – Срещата с голямата планина... Потеглихме към Алпите...
1500 км... Това си е сериозно разстояние, но разбира се може и повече... Пътуването премина, така и както се очакваше, всичко бе по план... Когато вече стигнахме близо до градчето Леко в Италия и пред нас се изправиха Алпи Ороби, скованото и досадно кандилкане от България замина някъде си на заден план и разбира се бе заменено от възбуда и страхопочитание... Нищо обаче не можеше да се сравни с усещането, когато малко след Швейцарската граница видяхме острите, гранитни игли, забити високо горе в небесата... Това бе тя – Планината, неописуемо красива, горда и... огромна...
Голямата, буквално, изненада дойде малко преди да достигнем тъй чаканото от 18 часа селце Бондо, крайната точка на нашето пътешествие... Да, една наистина голяма изненада, първо се показа предвърховата му гърбица, а после с всеки един завой на пътя, мащабите се уголемяваха и уголемяваха и малко по малко горд и надменен с цялата си красота и величие пред нас се изправи Пиц Бадиле, върхът, който по цели нощи ни преследваше в сънищата... Върхът, който всеки път, когато катерех или тренирах беше пред очите ми – огромния шилец, гонещ небесните простори...
Поспряхме за малко в селцето Бондо, точно преди бариерата, от която започва черното пътче, виещо се като змия нагоре в планината. Пообиколихме около колата и не вярвахме на очите си – всичко бе изпипано и направено като в някакъв декор. Къщички с перфектни форми, улички изваяни сякаш от ръката на художник, искряща зелена тревица и не на последно място – уникални гледки към околните масиви... По-нагоре по пътя спряхме, там където се откриваше вълшебна панорама към долините, ледниците и над тях горделивите чукари – панорама, която на всеки от нас подейства различно... Един се смееше, друг онемяваше, трети говореше без да спира, четвърти се въртеше и клатеше глава – това бе тя Планината, опияни ни без да ни попита, бързо и внушително грабна онова вътре в нас, онова което ни определя като хора и което ни тласкаше през всичкия дълъг път дотук. Планината бързо ни превърна в свои роби... Сега вече ние бяхме в нейните грамадни владения и само тя можеше да определи какво ще се случва занапред...
Първата работа, след като вече паркирахме колата встрани от тясното пътче, беше да разпределим багажа и да определим какво ще се взима. Няма да описвам с подробности кой какво, единствено бих споменал че крайният резултат беше за всички ни по 2 раници, а Ивайло се нагърби само с една, но за сметка на това тежаща като три накуп. Тук е момента да спомена участниците в нашата скромна „експедицийка” – Детьо, Пешо Самков, Дидо Варчев, Ивайло и моя милост – петима ентусиасти от софийския клуб по катерене и алпинизъм „На ръба”... За разлика от Детьо, Пешо и Дидо, които вече се бяха подвизавали в Алпите, аз и Ивайло за първи път се докосвахме до магията на тази уникална планина, за първи, но не и за последен път щяхме да мерим сили както с нея, така и със себе си. Аз имах в скромния си актив едно ходене миналата година зимно време в Италианските Алпи, но що се отнася до катерене, т.е. сериозната работа – това тепърва предстоеше...
По план трябваше да се качим на хижа Сашк Фура, която се намира на 1907 м. н.в. От колата до хижата ни чакаха около 2 часа ходене по тесни пътечки с много багаж. Наистина умората от дългото пътуване и тежките раници си казаха думата и придвижването ни се оказа истинско мъчение. Хора, които слизаха от хижата, всеки с малка раничка и потропващ със щеки по камъните, ни гледаха изумено, особено Ивайло, който се търтузеше последен и когото аз лично много съжалявах заради огромната раница. В началото по остри серпантини пътечката ни заведе на нещо, което ние наименувахме „първата виа ферата” – остро било в гората с насечени дървени греди, играещи ролята на стълби и стоманени въжета отстрани за придържане. Още тогава ми направи впечатление майсторството, с което хората бяха създали тази пътечка – гредите бяха сложени, точно както трябва, нарязани отгоре с резачка може би на хиксове, така че ако завали и стане хлъзгаво да не се подхлъзваш, когато стъпваш върху тях. Всичко бе на мястото си – и стълбичките, и стоманените парапети, а най-вече околните върхове, които залязващото слънце огряваше и обагряше в оранжеви оттенъци. Под върховете блестяха ледници, неголеми по мащаб, но внушителни по чистота, а от тях надолу с луда скорост в кулоари и долини се стрелкаха кристално чисти потоци, подскачайки под формата на скокове и водопади, обединяващи силите си в една обща стихия – река – светло - синя, буйна прелест.
„Втората виа-ферата” ни изведе на нещо като подсичаща пътека по един стръмен склон. Ясно беше, че скоро ще достигнем хижата, защото отгоре през гората проблясваха светлини и ставаше равно. Спряхме да починем на едно място, което кръстихме „смс-ите”, защото там всеки пусна по един смс до близките си. След около още половин час бяхме на хижата. В началото специално на мен не ми правеше толкова впечатление самата хижа, колкото върха зад нея... Разбира се, че Пиц Бадиле, огрят от залеза беше неописуема картина, дишах дълбоко и очите ми не се отделяха от видяното... Много бях щастлив, че ми бе дадена тази възможност, да съм там, сега, с приятелите от клуба, обединени от една цел – да изкачим този внушителен алпийски колос. Колко му трябва на човек в този живот, за да бъде щастлив, колко? Всеки уважаващ себе си планинар, алпинист, турист, какъвто и да е... знам – ако беше там тогава, в този момент на залязващата дневна светлина, в тази красива, уникална по мащаби планина, би се почувствал щастлив, много, много щастлив. Ето защо бях радостен, че имах този шанс да стоя рамо до рамо с другарчетата пред Сашк Фура, че всичко мина по план, въпреки че ми беше все още трудно да го проумея. Това си беше усещане у всеки един от нас, което когато се опитвахме да споделим на глас излизаше нещо неразбрано и недоизказано... Но вътрешно знаехме – ние сме там, заедно, върхът е пред нас, какво по-хубаво? ...
Разпищолихме се "байганьовската" на една масичка пред хижата, изкараха се луканки, кашкавали, бира и какво ли още не... В хижата имаше хора, предимно алпинисти, всички културно седяха вътре или отвън пред хижата и похапваха вкусни гозби, пиеха червено вино и обсъждаха преживелиците си... Нашите пък тепърва предстояха, затова седнахме да мислим „тактически план” за действие...
Беше събота вечер и по план трябваше да атакуваме понеделник... Прогнозите за времето обаче не бяха обещаващи за понеделник или поне за втората част на деня. Аз лично бях да тръгнем още на следващия ден, което изречено от Пешо веднага получи одобрение и моментално се реши да се катери по този план. Така щяхме да имаме един ден хубаво време и още половин в понеделник същото такова. Без спор и без да се чудим, мисля взехме най-правилното решение... Обаче имаше един друг тънък момент – по върха имаше сняг, може би лед... това не фигурираше в плановете ни като цяло, въпреки че всеки беше запасен с котки и поне по едно сечиво за лед – отивахме в Алпите все пак и нищо че върхът е висок 3308 м., тези железарийки можеха да се окажат доста полезни в напечени ситуации. В крайна сметка решихме да оставим всичко при хижата и да потеглим само с летния инвентар за скално катерене. Снегът се белееше на места и по ръба, който щяхме да катерим, но въпреки всичко установихме, че не е чак толкова много, че да носим и зимните атрибути...
Нищо не споменах за маршрута... Ами накратко – Северният ръб на Пиц Бадиле започва от около 2500 м.н.в. извисява се по дължина около 1200 м. и денивелация 800 м., остър е, но не толкова че да не може да се разминават хора по него... Трудността му варира от III до V+ категория по UIAA. Като дължини на въжетата е над 30 въжета, всяка площадка е оборудвана със здрав лепен клин с голяма халка на него, преспокойно могат да си висят цял отбор юнаци на тази халка, без да им мигне окото... Въпреки това си трябва инвентар за традиционно катерене – френдове, клеми, дълги примки, карабинери, защото при ръб с такава дължина изненадите не липсват... Това е сухата статистика... Другото е подготовка, шанс, късмет и не на последно място – Приятелите, с които отиваш... Аз лично бих сложил приятелите на първо място...
Решихме да спим на полянката, където явно каца хеликоптер, точно под масичката на която се бяхме разхвърляли. Разбира се само със спални чували, защото палатките са абсолютно забранени в Алпите... Изчакахме всички гости на хижата да си легнат и когато мракът се спусна изцяло, заизваждахме шалтета и чували и се настанихме на удобната полянка.
Никога няма да забравя тези сладки моменти преди да заспя... Тръпката на неизвестното, тръпката за планираното утрешно изкачване не ме напускаше, но някак си стоеше на заден план, породено от умората, както и заради това, което виждаха очите ми... Планини безкрай, тъмни остри силуети и космоса над тях... Толкова много звезди бях виждал само зимата в Пирин... Но не и толкова падащи звезди... Небето се изсипваше постепенно в краката ми, чувствах се сякаш съм на друга планета, замечтах се... Пожелах си на една звезда, нашето начинание да приключи успешно и всички живи и здрави да се изкачим и слезем от планината... След това заспах като къпан, имам чувството, че на която страна си легнах, така и сутринта към 5:30 се събудих – свеж, отпочинал, зареден със сили за голямото изпитание...
Бавно и със сънливи лица и другите заизлизаха от чувалите. Веднага започнахме да оправяме багажа – не лека задача... Минахме през перфектно чистата тоалетна и баня на хижата, закусихме и след около час суетене поехме по пътечката към върха ...
До върха по план трябваше да стигнем за максимум два часа, след това по план да го изкачим за около най-много девет часа, да бивакуваме горе, а в понеделник да го спуснем през същия ръб и да се приберем. Имаше адски много неизвестни, но и те стояха за заден план, стояха далеч зад върховете, които бавно изплуваха зад други върхове с всяка крачка нагоре по пътечката... Красотата на Алпите е неописуема, вървяхме с умерено темпо и не спирахме да се възхищаваме от всичко около нас. На отклонението за съседната хижа Шиора поспряхме да вземем дъх, но съвсем след малко подновихме подхода си към Бадиле... Нямаше край тази пътечка, върхът изглеждаше толкова близо, но уви – мащабите му са огромни, че дори и отдалеч изглежда сякаш е пред теб... След около два часа вече пълзяхме по ледника под ръба и се насочихме към логичните камъняци, където дори се виждаше въже, което водеше горе в основата на ръба. Някъде зад се нас се разигра една доста неприятна сцена – гръмотевична буря, оловно – сиви облаци се тълпяха и хвърляха огнените си езици върху планината... Молехме се вътрешно тази стихия да премине далеч и синьото небе, осеяно с малки пухкави облачета над нас да си остане все така синьо и красиво. Ченгало, върхът съседен на Бадиле, се извисяваше гордо до нас, забил чело високо в небесата, с „придружители” – скални зъбци, кой от кой по-остър и внушителен, осеяли околния хоризонт с непристъпността си... Уникални гледки и страхотии в една уникално страховита и непристъпна планина... Там лазехме като мравчици към своя връх, върхът, който щеше да ни даде възможност за кой ли път да се докоснем до сакралното усещане на нематериалния свят, до усещането за близост до необяснимото за нормалния ни човешки живот долу в равнините...
В основата на ръба направихме една стабилна почивка с хапване и задължителните приготовления. Според чопа, който теглихме предната вечер трябваше да катерим петимата в две свръзки – първа свръзка - Пешо и Ивайло, а втората – аз, Детьо и Дидо...
Първата щеше да има възможност да катери по-бързо, но за сметка на това да открива маршрута, а пък ние да ги настигаме, поради това че сме трима и ще вървим по-бавно...
Глътка вода и ... Започна се... Пешо и Ивайло бързо се изгубиха напред зад камъните, през това време аз се приготвих и започнах да водя моите двама приятели... Първите две въжета тичахме, бяха лесни, минавахме на френска свръзка... Излязохме горе на самия ръб и той се изправи надвесен пред нас... Затичах нагоре след Пешо и Ивайло, две, три въжета не помня, максимално темпо на френска свръзка, едно въже по-спокойно и пак така... Набирахме височина, панорамата ставаше все по-неописуема... Бурята отсреща си замина така бързо както беше и дошла, слънцето ни осветяваше, стана ни по-спокойно... Красиви, истински усещания в света на алпинизма – катерех под пара и с усещане, че това е толкова невероятно, че не искам да спирам никога да го правя... Сетивата ликуваха, ръцете галеха, краката монотонно изтласкваха тялото все по-нагоре и по-нагоре...
На някое от въжетата осмо или девето имаше един пенизчийски момент с едно прехвърляне под огромен надвесен каменен блок, преминах го и пред мен надвесена стеничка, с вертикални цепнатини и люспи подобни на тези на Елени връх в Рила, ме изведе отново на ръба, където се засякох с Ивайло... Скоро бяхме и четиримата на площадката, а Пешо водеше напред и се беше набил в някакви цепнатини встрани от логичната линия... Какво да го правиш човека – обича да катери цепнатини, така както всеки от нас си има различни предпочитания в обикновения живот... Скоро тичането се възобнови и на свой ред в нашата свръзка в ролята на водач влезе Детьо. Набирахме главоломно височина, снимах много, когато ми се удаваше възможност, исках да запечатам всеки един момент от изкачването ни, беше уникално...Вляво от нас с гротески грохот по стената се рушаха ледени сераци и стремглави буци подскачаха по кулоарите надолу... Откъм Ченгало пък се дочу такъв зловещ каменопад, че ми се изправи косата... Всичко това обаче скоро бе заменено от моторния шум на хеликоптера на Швейцарската спасителна служба, с която никой с нас не искаше да си има вземане – даване ... Все пак беше успокоително да знаеш, че някой бди над теб в небето... Ние лично предпочитахме Господ да бди над нас и вярвахме, че това е така ...
Изкачването продължи с високо темпо, Детьо бързо водеше по въжетата, някъде високо, там където надвесени „чучки” закриваха горната част на ръба се чуваха гласове и се виждаха малки пъплещи точици – хората, които бяха поели към върха доста по-рано от нас. Представях си, че скоро и ние ще бъдем там, набирайки височина по красивия алпийски гранит.
На една от площадките видяхме прословутия клин – парче желязо, здраво забито в скалата, боядисано в бяло и с черен маркер надписът – Пловдив... Това определено те кара да се чувстваш в свои води, усмихнахме се и продължихме нагоре... Достигнахме два характерни траверса, а там имаше и сняг, който допълнително усложняваше преминаванията... Не знам дали сте катерили с катерачни еспадрили по сняг, но да ви кажа – същото е все едно да ходиш с излъзгани галоши зимата по снега... На първия траверс, когато Детьо се изгуби от погледа, при нас на рапели кацнаха двама хървати, които след като ги попитахме, ни обясниха, че до върха има още около 8,9 въжета... Повярвахме им, но после се оказа съвсем друго, доста по-различно...
Детьо паукаше някъде зад тавана и потеглихме, газейки в снега, който беше запушил бездънните цепнатини между огромните каменни блокове... Висяхме над югозападната стена и усещането беше великолепно... Достигнахме до водача си, след което той започна втория траверс по една много гладка плоча без хватки и с мижави стъпчици... Премина го внимателно, излезе отново на ръба и изчезна от погледите... Когато се събрахме горе, отново бяхме четиримата, а Пешо водеше следващото въже като внимателно и атлетично премяташе тялото си наляво и надясно, поставяйки стабилни френдове.
Там имаше време за почивка, трябваше да изчакаме и Ивайло да поеме като втори, след това Детьо на ни поведе нас и т.н. Отдолу пък като планински козички подскачаха две момичета – чехкини, както разбрахме съвсем след малко на тясната площадка... Усмивките не слизаха от лицата им, катереха много плавно и грациозно и се смееха през цялото време... Шапка им свалям на такива жени, които знаят къде да търсят красотата в живота си, а не суетейки се пред огледалото вкъщи ... Но това е друга тема с много противоречиви мнения ...
Мина време и дойде и нашия ред да потегляме... Още когато Пешо излезе стената пред нас сподели много въодушевено, че там е страхотно... Вятърът духаше здраво и хвърляше снежец на големи дъги във въздуха, а Пешо се поклащаше горе на ръба и умело преминаваше скалния си път напред... Гледката беше като в някой филм, седяхме долу на площадката и споделяхме емоциите си... Разбира се имаше и място за шеги и закачки относно водача ни... Стана весело...
Когато скоро и аз се озовах горе разбрах какво е имал в предвид – Боже, та това беше нещо уникално – сядаш и яхаш един ръб, дълъг около 10 метра напред и усещането е, че все едно си на върха на света, нещо неописуемо... Скоро обаче се натъкнах на проблем - Детьо така беше забучил един френд току на самия ръб, че ми трябваха поне 5 минути да го изкарам... А мястото не предполагаше да седнеш и да чоплиш семки, там се преминава бързо и внимателно... Хубаво, че пред очите ми изплуваха указанията на Митко, че и това си има цака и след още малко усилия успях да извадя тъй скъпата и важна джунджурийка от цепнатината... Последва коварен траверс под един каменен блок и вече бях при Детьо, стабилно нагазил в една снежна площадка и му се мусех за „преосигуряването” ... Ядът ми обаче скоро си замина, как може да се ядосваш за толкова малко нещо в толкова красива планина и то на толкова сърдечен човек, какъвто е той... Чувствах се глупаво...
Предстоеше ни нещо класическо – Разцепената плоча – гладка и полегата плоча, която водеше под един огромен таван. Бяхме чели за нея, даже се изкуших и снимчици да поразгледам за нея – беше много красиво... Преминахме я внимателно на малки стъпчици с мокрите вече от сняг еспадрили... Достигнахме „снежния траверс”, така поне ние си го кръстихме – под тавана се траверсираше надясно по сняг и в нещо като отворен навън към бездната винкел. Отгоре се виждаха парцаливи облачета, разнасяни от вятъра и разкъсвани от скалите на малки парченца във въздуха... Там осъзнах какво е алпинизмът – някак си на това място правилната дума за всичко беше алпинизъм... Красота и изящество...
Детьо изводи снежния траверс и изпаука някъде отгоре в края на скалите, които виждахме... Мислехме че сме близо до върха и закатерихме с Дидо на разстояние един от друг... Снежно - обледените пасажчета правеха ситуацията малко напечена, но на места можеше и да се избягват... Чехкините катереха неотлъчно зад нас, а пък нашите приятели, Пешо и Ивайло, отдавна се изгубиха някъде нагоре... Облаци и мъгли налазваха със страшна скорост, вятърът се усили, по скромни изчисления установихме, че вече сме минали границата от 3000 метра...
Горе на площадката – малко въздушно заравнение – Детьо предложи да мина първи, да водя и с неохота започнахме приготовлението – смяна на въжетата, на инвентара, на местата си... Окичих се и поех нагоре, пестях осигуровки и катерех на пълна концентрация с идеята, че осигуровките ще ми потрябват по-нагоре и не трябва да падам... Излязох на самия ръб, който се стесни, а от лявата си страна, където мъглите вече бяха покрили току под краката ми североизточната стена, виждах силуета си с ореол долу в мъглата... Спрях да снимам и онемях от въздушното пространство около себе си – отдясно се виждаха огромни планини, докъдето погледът стига, а зад себе си виждах дължината на целия ръб, който бяхме преминали... Усещането беше уникално, но трябваше да бързам напред... Поднових катеренето и пропуснах площадката, защото технически трудността не беше много висока и можеше да преминем на френска свръзка с повече внимание... Скоро от горната „чучка” дочух гласа на Ивайло, скоро го и видях, точно тръгваше нагоре... Попитах го дали вече се вижда върха, а той с много изморено изражение ми отговори – „Има още много, бате...” ... Няма да забравя това тъжно и изморено лице и тези думи на приятеля тогава. Сега ми е смешно като се сетя, но тогава ... Тогава ми стана толкова криво... Нямаше ли край този ръб, по дяволите?... Толкова много катерихме, хърватите споменаха за само още 8,9 въжета... В последствие установихме, че те са стигнали до последната осигурителна халка и са се върнали на рапели по ръба... а напред – напред имаше още доста ...
Гледките и усещанията ме върнаха бързо „на земята” и след като се събрахме с Детьо и Дидо, продължих да катеря "на изпарения"... Малко след това съзрях за какво ми беше говорил Ивайло – ръбът просто си продължаваше нагоре в безкрайността... Виждах го как катери по внушителната грамада, а от двете му страни, зееха огромни пропасти... Не се сдържах и направих няколко снимки на красотата. Това беше момент, който никога няма да забравя, мъглата отляво, ръба, Ивайло върху него и кристално синьото небе отдясно... Страховита картина, красива и чиста като планинска вода...
Скоро обаче студеният вятър докара гъста мъгла, която ни обви като в пашкул, нещата измениха своя характер и както се казва на жаргон – „замириса на алпинизъм” ... Следях ръбът, който вече вървеше напред и достигнах едно малко местенце, където се излизаше отдясно и по малко скално корнизче се преминаваше до огромен камъняк, който там представляваше самия ръб... Запълзях по корнизчето, а в краката ми мъглата се разкъса за секунди, точно да ми покаже къде се намирам... Поех дъх и прегърнал студената скала с миши стъпчици се прехвърлих отново на ръба, където въздъхнах дълбоко, сложих осигуровка и продължих напред.
След 2-3 метра за награда трябваше да се откатери едно прагче с височина до 5-6 метра, но с една единствена цепнатина в средата... Долу ме чакаше апетитна площадка и реших да сляза и да се осигуря там... За да има някаква осигуровка и на двамата след мен, сложих внимателно един френд на върха на цепнатината и заслизах колебливо... От двете ми страни отново зееха огромни около 700-800 метрови пропасти. Трябваше много да внимавам, там не трябваше да се пада, в никакъв случай..! Същото важеше и за двамата след мен и със свито сърце следях движенията им от площадката... Ура, ето ни и тримата отново заедно... Още тогава не можехме да си представих как ще се връщаме по същия ръб, цялата тази дължина, катерене, откатерване, това би било убийствено... Не че е невъзможно, но е крайно неприятно за човек...
Вятърът си играеше с нервите ни... Вече бяхме много изморени, поизмръзнали, чак тогава имах възможност да сваля тежката раница и да си облека якето... Еспадрилите обаче си бяха все така мокри и вледенени от студения вятър и продължих да си студувам... Другите си бяха обули вече обувките, но аз държах до последно да катеря с еспадрилките, че не се знаеше какво ни очаква... Хапнахме по Корни и заврят в една цепнатина, където вятърът не ме брулеше толкова, гледах в нищото и говорех празни приказки с Детьо... Силите ми малко по малко се връщаха... Решихме Дидо да започне да води, защото ние се бяхме уморили, и той прие... Тръгна напред и с напътствия от Ивайло и Пешо, които викаха някъде напред в мъглата катереше към върха... Според техните думи ни очакваше рапел, т.е. трябва да достигнем място, където да се спуснем до тях, а те ще ни чакат там... Докато Дидо пердашеше напред в мъглата, Детьо осигурявайки го ми говореше какви мазохисти сме, как като се приберем ще идем на море, на почивка, на истинска почивка, без да млатим и бързаме в планината... Размечтах се за крайречна полянка в Рила, където няма никой, а с приятелите седим, ядем до пръсване и пием бира на сянка под ухаещите клони на боровете...
В този момент отгоре Дидо се провикна, че след разкъсване на мъглата е видял върха...

Боже, скочих като на автомати, това е страхотно, та ние сме били съвсем близо... Скоро след останалото катерене и рапела, където се събрахме с другите, поехме по последното въже, закатерихме по каменни блокове и съвсем след мъничко излязохме на връхната пирамида... Изкачихме върха...
Ликувахме и се радвахме, че изкачването, тъй дългото изкачване свърши... От друга страна мъглата ни лиши от възможността да се любуваме на панорама... Въпреки това ние се изкачихме и нищо не можеше да помрачи радостта ни... Изведнъж всичко си дойде на мястото, планината стана някак си по-уютна и гостоприемна... Можеше вече да седнем и да починем, да съберем мислите си... Но все още оставаше един въпрос – къде ще бивакуваме, как ще изкараме нощта???
Обух набързо един чифт резервни чорапи и сложих обувките, както и един чифт тънки ръкавички. Така било много по-добре, сега вече бях готов за нови подвизи...
Знаехме, че на върха от италианската страна има заслон, но предполагахме, че дори и да го намерим ще е претъпкан, защото пред нас имаше гидове с клиенти, които със сигурност са се изкачили на върха и може би са се отправили натам... Въпреки това точно след рапела си харесахме една снежна площадка, запушена от огромен камък, който щеше да ни предпази от силния вятър... Това беше резервният ни вариант, нежелан, но напълно възможен...
Запълзяхме в мъглата по върховия гребен, вързани на едно въже и петимата...
Скоро Пешо се провикна, че вижда нещо жълто, но се оказа, че това са жълти камъни (впоследствие разбрахме, че тези камъни са боядисани в жълто, на единственото по широко място на гребена, за да може да каца хеликоптер)... След секунди обаче се провикнал, че е намерил заслона... Казвам провикнал, защото бях последен в свръзката и нищо не чух от вятъра... Като на развален телефон се носеше радостната вест отпред - назад и лицата ни грейнаха... Скоро бяхме пред заслона и в него нямаше никой – какво по-хубаво, ще спим в малката ламаринена кутийка... Съвсем след малко и чехкините се появиха зад нас и вече нашето „алпийско семейство” се увеличи с още двама души...
Сега вече всеки можеше да си отдъхне... С моментно разкъсване на мъглата като през прозорче видяхме къде се намираме и всички замлъкнахме... Беше приказно... Невероятно... Алпийските красоти нямаха край...
Заслонът, накратко, представляваше една малка ламаринена кутийка, в която можеше с повече желание да пренощуват седем човека, точно като за нас... Имаше нарове по три от всяка страна, като и на пода можеше да легне още един човек... Вътре си имаше одеяла, малки полички за багаж и две много хитро изобретени прозорчета, така че като отвориш прозореца и навън вилнее буря да не влиза сняг вътре...
Хапнахме отвън, събрахме всичкия инвентар в един бивак - сак, погледахме още малко космическата красота при две, три разкъсвания на облачността – оранжев хоризонт на залязващо слънце и редици върхове под него... За кой ли път бяхме изумени от невероятните усещания и със страхопочитание гледахме напред в безкрая... Вълшебен момент, разигран от изкусната ръка на даровит творец, творец с внушителното име "Природа"... Скоро обаче мъглата наново захлупи пространството и всички по чорапи се вмъкнаха в заслона, а аз като последен внимателно прибрах обувките в чувала при инвентара и още по-внимателно влезнах през вратичката, пред която един метър скала ни делеше от огромната бездна в Италия... Легнахме и всеки се отнесе нанякъде, увит в дебели одеяла и чували... По-добре не можеше и да стане, си мислех, докато сънят не ме обзе и запрати в един друг свят на върхове и пропасти...
През цялата нощ се притеснявах да не изпадна от нара, на който лежах и се въртях доста в съня си, но за сметка на това сутринта се събудих свеж като краставичка...
Друго нещо, което не бих забравил, беше гледката сутрин при отварянето на вратичката на заслона... Мъгла нямаше, ами само едно хубаво слънце и едни малки, пухкави облачета току под нас... Всичко се виждаше, такъв простор и такива красоти рядко в живота на човека се случват... Беше приказно и не може да се пресъздаде с думи... На по-хубаво място досега не се бях събуждал... Беше като в сън...
Стояхме отвън пред заслона и снимахме, смеехме се, гледахме и не проумявахме това, което очите виждат... Каква хубава закуска му направихме само... Колко много не искахме да си тръгваме от това вълшебно място, но нямаше как – чакаше ни не по-малко дълго слизане от Италианската страна на върха... Така решихме на закуска, докато всяка клетка в тялото попиваше вкусните сушени кайсии, които Ивайло носеше... По-вкусни сушени плодове никога не бях ял... Не можех да спра, сякаш цял живот съм искал да ям сушени кайсии... Водата ни беше обаче на привършване и това беше обезпокоително, пиехме на много малки глътки, хубаво че Дидо носеше две шишенца с вода, която щедро сподели с мене... Моят един литър замина още предния ден и въпреки усилията да стопя сняг в бутилчицата бях доста жаден...

След време на приготовления казахме чао на това красиво кътче в Алпите и вързани на въжето се отправихме отново към върха... Този път ситуацията беше различна и гледката беше повече от внушителна... Снимахме се на върха, казахме довиждане на чехкините, които избраха да се връщат по същия ръб и останахме най-накрая сами...
_____________________________________________________
Не мога да пресъздам усещанията, които изпитвахме тогава, всеки сам за себе си знае, че има и такива моменти... Опитваш се да опишеш нещо с думи, но не се получава...
Ето защо сега седя, месеци след тези невероятни изживявания, и се опитвам да представя кое и как се случи и пак не мога да бъда доволен от себе си, защото чаткайки на клавиатурата вкъщи нещата са съвсем различни и добиват друг характер... Ако можех да проектирам всичко, което ми е в сърцето, може би ще се получи един наистина вълнуващ разказ за Алпите и доколкото мога се старая да се получи точно така... Въпреки всичко знам, че това, което изпитахме там с тези четири момчета е много трудно да бъде пренесено с думи, камо ли като усещане... Вярвам, че хората които четат това и са били някога в подобни ситуации могат да разберат какво имам в предвид и да пресъздадат ситуацията със собственото си въображение, така както всеки един може да си представи нещо толкова хубаво...
_____________________________________________________

Повъртяхме се още и заслизахме към Италия... Чакаше ни дълго и изпълнено с неизвестност слизане към хижа Джанети, която успяхме да мернем, някъде долу сред морените... Заслизахме навързани все така на „салам” по едни серпентини, през едни снегове и ледове и шаващи камъняци, докато достигнем първия рапел. Оттам на спускане в кулоар, после пак, после откатерване, после пак рапели и откатервания и пак рапели... Гмуркахме се надолу в облаците и далеч над нас остана върхът, грандиозен и блестящ в утрешната си чистота...
Благодарности за хорицата от АК „Млад дихател”, които миналата година бяха изкачили върха по същия маршрут и ни бяха нарисували на ръка схемичка за слизането в Италия... Тази схемичка се оказа доста полезна, въпреки, че пътят надолу беше повече от логичен и там, където имаше рапелни халки имаше и червена боя за насочване, леко поизбеляла от слънцето... Хората си поддържат планината, как да не те радва този факт...
От топящите се снегове пък се стичаха кристални струи по скалите и това беше нашата вода за пиене – залепяш се за скалата и пиеш гранитна вода... Една от най-сладките води, които някога съм пил през живота си, толкова бяхме жадни... В главата ми се въртеше „... и звънва в слънчеви пръски... пия гранитна вода...” Това произведение на Людмил Янков само този, който е бил жаден в планината може да осъзнае напълно...
След 5-6 часа на спускане и откатерване стъпихме на „твърда” почва и заслизахме към х. Джанети... Върховете останаха назад в мъгла, но най-вече останаха в сърцата ни, пленили и най-дълбокото у нас с шеметните си висини... Ходехме и попивахме от нечовешката красота на Природата. Уморени, но и усмихнати достигнахме хижата и след дълга почивка и консултиране с „местните” се отправихме на още 3 часово слизане към красиво селце в подножието на планината... Пътечката беше магична – върхове, водопади, зеленина, скали, гори, зелени поляни и цветя... Отведе ни право долу в селцето, където след 10-на минути тръгваше автобус за следващото градче, което трябваше да достигнем... Като цяло идеята беше да направим един огромен кръг в Италия, за да заобиколим тази непристъпна част на планината и връщайки се в Швейцария да се изкачим отново до хижата Сашк Фура, където ни чакаше голямата част от багажа... Тогава специално си мислехме за луканките, сирената и другите вкусотии, както и шампанското, което също очакваше да бъде отворено в знак на нашето успешно изкачване...
Автобусчето заслиза по стръмните обратни завои надолу към цивилизацията... Когато след 40-50 мин. отвори врати на гарата в градчето Морбиньо сякаш срещу нас беше насочен калорифер – жегата беше непоносима... Бяхме направили от сутринта, от върха, до долу около 3000 – метрова денивелация, с разлика в температурите около 30 градуса... Вървяхме като омагьосани в малкото, подредено градче и търсехме магазин да си купим храна... Мотори, коли, хора, глъч, кафета, а ние със зимните обувки и окичени с инвентар за алпийско катерене, дрънчим по главните улици на града, гладни, жадни и отнесени в мислите си... Не можахме да намерим работещ магазин и затова отидох при първите срещнати – две момичета по потничета с къси полички и сандали, миришещи на парфюм, с по една торбичка модерни дрешки в ръка... След командата да ги последваме, ги следвахме около 40 минути през целия град, докато ни заведат до единствения работещ супермаркет... Представям си каква гледка сме били отстрани – те двете и ние след тях като гладни кучета, дрънчащи със странните си железца по седалките, потни и умиращи от глад и жега... Но как да не им бъдеш благодарен – в този магазин имаше всичко... След кратко пазаруване се насочихме към края на града, където до една полянка имаше пресъхнала чешма и пейки... Там вече можеше да поседнем на спокойствие, като изключим ударната доза звук на съседната камбана, да похапнем и да кажем наздраве с италианска бира за нашето изкачване и благополучното ни слизане... Много хубави моменти, траещи тъй кратко, защото скоро се насочихме с обновени сили към гарата да видим разписанията... Последва влак до градчето Колико, където вече нямахме избор и трябваше да чакаме сутрешния влак за Киавена, градчето близо до Швейцарската граница, откъдето с автобус да стигнем отново до Бондо и да се изкачим до хижата...
На гарата, в чакалнята бяхме само ние и след две, три игри белот и наставление на италиански от началниците на гарата, които изгасиха и лампите и си тръгнаха, легнахме да спим. Аз имах честа да спя на пейка, докато другите спяха директно на земята със спалните си чували... Последва дълга нощ, поне за мен, защото в тази жега не успях грам да мигна, а миризмите от мен и приятелите бяха доста осезаеми... "Къде се събудихме тази сутрин, къде си лягаме?" – си мислех, докато се въртях на неудобната пейка... Както и да е – и това преживяхме и след гореспоменатите маневри с влакове и автобус, към 10 сутринта бяхме отново в селцето Бондо в Швейцария и загребахме нагоре към хижата... Когато достигнахме до колата напъхахме целия си инвентар отдолу и (ключовете за нея бяха горе в багажа), че да не го мъкнем напразно до хижата и на следващия ден – планиран за прибиране в България – да го сваляме пак надолу... И така отново - моста над реката, завойчетата, „Първата виа-ферата”, Втората вия-ферата”, „Смс-ите” и все нагоре... На едно място поспряхме с Детьо и изказахме силните си впечатления от това, колко се радваме, че ни е предоставена тази възможност да бъдем там и да видим и изпитаме магията на тази невероятна планина... Силни думи, насълзиха ми се очите, там до големия бор с гледката...
Когато стигнахме на хижата се чувствахме все едно се прибираме вкъщи... Васко от клуб „Планинец” беше пристигнал и чакал сам два дена да се върнем от планината. В последствие той и Пешо заминаха за Шамони да катерят, но бяха възпрепятствани от лошо време... Ние пък се излегнахме на полянката, където малки пухкави облачета преминаваха под краката ни... Беше страхотно, тази полянка беше сякаш най-доброто място за почивка на света... После, разбира се, отворихме шампанското и си казахме голямото наздраве, а хижарката – свежа и усмихната баба – толкова се радваше на „българската група”, че постоянно ни поздравяваше и снимаше с фотоапарата си... Беше много радостен момент... И трая тъй кратко, че след дъждовна нощ, на следващия ден се отправихме умислени към колата долу и всеки пое по пътя си – ние към България, а Пешо и Васко към нови приключения във високата планина...
...
Трудно беше да кажеш довиждане на тази неземна прелест, да не се завъртиш поне още веднъж назад и да погледнеш, вече с друг поглед, тези гранитни страхотии, изправени и горди в красотата си... Ще помним, сигурен съм, всички много силно ще помним в сърцата си нашето приключение в Алпите, това са незаличими моменти, те не се забравят... Много ми беше сложно да седна да опиша всичко това, просто защото както споменах, то не може да се опише, то се носи вътре в сърцето. Усещанията са силни у човека и се пресъздават изключително трудно, като все едно да разкажеш на някого какво си сънувал и той да те разбере... Не е невъзможно, но наистина е сложно...
А дали това не е само началото на поредица приключенски моменти, които тепърва предстоят? Дали?...
Това никой не може да каже – може би Господ знае какво всъщност ще се случва занапред, какво все още може да ни предложи уникалното усещане на Природата...
А каквото зависи от нас, за да бъдем там – ние ще направим...
Сигурен съм в това...

Иглата

2010-07-27T13:45:00.025+03:00

В четири и половина по уговорка съм пред блока. В тъмнината се носи прашния застоял въздух на столицата, тишината се прорязва от рязко секване отсреща. Явно не съм единственият, който будува по това време на денонощието. Гади ми се от въздуха, въпреки че уж живеем в хубав квартал, миризмите от предишния ден все още витаят в междублоковото пространство. За спане през нощта трудно можеше да става въпрос с оглед на това какво ни предстои – нещо за което съм мечтал отдавна.
Помня как съм чел по разни книги за „едно от най-красивите изкачвания в България”, за думите и искриците в очите на Байно- хижарят на Мальовица, когато веднъж случайно подхвана темата за тази част на Рила планина... „Там мащабите са други, там всичко е по-различно, по – голямо” – убеждаваше Байно. Е, ето бях на път да го разбера.
Изведнъж иззад завоя се зададоха тъй очакваните фарове и ме заслепиха. Успях все пак да мерна варненската регистрация и машинално метнах „кюмбето” на гърба. Как щях да ходя толкова много с тази раница не знам, но за всеки случай си взех и една по-малка – градски тип – че да няма мъки по Синия улей.
Пътят до Самоков винаги ми е бил много досаден – завоите, колите, малко километраж, но много очакване... Очакването за правата отсечка след отбивката за Горни Окол, откъдето вече пред погледа се изправя мощната снага на Планината. Натам вече всички мисли се съсредоточават към нея, другото остава на заден план. Тя както винаги подканя, проблясва примамливо под утрешните лъчи, издига грандиозни върхове до небесата, чака те... Мусала изниква от сутрешната купчина облаци, а дерето на Бели Искър се подава, просечено иззад гъсти мъгли, с дълбока прозявка. Не натам обаче са устремени погледите ни, а леко по-вдясно на планината – отново, за кой ли път към Мальовишкия дял. Понякога си задавам въпросите – пак ли натам, толкова често идем там, защо отново точно там ??? Отговорът идва и разсейва всякакви колебания и съмнения винаги на ЦПШ, когато зърна върховете, когато си припомня за всичко изчетено, пребродено, изкатерено, за всичко, което символизира този незабравим купол, връх, „люлка” на Българския алпинизъм... Тогава тези въпроси просто стават нелепи, чудиш се въобще как е могло да ти дойде наум, че доста често си позволяваш да отидеш там – на мястото, където определено има какво ново да направиш, да научиш, да видиш, да усетиш... Така поне си мисля...
...................................................
Някои хора не обичат да идат на едни и същи места, те търсят тръпката на „новото”, на неизследваното, неизвестното за тях... Тези хора обаче се бутат на опашки за билети за лифта, плащат вход в разни манастири и гробници, обядват в крайпътни заведения, носят джапанки и чантички около кръста, разполагат с ограничено време през почивните дни и тълпата около тяхното „ново” не ги притеснява. Същите такива може да видите и по планините на България, обикновено носят по-малки раници, ходят бавно и колебливо, мрънкат и говорят за проблемите си на висок глас, крещят „Ехо”, когато се изкачат на някой връх, а опитът им най-често се състои в „покоряване” на Черни връх във Витоша. Такива хора не се колебаят и да зарежат боклуците си между морените, да счупят геройски някоя бутилка бира в камъняка, да късат цветенца, за да покажат надмощието си като човеци. Опазил ни Бог от такъв човекопоток в красивите ни планини. Това са те – Туристите...
Винаги много съм се дразнел, когато някой ме нарече турист, ами че ти си турист и отивайки на море, на село, където и да било... Или както казваше един любим преподавател по география в училище – „Да отидеш и да си изхвърлиш боклука е също един вид туризъм – извършваш движение с някаква определена цел от едно място до друго...”
Защо обаче туристите тръгнаха по планините, за да изхвърлят боклука си там, така и не разбрах ? Имам предвид и физическия и умствения си боклук!!! Смахната работа...
За другите видове хора по планините няма да задълбавам. Това са Планинарите и Алпинистите... При планинарите както сте чели по разни книги в основа на всичко е приятелството и бодрия дух на човека – природолюбител. Изкачването на върховете по туристически или алпийски способ е присъщ за Планинаря. Разликата е, че в сравнение с туристите той не крещи по пътеките или върховете, усмивката е неизбежният спътник, озаряваща лицата, а пък за разлика от алпинистите, където нещата са малко по-сложни, Планинарят се стреми винаги да се върне с този, с когото е тръгнал, независимо дали върхът е „покорен” или не ... Такъв тип хора носят големи раници, имат опит в планината, знаят къде и защо тръгват, могат да се катерят по алпийски обекти, от тях ще научиш много, ще ти помогнат.
За Алпинистите какво да пиша, за тях всички знаем – алпинизмът е най-висшата форма на планинарстване... Там нещата обаче придобиват малко по-спортен смисъл и така започват неприятностите... Загиват хора или от болни амбиции, или от нечестни другарчета... Други стават „велики”, дават ги по телевизията, имената им будят страхопочитание, известни са... Те всичко знаят и са винаги прави...
Не искам да съм критичен към всяка една от трите групи хора... Но за себе си разбрах, че най-добре е да търся мястото си на границата между Планинаря и Алпиниста. И все пак от този опит, който имам по Планините стигнах до един основен извод:
„По-добре да си добър Планинар, отколкото лош Алпинист”
.............................................
Пристигаме на ЦПШ в 6:30 сутринта... Чудя се как, по дяволите, минаха 2 часа път от София до ЦПШ, винаги ми се е струвало по-малко... Разговорите обаче, които водихме по пътя с Детьо съвсем са ни погълнали, дори и не обърнахме внимание на изгрева на слънцето, на зората, която през целия път ни е примамвала с чистотата си...
След кратко окомплектоване на багажа буквално „излитаме” от паркинга и започва истинското изпитание за сънените глави и крака... Детьо поддържа такова темпо, че в един момент буквално ми изтръпва главата, но си трая... Няма място за оплаквания, че това е само началото на многото ходене... Когато обаче достигаме хижата, където всичко живо спи и се отправяме към палатката на нашите приятели от клуба, разбирам че това изтръпване се дължи на глад. Разбутваме останалите да стават и докато се надигат със сънени физиономии, бързо изяждам един домашно приготвен сандвич.
Брей, то било по-добре така... Да ми е жива и здрава Димето, по настояване на която имах сандвичи, а не тръгнах като все едно ще ида на ресторант...
В случая похвала заслужава и още един човек – Пешо Самков от клуба. Човекът ни даде френдовете си и замина същия ден да катери без тях. Това беше голям жест за нас с Детьо, а както се оказа в последствие и много облекчи изкачването ни.
За малко по-малко от два часа стигнахме с Детьо от ЦПШ до заслона БАК, с моткането под хижа Мальовица. Ударно темпо и яко потене, но вече оставаше малко да прехвърлим баира и пред нас да се изпречи днешната ни цел. За малкото почивка, която направихме, Детьо отново се намери с какво да ме изненада – от малка кутийка афтършейв извади така наречената „бабешка котка”. Бабешката котка представлява едно мъничко подобие на котки с 3,4 зъбеца и каишка отгоре, което може би използват бабите по селата, налузвайки го върху галошите, за да не се пребият по сутрешния лед в двора... Точно така си го представих... След малко обаче се оказа, че съвсем спокойно може да се премине през преспите сняг и без бабешка котка, защото там където ставаше стръмно, снегът се беше стопил и нормално можеше да се ходи върху морените.
На превала между Злия зъб и Орловец в утрешни облаци ни посрещна Пирин планина... Или поне това беше първото нещо, което видях... Второто беше връх Иглата ...
Там, накъдето се бяхме запътили, към основата на Южния и ръб, към тъй мечтаното изкачване... След толкова години на планинарстване дойде и моят ред, най-накрая... Стоях и се изумявах на дивата красота, на релефа, на сутрешната свежест... Няма туристи, няма алпинисти, няма никой, само аз и Детьо, сами във великата Планина. Какво по-хубаво от това, може би слизането по Синия улей ? Няма време за чудене, започва се...
Слязохме малко по-надолу и под една скала пренаредихме багажа. Голямата ми раница остана там с всичко ненужно от моя багаж, а от Детьовия – по-прецизно събран – остана тъжно да ни чака само бабешката котка в кутийката си. Заслизахме по прословутия Син улей – стръмна канонада от шаващи скали, нестабилни туфи и какво ли още не... Въпреки че вече беше след осем часа, за днес слънцето все още не ни беше гряло. Така беше и в Синия улей, бързахме надолу към Иглата по сянка. Спирахме от време на време да снимаме, да пълним вода от адски студените потоци в улея, да се насладим на гледката и отново надолу... Думи като „... страшно е..., баси и красотата..., не е истина...” бяха произнасяни често. Въпреки че Детьо беше минавал същия ръб преди две седмици с въпросния господин Самков, това не му пречеше да се възхищава за пореден път на Рилската приказка... Най-малко защото преди двамата бяха подходили през Белия улей, от другата страна на Злия зъб и Двуглав...
Скоро доближихме основата на стената на Иглата – 150-200 метрова плоча, забиваща връх нейде в небесата . Долу като ориентир служи една пещера (ниша), в която преди време един приятел ми показва снимки как беше опънал вътре палатка. След кратко чудене дали да продължаваме по Синия улей, установихме, че е вече по-добре да се насочваме към Иглата и след 10-на метрово солово изпълнение се озовахме на място с по-добра видимост – оттам очевидно се подхождаше вече към основата на ръба. Последва спускане по нещо като кози пътечки през треви и скални пасажи за откатерване, докато не достигнахме място, където вече нямаше как да се премине, освен да се пусне рапел.
Докато развивах въжето, гушнал едно борче на стръмнотията не спирах да се изумявам как може да има толкова пусто и красиво място в Рила. Бяха ми казвали, че там е много диво, няма хора, няма признаци на човешка цивилизация, но когато се озовеш сред тези стръмни склонове, прорязани от скални зъбери, по които борчета все някак са намерили място да оцелеят, нещата стоят по съвсем различен начин – просто гледаш и не проумяваш... Защо няма повече такива места по планините ни, защо трябва човек да се наложи навсякъде, където не му е работа? Това са въпроси, които не си задавах там, докато пусках рапела, а си задавам сега, седейки пред компютъра в прашната суета на големия град... С какво Планината е заслужила всичкия тормоз, който и причиняваме? Кои сме ние да разрушаваме хармонията на Майката Природа? Мир не ми дават тези мисли, вероятно ще се продължи и така занапред, но не с мисли, а с действия...
След рапела и събирането на въжето, продължихме прехвърляйки две, три превалчета и се озовахме точно в началото на Южния ръб. Всичко като по учебник, без лутане, без губене на време... Добре че не продължихме надолу по коварния Син улей, най-вероятно щеше да ни отведе далеч от целта и да забравим за изкачването днес ...
Пред нас отдясно се изправи Портала – грандиозен и красив връх, скална кула, залепена за Двуглав. Опитах се да надзъртам, за да видя линията на тур „Българо-френска дружба”, майсторски изводен от Рене Демезон, както и варианта в горната част на моя любимец Людмил Янков, но от тази гледна точка това бе невъзможно... Обещах да си оставя това занимание за друг път, защото още тогава знаех, че много пъти ще се връщам там, всеки път в търсене на красиви планински изживявания...
Детьо даде зор и започна подготовката за изкачването – като водач на първо въже започнах да се кича с всевъзможните неща, необходими за нагоре, но като цяло знайте от мен – за едно успешно и красиво въздушно изкачване, каквото е този ръб на вр. Иглата най-важното, което трябва да имате е добър приятел на другия край на въжето. Другото е бошлаф работа – жизнено необходими джунджурийки, технически средства за безопасно преминаване и на двамата в свръзката. Без първото от тези условия, изкачването би било по-скоро един тормоз, продължаващ часове наред и то там, където не му е мястото... Още оттук държа да отбележа – Южният ръб на Иглата не е постижение, не е нещо с което да се биеш в гърдите и да размекваш женски сърчица със смели истории за висене на два пръста и дебнеща опасност... Това е просто едно адски красиво алпийско изкачване, което дава неописуема радост, доставя страхотно удоволствие, свързва двама души в стремежа им да се докоснат по един изключително красив начин до небесните висини на високата планина. Там ще видиш себе си и партньора си в истинската светлина на характера, ще усетиш присъствието на другия повече от всякога, ще споделите силните емоции на един език, ще помечтаете и за нещо друго, съвместно, заедно ...
Представям си какво удоволствие и какво майсторство са вложили хората прокарали тази красива въздушна линия, Енчо Петков и Христо Борисов през далечната 1950 година... Такива маршрути дават много на хора като нас, след тях, те ни дават онова, което търсим неестествено вдигайки глава към поредния ръждив, но сигурен стар скален клин. Един допир до майсторската ръка носила тежки чукове и клинове в мокротията, желязната ръка, която е теглила мокрите конопени въжета през карабинерите. Бих се гордял, ако имам такъв маршрут зад гърба си, нищо че не е от висока категория на трудност, въпроса е, че това си остава незабравимо...
Поведох по първо въже, нелогична линия, лъкатушеща на зиг-заг. Според подвикванията на Детьо трябва да търся логичен винкел, където има стар клин за площадка... След суетене се набивам с малко откатерване в нещо, което ми прилича на винкел, но се оказва по-скоро камина. Излязъл съм от линията на маршрута, но пък за сметка на това слагам два здрави френда и давам сигнал на Детьо да тръгва. Той ме настига, но вместо да се мъчи като мене да откатерва, отива директно на площадката – пет метра по-нагоре и прави осигуровката. Стигам за минути до него и се приготвям да го осигурявам по второ въже на тура – пасажното – цепнатина, леко надвесен винкел, пак цепнатина и така около 50 метра. Цялото въже държи 6-та категория и е изключително красиво.
Детьо тръгва и не бърза. Майсторки и с баланс на малки стъпки и прави ръце преминава пасажите един след друг, оставяйки след себе си много добра осигуровка от френдове и клеми. Времето се точи бавно, позволявам си да снимам с малкото апаратче приятеля, докато виси във въздуха с майсторски изкривено тяло на противонатиск. Скоро се губи от погледа ми и единствено леко подръпване на въжето е сигурен знак, че той се движи и всичко върви по план. По едно време отгоре по скалата с бясна скорост се стрелка някаква бяла мишка, спира, поглежда ме с очичките си като карфици, след което се шмугва в една цепнатина току в краката ми. Изумявам се от това животинче – изумих се, когато и Наталия ми обясняваше как виждала пак такава мишка на тур „Класически” на Елени връх, но някак си не можех да си представя... Мишка толкова високо в планината и то да търчи по скалите ??? И то надолу ??? Ето, че се убедих сам...
Силното паукане, приличащо на индиански боен вик, отгоре ме събуди от размисъла за мишките и скалите. Детьо беше надвил дюлфера на второ въже и вече спокоен и сигурен висеше някъде горе на площадката. Двойното паукане след малко пък ми даде знак да тръгвам – поех си дълбоко въздух и запердаших нагоре...
Като цяло много не мога да помня детайли в изкачването на някакви пасажи – концентрацията и силите са ти съсредоточени изцяло върху това, което си ти там върху скалата. Забравяш всичко, абсолютно всичко, сливаш се със скалата и търсиш начини и възможности... Това въже обаче никога няма да забравя – не ми беше толкова трудно, колкото очаквах, но за сметка на това излязох горе при Детьо с разтреперани от кеф крайници. Подробностите ще спестя заради тези, които ще идат да катерят там някой ден... Нека има все пак изненада... Но знайте само едно – не си заслужава да изкачите Иглата по тревния кулоар и да се озовете в началото на четвърто въже ... Идете и си я изкачете отдолу догоре, както си трябва... Второ въже е много красиво – цепнатина и въздух, не си струва да се пропусне...

Трето въже изводих без проблеми, към края му се излиза на превала меджу двете иглици, втората от която не се катери, подминава се и по треволяк се достига „същинската” част на Иглата... Събрахме се там в основата на четвърто въже, а откъм стената дочухме подвиквания... Не може да бъде – имаше още хора освен нас... Каква изненада...

След четвърто въже на тревната площадка, от тревния кулоар бързо изпълзяха трима песесари и катеренето продължихме заедно. Познавах един от тях – чичо Митко – много пъти съм се възхищавал на лекотата, с която катери надвесите на залата в Софийския университет по време на тенировка. Спестих си приказките обаче, защото той не ме знае, пък и ни чакаше катерене...
Хората ни дадоха път като по-млади да минем преди тях ( за което шапка им свалям ) и запердаших по пето въже – плоча със стари скални клинове. Скоро и чичо Митко беше при мене и Детьо на площадката над пето въже и вече не се сдържах и споменах възхищението си от едно тяхно изкачване в Алпите на един връх, накъдето най-вероятно съвсем скоро и нас вятърът ще задуха. Но затова не ми се говори, ще говорим след като мине всичко, дай Боже успешно... Едно време винаги ми е било много странно как така се правят новобрански преди казармата ... Хората празнуват собствената си агония предварително... Оттогава съм си рекъл, че докато не се прибереш вкъщи, не метнеш раницата на земята и не врътнеш ключа зад гърба си, нищо не е приключило успешно. Чак тогава празнувай постигнатото изкачване или друго ... Така поне си мисля ...
Детьо тръгна по шесто въже и отново след малко отгоре се чу „паукане”-то. С това шесто въже вече усетих как сме набрали височина и нещата придобиват друг смисъл... Пейзажа се отваряше отвсякъде, вятърът се засили, облачетата, които покриха небето някак си наедряха... Беше ми отредена честта да водя седмо въже – нещо като пасажното на втората част от Иглата ...
Тук е момента да спомена нещо, което писах преди – за човека на другия край на въжето, за Приятелят. Не можете да си представите какво удоволствие е да поделиш с някого дължините на маршрута, по взаимно съгласие да определите кой за коя дължина е по-подходящ да води... Когато се опъвах и настоявах Детьо да води някое от въжетата, той ми излизаше с номера, че се е изморил... Изморил се друг път, все едно не го знам... Чест му правя на човека, пусна ме да водя най-красивите въжета на тура, като изключим второто, за което без спор той беше по-подходящ... Такива жестове в планината се оценяват на сто процента... Безапелационно... Това е един невидим начин на общуване със Свръзката ... Не ви пожелавам да идете да катерите с Прекалено – надъхания... Там ще има псувни, ругатни, падания и все ще пердашите втори по изродски пасажи, където ще ви се свива сърчицето... Не си е това работа ..! Но тука май вече задълбавам прекалено много в областта на алпинизма...
Седмо въже беше едно истинско удоволствие за сетивата, за душата, за всичко... Когато излязох на малката тераска, където трябваше да организирам площадка, се почувствах като горд орел, кацнал пред гнездото си ... Това място беше вълшебно, панорамно, изключително въздушно и красиво... След минути, когато чичо Митко беше при мене, сподели абсолютно същата теза... Няма да забравя думите: „При алпийските изкачвания е така...” Усещах на мястото, където са гърдите ми един страхотен взрив, който щеше да избухне всеки момент, да експлодира всичките ми емоции... Дори и забравих за Детьо, който само премина през площадката, направи ми една снимка и запердаши директно по осмо въже на тура ... Изморен ми бил той ... Как ли пък не ? ...

Никак не ми се тръгваше от това място на скалата ... Гледах надолу, нагоре, навсякъде, снимах, говорех си с чичо Митко... Ако има място, на което бих искал да бивакувам с удоволствие бих го сторил на тази площадка на седмо въже на вр. Иглата ... Ще се върна пак там ...
След като стигнах горе на ръба при Детьо, въздушното усещане беше невероятно. Кацнал върху не толкова широкия ръб, той ме осигуряваше и пак по негово настояване започнах да водя последните две въжета към върха, където скалата полягаше и можеше да се премине на френска свръзка... Истинско усещане, на един истински връх, в една съвсем истинска Планина... Нямаше край радостта...
Излязох на връх Иглата (2575 м.) ...
Разходих се до другия край на върха и се закачих за третия песесарски клин, който има... Започнах да осигурявам Детьо, който все още беше някъде по ръба ... Времето сякаш спря... Останах сам и се размечтах ... До мене мощни скали изправяше Двуглав... Странни черни птички летяха на ята и кацаха по отвесите му ... Панорамата към Мальовица и Еленката беше неописуема. Бях застанал на шилеца, наречен връх Иглата и с нетърпение очаквах партньора си ... Всичко, което изпитах там не може да се предаде с думи... Отказвам се, преди да съм започнал да пиша глупости ...
Поседяхме с Детьо и си поговорихме, гледахме и се възхищавахме на всичко, правехме планове как да си тръгнем...
На Иглата не е проблем да се качиш само, но и как да си идеш ... Тука е различното от другите върхове ... Няма и туристи, няма нищо ... Един чукар, заобиколен от други внушителни чукари ... Джапанките и врявата са далеч зад баира, към Първа, Втора тераса ... Тука какво има – ние, песесарите и две козички, които пъргаво се надбягваха долу на превала между Иглата и Двуглав, респектиращо прескачайки скални прагове от по няколко метра, устремени към техните си цели, грандиозни и красиви...
Откъм Пирин се чу буботене, към Рилския манастир пък се заформи нещо неприятно ... Не е тука мястото да ни хваща буря... Тя се размина в последствие, но знае ли човек... Както каза чичо Митко, като го питах дали има представа какво ще е времето през деня: „Божа работа, мой човек” ...
Рапел и долу на превала, оттам по Двуглав едно въже катерене, едно въже траверс, едно откатерване, после диагонално надолу по тревен корниз, след това още едно въже откатерване и за десерт един рапел на два стари клина, обединени със старо, вкоравило се въже... Отново сме в Синия улей. Хубавото е, че сега ще си обуем обувките. Лошото е, че ни чака катерене по улея до раниците и оттам до ЦПШ целия път на обратно...
Озоваваме се горе и оправяме багажа, сядаме да похапнем малко и да побъбриме... Откъм Ловница врякат туристи на висок глас, спускат се бавно и потропват със щекички... Все пак е неделя, нормално е в планината да има хора.
Ние пък седим и правим бъдещи планове и сметки... Твърде уморени сме, за да изпитаме наслада от изкачването, но вътрешно всеки от нас чувства „взрива” в гърдите си ... Кефим се на чичо Митко и компания, които избраха вариант да изкачат и вр. Двуглав по лесни пасажи и оттам да си се приберат по ръба му, а не като нас (по мое настояване) да берем душа в стръмния Син улей... Все тая, вече изкачването за днес приключи, оттука насетне ни чака само слизане... Преди да поемем надолу всеки от нас погледна за последно Иглата и си помисли нещо хубаво, нещо истинско... Вие как мислите – за какво да си мисли човек ??? За работа, за пари или за кариерен успех, за мазна кола и чеверме край пътя ли..?...
След 14 часа в планината на ходене, тичане, катерене, откатерване, слизане, пек, студ и вятър се добрахме с изненадващо бодра крачка до малкото голфче на паркинга на ЦПШ. Когато седнах на предната седалка, все едно сядах в кресло... Удобно, хваща те отвсякъде, отпускаш се в него без да мислиш... Страхотно усещане... Говорихме си с Детьо какъв късметлия съм, че на другия ден вечерта отново ще имам честта да съм на Мальовица при това за цяла седмица, докато него го чака здраво бачкане в задушния офис, далеч от Планината ...
Всичко беше много добре, докато бяхме заедно, до момента в който към десет вечерта ме стовари пред вкъщи на същото място, където сутринта по тъмно тръгнахме към Рила. Тогава все едно някой ми дръпна шалтера ... Едвам изкачих петте етажа до малкото таванче, където с горещи прегръдки ме посрещна моята любима, най-разбраният човек на света, жената, с която вместо да прекарам заедно почивния и ден, седя и ме чака от тъмно до тъмно да се върна от Планината...
Но така е – както пише Людмил Янков – „... Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме...” Някой все ни чака, интересува се, къде сме, какво сме, как върви всичко... А е толкова трудно да обясниш защо го правиш, какво се случва всъщност, какво е усещането, как изглежда, как мирише, какъв цвят е, ако щеш ... Как мога да ви обясня по тази логика какво е изкачването по Южния ръб на Иглата в Рила? ...

... Отидете и разберете ...

В очакване на Поета

2010-07-14T13:28:00.002+03:00

Седя и чакам... чакам теб и само толкоз
Нима ще дойдеш скоро, кога, в колко?
По тъмните ни улици, зловещи, сякаш сенките
на собствените притеснения се влачат,
самотни пейките
току до разнебитените плочки плачат.
Хаос... Няма мир,
няма радост тази нощ в градчето,
няма го и тук сега Поетът,
да вдигне гордото широко чело, с напевна реч
поредната си лирическа стихия да развихри... Няма го!
Няма кой сега в тъмнината да се усмихне, да попее,
хората все затова говорят, все да одумат някого, да го осмеят.
Замина си Поетът, отиде в Планината,
превит одве, клюмнала му бе главата,
отиде пак себе си да търси Горе, но бе различно
тук в града нещо го събори - мир му не даде мисълта
за живота на конвейер, без планинска красота,
без слънчевите, водни пръски всеки ден, а в замяна
подли, лицемерни думи, пари, суета, голям корем...
Слаб, самотен тръгна за кой ли път Нагоре,
не знае той ни студ, ни страх, ни умора...
Мечтаеше да живее с орлите горди, волни там сега,
сред Природата велика, да лети сред въздушна свобода...
Сутрин рано със слънцето да пее, вечер късно вятъра да гони,
няма сълзи за безнадеждния мечтател, сред росата,
която утрешни сълзици върху ухаещата почва рони...
Но знам аз, ще се върне скоро, ще видя силуета
на леко прегърбения човечец, на Поета
с тежка раница и обувки прашни от умора
ще се върне в хаоса на града,
тревожен, плах и блед,
като тъмна сянка до килийката си, отредена за живот ще се промъкне,
ще седне с очи тъжни, вперени в стената, ще замлъкне,
защото знаем ние, не е за нас, не и сред градския бетон ненужен
щастието е Горе, а тук дълбоко вътре, всеки сам е тъжен.
И знай, ще тръгна този път с теб Нагоре,
ще живеем там с орлите горди, ще слушаме песента на вятъра
... всеки ден,
... всеки час,
... всеки миг,
и сред върховете диви, стръмни, голи
ще се лутаме с усмивки на лицата,
защото там...
Защото там на нас, Приятелю, останаха сърцата...

Между двата свята

2010-04-14T14:06:00.010+03:00

Пристигнах точно, когато слънцето клонеше към хоризонта... Всичко беше в червено, вятърът духаше на талази, в тъмна сянка видях силует на фона на ярко - оранжевите облачета. Той седеше там, отпуснал небрежно рамене, с глава склонена на едната страна, късаше сухите тревички, чакаше ме... От време на време вдигаше глава, погледът му се спираше на шеметния залез, после наново с дълбока, невидима, но осезаема въздишка, посягаше към поредната тревичка. Не исках да го притеснявам все още, знам колко надалеч препускат мислите и спомените, когато си на такова място, когато седиш в меката тревица, когато вътре в себе си имаш нужда от малко уединение. Ярко оранжевото се замени от кървавочервен нюанс, покриващ небесата навред, синият облачен експлозив на изток потъмня...
Метнах тихичко раницата до един камък и заслизах към гората. Песента на пиленцата ме посрещна от съседния букак, пееха за последно в този ден... Тяхната песен наново щеше да огласи планинската тишина утре по изгрева, когато целият свят се събужда, когато царството на сенките ще отстъпи мястото си на зората. Всичко е ясно, точно и подредено, но някак си и необикновено. Засъбирах съчки и сухи дръвца... Хубав залез, но после... Изпускам гледката, но пък ще има огън, огънят, който толкова много пъти ни е грял и е носил светлина на хората, от векове наред. Сега имаме и електричество и парно, но огънят равен няма. Той е като залеза, необходим, красив и поетичен... Може и да му се измисли някакъв заместител в днешния глупав свят, в който живеем, но това ще е някакъв наситен химикал, който освен да свети и грее, ще може и да трови. Но какво пък като се загледаш в хората днес по улиците, те си умират да се тровят с всякакви неща, кой както си може...
Събрах такъв наръч дърва, че коленете ми се подкосиха... Сега трябваше за кой ли път днес да греба по склона с товар върху ми... Дали щеше да ми се смее Приятеля? Един сноп дърва и два крака отдолу...
Разделихме се с него малко преди първия превал. Без да говорим, без да се гледаме, просто всеки един от нас прецени, че му трябва малко време, докато върви там сред планинските върхари и долини. Също така и без думи знаехме къде ще се срещнем, къде ще нощуваме, така че тръгнахме всеки нанякъде в крачка с мислите си. Пътища бол – най-красивите от тях са далеч от маркираните планински пътеки, сред магическата дивотия на Природата.
- Събрах малко дръвца – рекох и стоварих камарата току пред него.
- Хубаво си направил, аз пък се заплеснах по залеза... Защо се забави толкова? – попита.
- Малко се отплеснах от пътеката – рекох и моментално пред очите ми изплува картината на ронливия стръмен сипей и скалните жандарми над него.
- Сега сякаш е мой ред – рече Приятелят, уморено се надигна и отправи към гората. По полюшващата му се походка разбрах, че и той не бе вървял само по пътеките, оръфаната сгъвка на обувката пък беше доказателство за това.
От залеза вече нямаше и помен, тъмнината налазваше бързо и страховито. Сенките ставаха по-дълги, по-дълбоки. Обагреният преди малко хоризонт вече тъмнееше зад черните контури на десетките хълмове и гори. Долу в ниското примамливо просветваха светлинките на града, накъдето се завръщахме. Още един земен ден завърши с подобаващата си красота на пролетно пробуждане. Сега бе ред на мрака.
Започнах да чупя съчки, трупайки ги на пирамидка, когато в краката ми се стовари още един, по-голям наръч дърва.
- Дали ще стигнат? – попита. Кимнах му утвърдително и продължих да се занимавам с работата си.
Скоро вече бяхме насядали около огъня, хапнахме и отново така мълчаливо запалихме по цигара. Удоволствието от изминалия ден беше пълно, гледахме и мълчахме, полегнали на едната страна, в огъня. Каквото беше – беше, каквото можахме - направихме...
- Дали някой някога ще отиде да катери там? – не се сдържах и попитах.
- Може! – многозначително отговори Приятелят. Погледна ме, усмихна се и завъртайки се с разранени ръце зарови в раницата. Измъкна една малка, очукана манерка коняк, която последните няколко дена само тежеше и пречеше в багажа – Хайде, наздраве за стореното! – отпи голяма глътка и с кисела физиономия подаде на мен.
- Наздраве..!
Отново замълчахме, но мислите ни бягаха в една посока. Цели шест дена се борихме с онази внушителна грамада, която гледа на запад. На скалата оставихме и сили, и страх, и мечти, и идеи... Там остана част от нас, онова, което сме трупали във времето на планинарстване, на подготовка и лишения... Но и там се зароди една нова връзка между нас и дивата Природа, едно начинание, което те оплита както с въже и мира не дава на съня ти, примамва с девствеността си. Знаехме, че ще се връщаме много пъти там, знаехме и че живи и здрави въжето, в което се оплетохме самички, ще разплетем и по наш си начин ще търсим пътя нагоре...
- Кажи сега как ще наречем маршрутите? – не издържах...
- Това не е от особено значение – отговори той и отпи от манерката. Беше по-опитният, по –можещият, този от когото имаш много да научиш. Възхищавах му се заради непринудеността, с която катереше по отвесния гранит, сякаш танцува по скалата, и то там където трябва сила и издръжливост. Възхищавах му се и заради прецизността, с която спокойно и уверено преминава пасажи, от които на всеки един от нас се изправяше косата. Това беше той, небрежно полегнал срещу мене, хвърляше дръвца в огъня.
- Помниш ли, преди, у Пирин, кога минавахме ръба? – широко отворените очи ме стрелнаха изпитателно, но весело – Немам думи, да ти кажа, това, дето направихме колко хубаво нещо беше. Всичко отдолу до горе за мене си остава една класика в зимната планина. И двата скални пасажа, и ледът, и ръбът, и козирките – очите му блестяха с онзи пламък на Човека – Първопокорител – Тогава за първи път изпитах оная тръпка в зимната планина, онази красота на дивото, липсата на стъпки пред тебе, липсата на хора изобщо... В онзи слънчев ден разбрах какво е истинското планинарстване... – Нямаше защо да го прекъсвам, напълно го разбирах – Знаеш ли, един куп мангизи да ми дадат, нема да се чувствам толкова добре, колкото като бех там... Там, приятелю, е истината поне за хора като мене и тебе - в планината... Кой иска и на море да иде, кой си иска и на Луната да иде – за нас има планини. Гледам ги долу в града, горките, всички се мъчиме, ей, да знаеш, мъчиме се като грешни дяволи. Бачкаш, тичаш, правиш, струваш – накрая теглиш чертата – нищо... И айде пак наново – давай, давай... Некой ден те удари я у сърцето, я у корема, я некъде другаде... Сетиш се – то животът ми мина...
- А бе мани, остави! – прекъснах го – просто живеем в глупав свят на технологии и екстри... Иди питай баба си как е живяла, на нея ще се поклоня пък и ръка ще и целуна даже... Днес какво – всичко е много лесно, всичко е направено удобно, от вмирисаната на ароматизатор кола правят две крачки до вмирисания хипермаркет, за да си купят нещо скъпо, за да си го откарат в голямата къща, където всичко е много модерно и луксозно... Ние пък правиме, струваме, все в планината да се върнем... А долу всичко ни пречи... Побъркал се е народа!!!...
- Виж прав си – прекъсна ме Приятелят и малко се понамръщи – но ще ти кажа нещо, в планината за такива неща не се говори... Не бех прав, че започвам тая проблематика да нищя. Планината е чисто место и няма защо да я цапаме с нашите низки проблеми. Тука кога си – само хубави неща ще мислиш, е сега се сетих вуйчо ми едно време ми разправя как пеша ходил с галоши от Цръвена Ябука през Кулин камик, оттам през Бегбунар, та чак у Гюешево... Ходили и отделно чак до Бегбунар говеда качвали на паша, с дни спали горе, нема ветър, нема студ, с кожухо зъзнеш там, у торбата хлеб и лук, а я си имал късмет и малко сиренце... А сега се качват други говеда пак там, ама не да пасат, а да мърлят... Ха-ха-ха – смееше се Приятеля и лека-полека продължи на нашенски – А сега е туристическа дестинация да минеш през Бегбунар. И друго не можем да разберем – едно време имало место, къде се клали, бесили, изтезавали, лоша енергия, дето се вика има там... Днеска може да одиш с колата, дето викаш ти с ароматизаторо вътре, да слезнеш, да си платиш входче и да ъцаш и да снимаш...
- Ха-ха-ха...
- А представяш ли си, че нашите планини в по-достъпната си част се превръщат в изтормозени туристически обекти – свъси чело и продължи – Мене те затова най-много че ме е яд... Как па нема къде да идат всичките, та у планината решиха... Че бегаме ние, ей да знаеш, че бегаме от пътеките, като диви кози ще се време по камъняко и деретата да се криеме от навалицата... Ама айде нали ти казах – у планината само хубави неща се говорят, нема да се тормозиме на тия теми – завърши Приятелят и още повече свъси чело.
Наистина не беше мястото и времето да се ядосваме на такива теми, затова станах и запраших към гората, откъдето след малко се върнах с още един наръч дръвца. До огъня беше друго, топло, светло, приятно, създаваше усещането за домашен уют... На кой къде му е мястото, нашето е тука, предпочитам го пред голяма тухлена камина с просната меча кожа за декор. На мечките мястото им е в гората все пак... Объркана работа...
Скоро извадихме и чувалите и всеки се преметна през кръста. Манерката вече се търкаляше встрани, все така пълна... Не след дълго Приятелят продължи:
- Що снег и вода отнесох по тия планини пусти... Мокреж, самота, студ, мизерия – това ме прави явно щастлив... Напъваш по камъняко, пот се лее, ама да минеш, да излезеш, после си викаш така нема да се набивам пак у шамарите... Мине време, па пак фанеме по скалите...
Един път катерим, катерим и достигам таван... Ама хубаво, че втори бех тогава, моя човек кога води пред мене като се изсипа и клин изби, разфърчаха се карабинери, примки, всичко... Ама го мина! Та стигам тавано и гледам и се въртим, ръцете ми откапват... Нема минаване, братче, немааа... Висим у камбана там и се чудим как да го подхванем... Опитах три-четири пъти – това беше от мене, страх ме фана, не мога да излезнем туро... Па виках на оня отгоре, виках – не ме чува... Обаче он усетил, къде нещо не е наред и ме спуска надоле... Кога стъпих на площадката бех като дрогиран... Викам си – повече никакви тавани... На следващата седмица, уж съвсем случайно се набих у едни тавани, у Рила бехме... Тоя път ги минах, ама после седим горе и си мислим, оти съм такава дебела глава, що се мъчим сам себе си, а си не гледам кефа... – завърши и небрежно се почеса по главата. Погледът му беше повече от празен, устремен някъде напред в тъмнината.
- А помниш ли кога бехме на Мальовица, на четвърто въже, на винкело? – Продължи той - Сигурно помниш, как да не помниш, то има ли такава благодат? Такова усещане... Досега само на Мальовишки гранит съм изпитвал такава тръпка, както там на винкела. Голема работа е тая Рила, там има да се катери, да се катери... Едно време кога са правили премиерите колко им е било трудно – клинци, въжени стълбички, па тури карабинер, нема като са примка, за клино карабинер закачи... Мъчили са се хората, днеска па дойде некой наперен катерач, мине туро и вика после – „Маршрутът не представляваше особена трудност”! А бе мани ти... – запали цигара и издишайки дима каза: - От мене да знаеш – трудът на хората се уважава!!! Може да идеш и да направиш маршрут трета категория, идеята е, че ти си бил там, видел си некаква линия и си го минал точно по нея... Е, може и да има отклонения, непредвидени... Но кой може перфектно да разчете скалата? Преди помниш ли на Враца, кога катерихме с тебе, как се излюсках на шестицата? Петица, шестица, ама минеш един метър по – отстрани и стане седмица... Ти си кадърно момче, тия неща ги знаеш... Такива философски изказвания от сорта „не представляваше особена трудност”, че си ги пазиш за тебе... Уважавай труда на хората – рече и хвърли цигарата в огъня.
- Така е, прав си – съгласих се и продължих – само недей да отричаш спортното катерене, това е нещо много полезно в днешно време... Виж представи си един труден спортен тур, на който няма никакви възможности за осигуровка, ти така никога не можеш да минеш оттам? Да усетиш какво е да ти изтрещят мускулите от напрежение? Да усетиш ...
- Виж сега, нищо не отричам – прекъсна ме той – това го знам, мой човек, ама нали у класическото пак минаваш по трудни терени, па има пасажи... Виж сега да не спориме, че ти кажем едно нещо: Ти требва да разбереш защо си у планината? Дали си тука, за да си сред Природата или дали си за да трупаш точки и слава? Ако си от тия къде трупат чест и слава, ти нема да седиш сега с мене да си говориш тука. Не отричам нищо, всеки сам си преценява как, къде и с кой да иде... От мене само знай едно нещо: Кой се бие по гърдите, некой ден го бият камъни у главата...
Нямаше какво да кажа в отговор... Човекът беше абсолютно прав, чист планинар с голямо сърце като неговото няма да седне да ти говори излишни приказки. Радвах се, че имах такъв другар в планините. Винаги може да научиш нещо, винаги може да седнеш с него да се огледаш наоколо, да обсъдиш гледката, да пофантазираш коя скала на какво ти прилича, да уловиш вълшебните контури на възвишенията... А той ще ти обясни кое как се прави, ще се пошегува за нещо нелепо и най-важното – ще ти каже „Браво”, когато заслужаваш... Повечето хора обаче все бързат за нанякъде, някои изпускат толкова много от бързане... А то трябва малко – да спреш и просто да се осъзнаеш къде се намираш... С всяка крачка нещата се менят, формите се трансформират в други, облаците и сенките се местят... Дори и на някой отвес, пак намираме време да се поогледаме наоколо, от това черпим сили... Не мога да си представя да се изкача на алпийски връх по стената му, забил нос в скалата, и да не поспра за минута да се полюбувам на пейзажа... Това върви с катеренето, някак си е част от него... Е, може и да стане така, че самата планина да те пъди, гневи се, лее яростни дъждове във врата ти, святка и треска около теб, бута камъни и изсипва лавини... Тогава няма как да не бързаш, че и ще тичаш ако можеш...
Същото е и в живота долу, в другия свят, сред хората – понякога е добре да спреш и да се огледаш около себе си, иначе току виж пътечката, по която си поел, те завре в някой капан...
- Оня ден – подхванах - когато требваше да премина втория надвес, се чудех, знаеш, горе на излизането не виждаш нищо, не знаеш има ли къде да се гепиш, за да се изтеглиш? Много ми беше некомфортно, нищо че не беше труден надвеса... Самата неизвестност ме уплаши... – споделих с него със сведен поглед. Той се усмихна и се надигна малко по-високо на лакът:
- Видиш ли, мой човек, какво да ти кажа, у алпинизма неизвестни винаги има... Требва си опит за всичко, колкото повече опит имаш, толкова повече си верваш, както сега, че това е правилното место за преминаване, толкова повече знаеш как да реагираш, ако не е това местото... Неизвестността не требва да те плаши... Има момент, кога неизвестността ти е стимул да направиш нещо... Да не мислиш, че всичките ония изследователи, къде са изсъхнали по ледове или пустини са знаели къде отиват и що прават? Точно като тех и у тебе в един момент неизвестността, че започне да те влече... Важното е да знаеш как се реагира у всекаква ситуация. Вервай си, ама не и прекалено много, страхувай се, ама пак да не е много... Всичко това е нормално, човешко... Аз знаеш ли един път у една виелица какъв страх брах, нищо се не види, не знаеш накъде да тръгнеш, бех се отписал... Ама избор немам и се лутам животецо да продължава... Лутах се, лутах се, па накрая кога всичко завърши благополучно си викам – никой не ме праща там у фурията, сам си идех, сам си се спасих... Така е у живота – некои викат труден бил – па то ако не е труден, интересен ли че е? Ние сме си избрали, всеки по кой път да върви. Неизвестни много – ти затова си там, да решиш загадката...
За завършек на думите му в далечината, там където трябваше след време да се покаже слънцето, светна доста силно. Явно тъмните облаци, които виждахме днес далеч на юг, нямаше да ни пропуснат... Или пък това присветване е плод на въображението ми? Какви облаци при наличието на толкова много звезди на небето? Дали не беше падаща звезда? Но толкова силна? Сякаш цялото небе ще се изсипе всеки момент върху главите ни... В разговора с Приятеля съм забравил да погледна към тях и сега, може би в най-тъмната част на денонощието, звездите направо ме заслепяваха...
Още дълго говорихме с него затова и онова, впускахме се назад в спомените по нашите красиви и диви кътчета на планините, спомените, изпълнени с незаменими мигове на радост. Сладката умора и жаждата за сън отминаха ненадейно, така и както се бяха появили. Седяхме там, като две сенки на фона на затихващия огън, когато зад гърбовете ни започнаха да се прокрадват първите светлинки на зората. От близката горичка, малко по малко се разсъбуждаха пиленцата, като всяко от тях, вече с пресни сили, изнасяше сутрешния си молебен към слънцето. Във въздуха се носеше уханието на пролетната свежест. Сякаш и дърветата се надигнаха в очакване на жизнения поток от светлина, шумкащи радостно от порива на вятъра... Миризмата на утринна роса и билки ни оживи и лека-полека заизлизахме от чувалите...

Обърнах се и зачаках изгрева, точно така както се дочаква изгрев – с блестящи от превъзбуда очи и с поглед, отправен право на изток, където в далечината като тъмен триъгълник се очертаваше „нашата” скала. Скоро и слънцето проблесна с първия си лъч над зъберите от върхове, очерта ги с пурпурен воал, подпали околния кордон от облачета в червено и побърза да се въздигне... Седях и попивах светлината, не смеех да отклоня поглед от грандиозния спектакъл. Зората отстъпи мястото си на силната светлина, нощните сенки се разбягаха подплашени и се скриха в тъмните си убежища. Идваше новият ден, пълен с изящество, с неизвестни, новият пореден ден, но по своему уникален...
Гледах още доста време в слънцето, до момента в който стана невъзможно да се гледа натам... Когато се обърнах настрани и видях, че до мен няма никой в първия момент се стреснах... Седях сам на тревистия хълм и продължих да се радвам на изгрева. Разбира се, как не се сетих по-рано, това е границата между два свята - свят на тъмнина и свят на светлина, свят на илюзия и свят на реалност, свят на планини и светът на долините, към който съм се запътил. Но дали..?!!
Точно там, точно тогава, аз трябваше от само себе си да преценя, накъде да поема... Така е в живота на човека – постоянно взимане на решения, постоянен кръстопът... Дали насам или натам..?
Не се колебах много... Станах и бързо събрах багажа, разръчках жарта, гаснеща на лъчите на палещото слънце и изсипах последната вода върху и. След това с бодра крачка се отправих на изток към деня и слънцето, към планината и скалата, където сигурно вече ме чакаше Приятелят...

„Детския Еверест”

2010-01-11T11:32:00.010+02:00

Странно как човек се променя, пораства, мащабите се умаляват, нещата не са вече толкова страшни... Колкото повече порастваш, толкова повече намалява светът около теб... Разбира се не и този свят в представите ти, в главата ти – там нещата стоят по друг начин, там светът расте, познанията се увеличават, вече поразбираш някои неща...
Много ясно помня оная скала, изпъчена на върха на билото, единствена и горда, огрявана от утрешния лъч на лятното слънце. Винаги ми се е струвала много далеч и много нагоре за моите малки крачки и невръстно лапешко мислене. Но тя беше най-високо и най-далеч – това беше моят „детски Еверест”. Гледах я и не можех да си представя, че някой може просто ей така да иде и да се покачи отгоре и... Тя беше Недостижимата...
Учуденият ми детски поглед всеки път се устремяваше напред към скалата. От нашето село тя изглеждаше близо, но някак в същото време и доста „натам”. Обикалях по буковите гори над селото, ходех много далеч, малък и самичък, мирисът на влажната букова шума беше ежедневието ми. Осогово беше моя дом, там растях, там дишах, там поглеждах всеки ден нагоре към Скалата. Един единствен път се реших и тръгнах към нея. Скачах като диваче през клони и падини, тичах нагоре и надолу по склоновете, знаех малко време имам – канарата се не вижда. Поне по-близо да стигнех, да я зърна от друг ъгъл – това щеше да е бъде голямата награда. Малко след селото, над долината на Глогозка река намерих гъби – срандаци – така им викаме в Кюстендилско. Не можех да ги подмина просто ей така, че взех и да се лутам наоколо да търся и други гнезда. Скалата можеше да почака малко и без това не можех да я стигна за ден. Есенната шума беше постлала всичко в мек килим, Природата ухаеше от силния порой, окъпал горите предния ден. Долу някъде реката изминаваше вечния си път надолу към равнините, шумът кънтеше в близките канари от които се спускаше стръмен горист склон. Любопитството ме прати точно към този склон, това пусто детско любопитство, което никога не прощава...
Другото се случи за секунди, едно рязко подхлъзване и следващото го търкаляне надолу, траещо тъй дълго и с усещане за паника.
... Бързо се съвзех, станах и се огледах, бях се търкалял надолу почти до реката... Сякаш за да се осъзная, събрах разпилените парчета от гъбите наоколо или каквото беше останало от тях, прибрах ги обратно в жилетката, защото торбичка не носех, нарамих вързопа и беж по реката към Могилата, оттам към нашето село. Много ме беше страх, никога дотогава не ме е било толкова страх в гората. Това падане беше преломен момент в детските ми представи за красотата на планината. Станах прекалено предпазливо хлапе, не ходех вече сам в гората, ами с другите дечурлига от селото. Скалата си остана все тъй високо, все тъй недостижима за мене. Все по-рядко поглеждах към нея. Дори ми стана безинтересна, глупаво изпъчена на върха на билото, една и съща, скучна дори...
Мина много време и до Скалата все не можах да намеря време да стигна. Минаваха ловци преди години пред нашата къща на село и единия взе да ми разправя какво що – та темата се завъртя до тази част на Осоговския масив. „Епа ти щом си алпинис, значи оди там да катериш – голема пропаст зее отгоре, ние лани бехме тамо, оно и гледка има ум да ти зайде...!” В това се състоеше описанието на масива, към който толкова дълго отправях поглед.
Мина още много време, все не стигах дотам. Отгоре по Осоговското било на три пъти се качвах до вр. Човеко, знаех че Скалата е някъде по-встрани и по-надолу, но уви все не намирах време да се отклоня в дивото, да ида там, където толкова исках.
Миналата седмица, когато нещата абсолютно спонтанно си вървяха както трябва, успях да се кача на Скалата...
Ето, че вече бяхме най-отгоре с Митрата и съзерцавахме уникалната гледка към Кюстендилската котловина. Вече доста по-голям от детските си представи, но носещ все още детското у себе си, стоях и попивах всяка една гънка на релефа с широко отворени очи, знаейки че това е напълно невъзможно да бъде обхванато от възможностите на фотоапарата и пренесено пред приятелите ми с този възторг и радост, с които се пъчех на върха на камънака. Настроението ми беше раздвоено – от една страна „детския Еверест” трябваше да има стена от отвесен гранит, който разбира се исках да катеря. Оказа се обаче, че масива се състои от огромни каменни монолитни блокове, споени с тревни ивици, покрити с ужасно много мъх и хаотично полегати, надвесени и тук-таме отвесни... Дръвчета живееха трудния си живот на места върху скалите, надвесени над приказната, прочистена от лавини, долина. Нямаше как да се прокарват турове тук, или ако беше възможно, то ще бъде повече чистене на дивото, отколкото катерене. Не мисля, че точно там трябва да се бута, кърти, копае по камънака и така нататък. Нека си остане диво.
От друга страна пък, аз стоях на върха на скалата, която толкова бях мечтал като дете, бях горд със себе си. Виждах наистина колко далеко е нашето село и как детските ми пориви са останали далеч долу при долината на Глогозка река. Вътре в мен напираше неописуемо чувство сякаш на изпълнен дълг към Родината, към близките и към самия себе си. Вятърът духаше като да ни прогони, малки вълчета виеха наблизо в дупката си, но ние си седяхме горе все едно си бяхме вкъщи. Пространството поглъщаше, не можех да си представя колко много виждам, не знам дали сте изпадали в подобни ситуации... Просто главата не може да побере всичко това, което виждат очите... Планини, гори, хълмове, сняг, пясък, камъни, скали, долини, много селца, градът, язовири, пътища... Това не може да се опише...
Оставих за малко Митрата, който единствен успя да ме придружи по трудния път дотук, слязох малко по-надолу и се мушнах в една скална ниша, за да мога насаме да осъзная всичко. Рядко бях виждал толкова много гора, каквато е Осоговската и сега отново се изумявах на красотата и. Рила белееше далеч, зад Кюстендилско, Витоша и тя се подаваше иззад Конявската планина. Всичко си беше на мястото, гледката поразяваше с изумителните пейзажи. А трябваше вече да тръгваме...
Не беше лесно качването дотук, минахме много перипетии, трябваше на места и скали да покатерим по малко, но най-ужасното беше дивата гора. Още по-трудното дойде на слизане – в самото начало, навсякъде миришеше на дивеч, следи имаше от всякакви животни – това е Осогово. А който не знае - в Осогово има много вълци...
Друг момент ме глождеше на слизане – дойдох с идеята да открия скали да катеря, да прокарвам турове. Защо точно Осогово, та нали цяла Рила се катери, Враца, Лакатник, пълно е със скали. Защо точно в Осогово, там където скалите се броят на пръсти, защо точно там реших да търся усещането на адреналина? Все още не мога да си дам отговор на този въпрос, единственото което ми идва като възможна логика е, че не може да има толкова голяма планина, пък да няма една хубава скала за катерене... А и това си е „моята планина”... Тука растях, тука дивях, тази планина си ми е родна... Детското в мене отмина, скитането по гората не е същото, сега скалите възхищават с непристъпността си... Човек се променя... Някой ден, когато остарея и вече не мога, сигурно пак ще се върна в гората, както в детството, ще ходя, ще дишам, дори и без да мога да тичам и да се смея...
Божа работа..!
За да бъде разходката пълноценна, малко след слизането с Митрата се натъкнахме на това, което толкова търсех – два, три масива здрав гранит, заобиколени от невероятна природа и гледка във всички посоки. Каква радост, ще се идва пак, ще се правят турове, какво по-хубаво?... Живи и здрави само, пролетта не е далече ...
Когато бяхме вече в селото, се поинтересувах на спирката относно името на Скалата... Никой никога така е и не можа да ми каже как се казва това място, няма го на картите, никаква информация, нищо... Само догадки и неубедителни названия от старите хора, които обаче след това бързо се поправят и съвсем виновно си признават – „... бе не знам...”.
Когато споделих с хората на спирката, откъде сме се качили и слезли, един човечец каза: „А бе вие значи сте от ония бе... От алпинистите...! Там само алпинист може да мине”... Изумихме се, но пък какво алпинизмът явно за тях е приложим не само на открити терени, но и в гората, в дивото, проправяйки си път през гъсти шубраци и полегати скали...
Важното е, че най-накрая успях да стигна до Скалата... До тъй гордата, изпъчена, възхитителна канара... Детето в мен е доволно, още една реализирана мечта... Качих се на „детския си Еверест”... Сега какво следва – истинския Еверест ли? Не мисля, има много път да се върви преди това и нагоре и надолу – такъв е живота... Ще дойде момента и само нагоре...
А вие, когато ходите по Кюстендилско и Осогово изпречи мощна снага пред вас, погледнете там горе, където свършва гората и започва голото било... Ще видите оная скала, предлагаща гледка, достойна за най-красивите планински върхове... Защото „детският ми Еверест” е не само гола канара в планинските вихри... Това е и усещане за живот ..!

Алпинист

2009-10-09T16:30:00.021+03:00

"Спокойно!!!" - ти рече, обърна се и тръгна
към високите, непристъпни върхове
понечили със зли думи да те върнат
тъй неисканите от тебе врагове...
А булевардните критици,
под лъжлива маска скрити
критикуваха с половин уста... но знаеш,
че и в тези погледи прикрити
се крие единствено и само завистта...

Оплюха те и отречен от света нарами
пак тежката раница и пристегна с катарами
егото и лошите им думи...
Пое Нагоре...
По неутъпкани пътеки и скалните отвеси,
ти търсеше утеха от градските коптори...

Нима упрекна някой в нещо лошо,
нима зададе ти въпроса... на онзи с властта
кому е нужно нищета... Защо така?
Нима упрекна онзи Разбирача в нещо
че иде все там де е равно и горещо...
Защо така?

Пое си въздух пак дълбоко,
а лицето ти с усмивката широка,
с устните попукани от студ
попиват жадно свободата...
а ледените пръски,
хвръкнали под напъна на силните ръце ...
носят радост за туптящото сърце.

Пак си там, алпинистът в своя свят
на еуфория и радост
мъка и тъга,
трудности, възбуда и умора...
Пак си там, забравил своите тревоги...

Един ще е до теб, рамо до рамо вие ще вървите...
пред Планината и човешки, и крехки, но и упорити...
и на малката площадка,
пак ще делите последната глътка вода,
ще търсите нагоре,
там където срещат се небето и стените
своят дълъг, труден път

... към Върха ...

2009-09-18T09:46:00.003+03:00

"Помислих си..."

Помислих си, че зная много
реших и тръгнах пак натам
през шипки и бодливи глоги
в планинския блестящ капан...

И в слънчевите снежни пръски
съзрях аз този свят мечтан,
през ведрото, кристално утро
вървях нагоре щастлив, но сам...

Мечтаех и се молех дните
на снежната ми самота безкрай,
да бъдат вечни, святи, чисти
и там да бъде моят край...

Преминах трудности и преспи
макар и по-големи от страха,
през пукащите ледникови песни
напредвах бързо, без да спра...

А мислех си, че зная много,
изкачвайки се в белия капан,
но всъщност леката тревога
подсказа ми, че малко знам...

И когато стигнах Горе
огледах се на всичките страни,
огледах и в себе си дълбоко,
разбрах за всичките лъжи...

Лъжите бързо избледняха
през свелият ми снежен мироглед,
и криви, черни те се свряха
дълбоко в мръсната си смет...

А слънцето и вятърът ме взеха
в прегръдките си вихрени, кристални
и нов, и чист с тях поехме
към висините сини и безкрайни...

По туровете на Елени връх

2009-09-15T11:33:00.007+03:00

Помня първият път, когато с Димето се разходихме от връх Мальовица по билото до Елени връх, този тъй красив издатък, предимно от скала, хвърлящ в обятието на Рилска река почти двеста метрова пропаст. Помня красивите кварцови камъчета и руди, които досега другаде не бяхме намирали, а видяхме именно там на Еленката, помня и колко боровинки ядохме и се смяхме точно там, колко величествено и магнетично беше всичко. Помня и как слизах по стръмния тревен кулоар, за да надзърна, да докосна с поглед тази стена, за която толкова бях чувал и чел по книгите с алпийска литература. Никога няма да забравя какво впечатление остави у мен Еленката и как запленен от красотата и, обръщайки гръб се зарекох, че скоро и аз ще намеря място по нейните отвеси, водещи към тъй панорамния и връх.
Ето че година по-късно пъплехме нагоре по пътеките с Люба Манолова и още една свръзка от клуб "На ръба". Чувствах се много бодър, с приповдигнато настроение, очите ми безкрайно шаваха по околните отвеси, а лицето - озарено от усмивка. Бързо достигнахме премката, където с цялото си изящество пред нас изпречи снага Еленката. Беше края на юни, но все още имаше големи петна сняг, които се налагаше да заобикаляме. Гледката пълнеше дробовете ми с въздух, чувствах се някак си на точното място, с точните хора, а пък ръцете машинално побързаха да извадят инвентара от раницата. Пленени от ширналото се пространство, слизахме по стръмният тревен склон към основата на стената, а мислено сякаш вече катерех по нея.
Скоро се озовахме в основата на тур "Плевен", който за днес беше и нашата цел. С удивление и възторг гледах стената - досега такъв гранит не бях виждал. Почти всичко беше една голяма съвкупност от вертикални цепнатини, люспи, винкели, камини, ръбове, плочи - просто имаше всичко. Бързо се овързахме и окичихме с инвентар, поех да водя първото въже. Още там усетих предимно каква е структурата на скалата, как в повечето случаи се стъпва на триене, какво изобилие от хватки има... Изключително красиво въже, с малко ходене преди площадката, където бързо се събрахме с Люба.
Поех по второ въже... За съжаление само в началото имаше един пет метров праг, който може да достави удоволствие, а останалото се състоеше в ходене по стръмни треви, пързаляне на еспадрилите и здраво сграбчване на големите тревни туфи. По някое време ми се изпречи още един скален праг, не пропуснах да го премина. Организирайки площадката на двата стари клина оставени там, видях какво следва - логична линия по скални блокове, диагонално надясно, водеща и нагоре зад ръбче, където скалата ставаше вертикална. Много съжалих, че няма да водя това въже - уговорката беше Люба да го изведе. Със задна мисъл да дойда пак, за да поведа по тази красива линия, започнах да осигурявам партньорката си с повишено внимание.
Първата осигуровка на Люба беше зарязан в тясна цепка френд. Толкова беше наврян навътре, че за вторият в свръзката изваждането му е било невъзможно. След кратък оглед, Люба се провикна, че е много здраво сложен, че може да се използва и на свой ред да опитам да си го извадя за мен... Продължи... Скоро, след още една осигуровка с френд, се прехвърли зад ръба и изчезна от погледа ми...
Времето взе да минава бавно, оглеждах се навсякъде, любувах се на главозамайващата гледка и малките пухкави облачета наоколо. Едно не толкова малко и пухкаво обаче застана над нас и се усети как веднага захладява. Вятъра ме духаше в гръб и въпреки, че и той охлаждаше здраво, гледах да не обръщам внимание. Въжето се изнизваше през ръцете ми, подръпването беше сигурен знак, че Люба напредва умело, чувствах дори и когато спира, за да поставя осигуровка. Разбрах и кога вече беше на площадката, а по силното дърпане - сигурен знак, че трябва да пусна осигуровката, за да може тя да обере отгоре аванса въже помежду ни.
Много ми харесва, че може да катерим така - без досадното крещене или "паукане", ами всеки да разбира другия именно по движението на въжето. Точно така и изкатерихме с нея 100 метровият "Урвич" на Враца преди време ...
Поех като втори по третото въже на "Плевен". За кратко време достигнах първата осигуровка - оставеният на произвола френд. След много безрезултатни усилия в действие влезе клемовадача и със силно и рязко дръпване се сдобих с първия си френд. Благодарих мислено на тези, които са го оставили и продължих по траверса.
След кратко изкачване се прехвърлих зад ръба и видях какво ме очаква - около 20-25 метрова плоча с вертикални цепнатини, образуваща винкел със съседната стена. Началото ми се стори най-тежко, но по-нагоре последва истинско въздушно катерене, изпълващо сърцето и сетивата с нечовешка радост. Сякаш за да се опомня се спрях, балансиращ и разкрачен, посегнах към "верния си спътник" фотоапарата, снимах ширналата се бездна под мен, както и целия скален феномен наоколо. Скоро бях при Люба горе на площадката и твърдях, че това бе най-красивото нещо, което съм катерил досега. Наистина беше така..!
Тръгнах да водя четвърто въже... Началото беше в лек надвес с диагонален траверс. Преминах го силово с добре сложен френд. Като цяло целият тур предлага много добри възможности за осигуровка - френдовете просто потъват стабилни в цепките, а клемите заяждат здраво. Невероятно!!! След преминаване на разлят ронлив винкел достигнах до камина, откъдето се излизаше на равна площадка. Люба ми подвикна, че вече е добре да се осигуря и взех да се оглеждам. Видях дълбоко в цепнатината голям и здраво заклещен камък. Реших го бързо и със сто мъки откачих един дълъг ринг от раменете си, който навирайки се в цепката преметнах през камъка и съединих с дълга примка. Осигуровката беше "бетон". Изкачих се на площадката и оттам по скално-тревни пасажи от трета категория до добрах до върха. Веднага се осигурих на клина на ПСС, който се среща на всички алпийски върхове в Рила и изтеглих въжето, за да осигурявам Люба. Усетих я когато тръгна и как вървеше добре, но в един момент много се забави. След минути, когато вече беше при мен се смеехме именно на този момент с осигуровката на заклещения камък. Заради разликата ни в ръста, тя трудно се е провряла в цепката да извади ринга, че даже е успяла да заклещи и каската... Но както и да е...
Вече бяхме на Елени връх с неговите 2654 м. н.в. и гледката беше повече от изумителна. Чувствах се много щастлив, за мен това беше първото изкачване по стена на връх в планината... Топли чувства напираха отвътре и засядаха на гърлото... Еленката обаче не ни позволи да се задържим отгоре и много време - гъсти талази мъгла и вятър напираха от долината на Рилска река... Минути по-късно вече бяхме на пътеката, където си оставихме багажа и видяхме силуетите на приятелите да изплуват на върха. Съвсем след малко и те бяха при нас, а всеки се надпреварваше да разказва преживелиците си.
Дъждът ни хвана чак долу на Втора тераса, по пътя към хижата, но това не помрачи грейналите ни лица и усмивки. Имам чувството, че точно тези усмивки накараха слънцето отново да блесне иззад бързо преминаващите облаци...

... Три месеца по-късно стояхме с Детьо и съпругата му Тони в основата на тур "Академик". Щяхме да катерим трима в свръзка, притеснявани от синоптичната прогноза, предвещаваща дъжд и гръмотевици. Станахме рано и с добро темпо вече бяхме достигнали началото на тура. Този път, за разлика от предният на тур "Плевен" не се чувствах толкова бодър, ентусиазиран бях, но с постоянното вътрешно терзание, че се натрапвам като трети в свръзката...
Без колебания Детьо тръгна по първото и най-трудно въже на "Академик", вързан с две единични въжета на чиито краища бяхме с Тони. Въжетата почти привършваха, когато той се провикна някъде отгоре да тръгваме.
Според уговорката аз бях "първият" втори, а Тони да тръгне шест-седем метра след мен. Трябваше да стъпвам и пипам много внимателно, че да не съборя някой камък върху и.
Сърцето и душата ликуваха - отново галех отвесния гранит на Елени връх, тялото ми изтръпваше от удоволствие на всяка хватка, на всяко движение...
С лек траверс вдясно се озовах в малка камина. Хватки нямаше, но с бутане и триене на краката успях да докопам една удобна по-нагоре, която ме изведе над камината. Спрях и извадих фотоапарата, за да снимам Тони. Знаех, че на нея ще и е по-труден този пасаж в ръстово отношение и ето, че още в началото на камината дочух - "кажи на Детьо да обира... Падам!"...
Провикнах се нагоре и когато погледа ми се спря пак върху нея, тя беше вече пет метра по-надолу, висейки свободно на въжето. Още там искаше да се откаже, но я убеждавах, че не е толкова трудно и може да премине... Справи се чудесно и скоро и двамата достигнахме на площадката при Детьо.
Още там над камината предположих, че Детьо е объркал тура и се е отклонил наляво повече отколкото трябва. Беше направил площадката на болтовете на съседно преминаващия тур, подминавайки двата стари клина и трети сочещ посоката на тура към "рошав" винкел. На площадката настана суматоха - Детьо беше изнервен и го болеше кръста от висенето, Тони искаше да слиза, да я спуснем, а аз постоянно мърморех, че сме объркали тура...
Помолих Детьо да ме осигурява и тръгнах леко вляво по логично късо винкелче. Когато го преодолях, преметнах дълга примка около един издатък и се заоглеждах... Стари клинове не се виждаха, пред очите ми беше гладка плоча, която прецених, че е между туровете "Академик" и "Плевен" и път нагоре няма... Както по-късно разбрахме долу в хижата турът е минавал точно оттам.
Наложи се да откача примката и да си откатеря тези шест, седем метра. Долу на площадката вече взехме решение да спуснем Тони, която може би от падането се беше поуплашила леко, а и изглеждаше уморена. Детьо пък щеше да продължи право нагоре с идея вдясно и да се опита да открие тура...
Много странно - тогава в него, ядосан и изгубил самообладание, видях себе си в подобни ситуации. Случвало ми се е и аз така да изливам негативното у себе си, изгубил тъй необходимата сигурност на моменти... Разбрах колко погрешно е това, как точно тогава трябва да бъдеш спокоен и да няма смут и ненужни емоции... Никой за нищо не виня, мога да виня само себе си!!!
Скоро Тони беше на земята, освободихме се от едното въже, мятайки го силно във въздуха... Продължихме...
Второ въже се оказа красиво въздушно катерене по нещо като плоча, успоредно на болтовете на съседния спортен тур. Мислех си колко безочлив и глупав трябва да си и да идеш и да наковеш такава красива скала в планината... За съжаление много, прекалено много от катерачните райони в България са безразборно загрозени с болтове, дори и на места, където няма нормално преминаване или където някой просто е решил да оцапа природните феномени, само и само да остане името му в някой от постните гидовници... Че и къде ти спортен катерач, ще пердаши три часа по стръмнотиите, за да иде на стената, а не да се почекне на някоя скала на десетина метра от колата си... Та то нали в случая скалата не е Природа, скалата е Постижение... Но това е една друга тема..! Дано не съм прав !!!
На втора площадка решихме аз да започна да водя... Разменихме набързо инвентара и тръгнах диагонално вдясно към ръждив скален клин, осигурих се и след въздушно прехвърляне на ръба се озовах на кратък траверс, водещ до основата на вертикална стеничка, запречена отгоре от надвиснали скални блокове. Силово изкачване през лекия надвес и сигурно поставена клема ме изведоха на удобна, равна площадка, където дори можеше да си се пооблегнеш. Чудесно!!! Това е мястото за почивка, след цялото висене...
Докато обирах Детьо чувах от съседните турове Люба и Дамян, които водеха курсисти по "Класически", а може би и "Соло" или "Камината". Стана ми много приятно най-сетне да чуем гласове, даже си и подвикнахме по малко. Детьо се изкатери до мене запъхтян и заслужено се отпусна на каменният блок - облегалка, с гръб към пропастта...
Не ми се напускаше удобната площадка, но закатерих по винкела на четвърто въже. След седем метра отново се прехвърлих вляво зад ръба и съзрях какво предстои - винкел, превръщащ се по-нагоре в камина - процеп водещ към върха... Поех си дълбоко въздух и започнах...
Оказа се не толкова трудно, колко си мислех - класическо катерене във винкел с крака на натиск и удобна цепнатина в средата, някъде към пета, пета плюс категория най-много по моите представи. Е да, ама не!!! След като сложих в цепнатината една нестабилна клема, повече за кураж, установих, че въжето силно ме дърпа надолу и не мога и да помръдна сантиметър нагоре... Подвикнах на Детьо да отпуска повече въже, а той отговори, че е отпуснал достатъчно... Зачудих се и се навесих надолу да гледам, а то какво - въжето ми заяло в една цепнатина между два скални блока. И таз добра...
Започнах за втори път днес да откатервам, този път само че на около 150 метра над земята и леко на дюлфер... Въпреки всичко чувствах нещата под контрол - откачих се и от клемата, както и от няколко метра под нея, останах на произвола на съдбата... Въжето извадих и преметнах на гладка стеничка сигурно встрани...
Погледнах пак нагоре - изпитах истинско удоволствие, че за втори път ще преминавам през този красив пасаж. Всичко мина гладко, дори прецених, че няма нужда от осигуровка, преминах към 15 метра свободно и вече над камината, на леко полегналата скала разбрах, че е неизбежно да се организира още една площадка...
Пред очите ми блесна болт... Пак... Какво правеше този болт тука, при това наличие на цепки за осигуряване и при категория не по-висока от четвърта??? Ами какво да прави - разваля ти удоволствието... Това прави...
Детьо излезе бързо при мене, а аз се заех с последното въже... Изпердаших пето въже буквално за секунди, дори и умишлено опитвайки се да си го усложня, скалата в горната част на Елени връх значително поляга и това предлага един грандиозен завършек на изкачването. Сякаш за довиждане Стената ти казва: "Браво, справихте се добре, хайде малко ви остава до насладата от прекрасната гледка, ширеща се около мен..."

Отново бяхме на върха, този път много хора, усмивките не слизаха от лицата, гледах все нещо да правя, да прикрия превъзбудата си... Предоставените ни приятни изживявания и панорамни красоти, вливаха живот в уморените тела. И този път Еленката не пропусна да ни даде това, от което имахме нужда, това за което толкова много копнеем...
Малко пиленце подскачаше току до нас и любопитно въртеше главица гледайки ни. Навивайки въжето си мислех, колко чисто и прекрасно същество е това пернато, с очи като топлийки, а виждащо толкова много, прехвърчащо от връх на връх, бидейки част от невероятната хармония на Рила планина. Нещо ме накара да се натъжа и то там, където място има само радостта... Скоро разбрах... Завиждах му!!!
Завиждах му по човешки глупаво, защото то си беше тук, на правилното място, в своя хубав свят, а ние ще бъдем утре долу, в ниското, търсейки с поглед в спомените, силуета на незабравимото изживяване, наречено Елени връх...

Въздух и пространство

2009-05-28T13:25:00.009+03:00

Кое е това, което ни тласка нагоре? Защо търсим постоянно приключението там, където за човек няма място отредено?
Поглеждаме с надежда пред нас, очакване тръпне във всяка клетка от тялото... Пак там разбираме какво, защо, как... Вятъра ще помилва лицето, облак ще премине, слънце ще прегори и всяка малка студенина, останала в нас от града прашен ... А очите притворени ще следят всяко движение на партньора, всяко решение, сякаш взето и от двамата безмълвно и безвъзвратно ... Долу в равнините живота продължава – едни си гонят властта амбицирани до полуда, други търепливо бъхтят в ежедневното си бреме, трети мечтаят, четвърти не разбират, пети свеждат поглед... Трамвая пак ще мине с металният си грохот, автобуси ще опушат малкото освежен нощен въздух, хора ще забързат към обещаното ... Машината се завърта наново след кратка почивка ... Защото дори и машината прегрява и има нужда от покой ... Системата ще обещава и ще убеждава нас „обикновените”, че там долу се крие пътят към успеха, там ние ще живеем и ще оставим след нас... Но дали ще се възпрем, дали ще поддадем след всичко това, което ни поднася „Горната земя”? Дали ще успеем да забравим сладкия мирис на зеленината, приятният полъх на летният планински вятър, a да се потопим в сенките на бетона и да се лишим от свежият слънчев простор? ... Не!
Седя и си размишлявам, автобуса пърпори по асфалта към превала, нетърпелив докосвам пълната раница до мене. Скоро, съвсем скоро ще се озова сред онова приказно място, носещо ни спокойствие и утеха ... Пак ще задрънчат карабинери и клинове ще „пеят”... Въжето ще свърже две непокорни души и за пореден път ще ги издигне над всичко мърляво в чистият планински въздух. Умората и преодолените препятствия пак ще ни доставят това удоволствие, от което живеем. Удоволствието, което и най-бетонният ум и сърце не могат да отнемат, защото ние дишаме чрез него, галейки отвесната скала ...
Вече съм там и запъхтян бързам към основата на Стената ... Пролет е, птичките пърхат весело, хиляди насекоми ме удостояват с неповторимия си концерт, зеленина се е постлала под кристално синьото небе. Няколко малки змийчета пълзят подплашени под вибрациите на стъпките ми. В храста каца кос и невъзмутимо изнася своя репертоар, след което отстъпва мястото си на скалното соколче, което царува над скалите, реейки се като пълен господар. Всичко е в пълна хармония, толкоз пусто за някои, а всъщност кипящо от живот.
Пристигам по-рано, все още не е дошъл Приятеля... Намирам си мястото бързо, с леко изкачване по здравия камънак се озовавам в тъй липсващото ми напоследък „кресло”. Сядам и провесвам крака, облягайки се на Стената. Пред мен се шири цялата долина и тишина... Тишина, нарушавана единствено от обитателите и, от техните сутрешни песни на радост. Неосъзнато събирам камъчета и ги подхвърлям надолу, нямам спокойствие, нещо ме гложди. Няма мира, знам че интересното тепърва предстои, с появата на Приятеля. Не искам да стоя безучастен дотогава в тази пролетна симфония и допринасям със скромния звук на леките камъчета, отскачащи пъргаво от гранитната повърхност. Мислите ми се реят някъде нависоко, може би по-високо дори и от полета на сокола. Но това са само мисли... Изнурени и почернени от градската действителност. Дали бягаме така, от кого бягаме тогава? Дали от самите себе си или наистина от „другите”, тези за които това е „самоубийство” и „нямане на работа”...
Стряскам се оплетен в прекаленото обмисляне на нещата ... За щастие отдолу по пътеката се чува до болка познатото „паукане”. Скоро иззад дърветата се показва голямата усмивка, грейналото брадясало лице и за кой ли път тежката раница нагоре към Стената. Ето го Приятеля. Отдавна не сме се виждали, а седим и говорим за обикновени неща, сякаш всеки ден сме заедно. Всеки от нас, понесен от машината в различни посоки е търсел препитанието си, а сега когато сме истински в основата на Стената, мълчим за градски преживяното, криейки се зад рутинните въпроси „Как е?”, „Как беше?” ... И с това се изчерпва всичко... А има толкова много да си кажем...
Не тук и сега е мястото обаче, защото бързаме да се обвържем към алпийското въже и за пореден път да се състезаваме с гравитацията.
Излизам като втори на първата площадка, горе ме чака голямата усмивка. Запъхтян и изпотен оглеждам простора, ширнал се пред нас. Оттук гледката е много по-добра. Кацнали удобно върху мъничката равна повърхност, съзерцаваме живата долина. Сърцето е пълно с радост, проблемите останали долу, мъждукат мъгливо в съзнанието. Не мислим за никой, за нищо, сега сме там и черпим вдъхновение от въздушното пространство. Колкото по-нагоре, толкова по-добре. Повеждам второто въже колебливо. В границите на нормалното бързам да поставя първата осигуровка, надежден мост между нас. Колкото повече осигуровки ни делят, толкова по-добре. Най-уязвими сме заедно, кацнали или висящи на някоя площадка, делящи скромното пространство. Катеря бавно и с удоволствие, знам че трудното е по-нагоре и не бързам да стигам дотам. Опънатите жили поемат тежестта, надутите прасци пулсират под натиска. Какво изкуство е да се катериш – танц, който ако усвоиш добре ще доведе до пълно ликуване не само на тялото, но и на душата. Бавни и сигурни движения, които те карат да заобичаш тази, на пръв поглед страшна и бездушна скала. Колкото повече опит, толкова по-голямо удоволствие. Няма прегради за алпиниста – той е там за да преодолява трудностите, въпреки големите опасности, изпречили се по пътя му. В борба с гравитацията, природните стихии и често самото си присъствие, катерачът е този, който с волята си и сила на духа трябва да намери изход от всеки критичен момент. „Където има воля, там има и път”.
Не винаги обаче всичко зависи от нас – Природата си е Природа. Тя няма цар и господар, защото самата Тя е и двете. Недей да я предизвикваш, не и пречи да се развива, понеже Тя те е създала, ти си част от Нея и Тя ще реши кога да те унищожи. Радвай и се, но не и нарочно за пред другите, а от сърце, от все сърце... Разбира се, ако можеш ...
Стигам „ключовият пасаж”, скалата още малко се изправя, леко се надвеся. Опипвам жадно с една ръка гладката повърхност, търсейки опора. Усещам как едно леко залитане ще ме прати право в ръцете на гравитацията. Не бързам, а в същото време опънатите до краен предел жили на другата ръка ме карат да се задържа и на пръв поглед невъзможна неравност. Сега краката един по един леко нагоре, балансово извъртане и динамично движение към предполагаема хватка. Мяркам с крайчеца на окото другаря на площадката и виждам, че внимава. Колко абсурдни неща ми правят впечатление в този момент пред погледа. Спокойно веещата се тревичка пред мен, израснала сякаш в самата скала, гонещите се пчелички вдясно... Завиждам им! Те са си там в своя свят и се чувстват добре, за разлика от мен, треперещ на ключовия пасаж... В този момент усещам как губя равновесие и сили... Очаквам да се случи неизбежното...
Колко пъти в такива моменти съм намирал сили да продължа, дори и в ситуации по-сложни от тази. Но уви сега вече знам, че ще падам... Няма какво да викам и предупреждавам – всичко става много бързо за секунда, а цялата ти мисъл се насочва в болезненото очакване. Очакването въжето да се опъне и осигуровката да издържи... Много преломен в психиката е този момент на очакване, минава бавно и упражнява силен натиск. А още по-неприятен е момента, в който разбираш – „Няма как – падам”...
Всичко става сякаш насън, летежа се обира от въжето, осигуровката издържа, посрещам скалата с крака, люшкам се малко като махало, поглеждам към загрижения поглед на Приятеля – „Добре ли си?” – „Да”... и всичко наново... Пак нагоре, но този път с едно наум... Следвам логичната линия на маршрута и след дълбока въздишка се мятам пак на пасажа ... Не ми се пада пак, така че сега съм по-мобилизиран и концентриран, стъпвам по-внимателно, пипам умело... Вече съм над пасажа и траверсирам към удобната втора площадка, където скоро пак ще се съберем с другаря.
Трудното мина, но никога не се знае... Понякога умората си казва думата и на пръв поглед лесни пасажи могат да ни затруднят. Точно затова много важен в случая е опитът, който засега при нас е в рамките на нормалното и все още има много да учим. Но това човек трудно може да определи... Най-добре – ето ти Стената, иди катери и сам ще разбереш. Но знай, че нямаш право на грешки... Дори и мънички на пръв поглед...
Пускам Приятеля да изведе третото въже, което той прави с голяма грация и увереност. Качвам се при него на третата площадка и отново ухилени до ушите от изгорелият адреналин, съзерцаваме страхотната гледка. Това е най-голямата ни награда, стъпили неестествено, делейки единият квадратен метър наклонено място, да се взираме в безкрайните далечини, далече от всички хора, всеки сам по своему с мислите си и вижданията си, но обединени от една обща цел и Заедно...
Скоро изкачваме останалата отвесна част на скалата и проправяйки си път по ронливия камънак достигаме Върха.
Там вятърът ни посреща радостно, малко облаче скрива за момент прежурящото слънце, бутилката с водата обикаля и утолява жаждата... Кацнали сме на остър гребен, заобиколени от въздух и свобода. Няма място за лоши мисли и лоши спомени, времето сякаш спира, мълчим и попиваме от природната красота. Там далеч долу са селцата, обвити от китните, цъфнали пролетни дръвчета, чиито аромат вятърът донася дори и тук горе, а хладният пролетен въздух е изпълнен с живот. Оттук виждаме най-добре как всичко се ражда след тежкият зимен застой. Как живота кипи дори и върху недостъпните за хората скали наоколо. Главозамайващи пейзажи ни карат да се чувстваме повече от живи. Умишлено не гледаме към кафявата покривка, предшествана от високи комини и панелни блокове. Те не ни интересуват, струват ми се някак много далечни и ненужни... Нелепи...
Острият писък на скалното сокле сякаш ни изкарва от транса, в който сме изпаднали... Сякаш иска да ни предупреди, че мястото ни не е тук, на върха на тази грамада, че това е неговият дом и ние трябва да си ходим. С последно възхищение поглъщаме с погледи ширналото се пространство... Всеки вътре в себе си си взема довиждане с този райски въздушен кът... Може би до следващият път ...
Изнизваме се бавно на рапели надолу в пропастта... Винаги ми е било много трудно началото, първите 1,2 метра на рапела... Увисването на въжето с гръб към нищото... Но всяко нещо с времето си... с опита си ...
Въобще не бързаме да слизаме. Умишлено се мотаем по площадките, коментираме всичко, оглеждаме за нови турове. Не ни се слиза долу, знаем че е много възможно да не се видим пак дълго време с Приятеля... Всеки въвлечен в неговата си борба за препитаване...
Скоро обаче стъпваме на твърда почва и се поздравяваме с изкачването. Едва сега можем да се радваме истински, когато всичко е приключило. Крием се под дълбоката сянка на гигантски дъб, ровейки с крака в шумата и зелената тревица... Обсъждаме бъдещи изкачвания, разказваме си смешни случки... Пълним дробовете си с чистия въздух и мечтаем за космическите висини...

Няма ги вече тези въпроси и цялото чудене – „Кое е това, което ни тласка нагоре?” „Защо търсим постоянно приключението там ...?” ... Всичко това ми се струва нелепо след изкачването... Остава сладката умора под дъбовата сянка и мислите за мечтаните, все още неизкачени от нас върхове...

Неизкачени, но силно мечтани ...

Зимата в Алпите..?

2009-04-22T12:35:00.019+03:00

Зимата в Алпите ..?

Този въпрос би прозвучал налудничаво и би накарал да се замислим с оглед на последната зима в планината. Помня как гледах по телевизията стари хора да казват, че толкова много сняг не е имало от много години насам. Нима не подозирахме, че скоро ще се озовем там?... В никакъв случай.
Всичко започна с идеята да празнуваме годишнината си заедно с моята мила приятелка Димето. Чудихме се, въртяхме се, мислихме Рила и Пирин, но ето че тя откри евтини самолетни билети до Италия. Скоро се оказа, че не до къде и да било, а до Милано или по-точно Бергамо, като летището Орио Дел Серо е само на 6 км. от самия град. Че то това градче направо в подножието на планината, бре! Е как в такъв случай да не се пробваме да се качим в Алпи Ороби? Веднага започнах с хилядите въпроси към приятелите си от интернет. Оказаха се адски отзивчиви хора – пращаха ми информация, често и на родният си език, информация, която се оказа много ценна в последствие. Пращаха и сканирани карти на цялата планина. Браво на тях!
Скоро обаче разбрахме, че плановете ни за три хилядници, изискващи истински алпийски изкачвания не могат да се осъществят – хората пишеха за огромните количества сняг в планината, много високата лавинна опасност и очакваното лошо време... Ех, това лошо време. Пак ли? Кърта и неговата приятелка Ива и те решиха да дойдат с нас. Много добра вест!!! Ето ни вече четиримата на Терминал 1 на летището в София. Потропваме със зимните обувки на излъскания под и чакаме с нетърпение да се мятаме на самолета. За всеки случай увих и котките в разни дрехи и ги пъхнах в раницата.
Няма да забравя първото впечатление от страхотната планина, а именно гледайки я от илюминатора на самолета, стърчаща над морето от облаци, блестяща и горда. Вълнението ни беше голямо. Суетяхме се като малки деца, снимахме, молехме се ако имаме късмет да се качим, да излезем над облаците, точно в този слънчев и адски красив свят на планината.
В интерес на истината тръгнахме към Италия с идеята ако е много лошо времето да си седим в курортното градче, накъдето бяхме тръгнали, да не правим магарии и да се радваме на почивката. Все пак много от местните хора писаха за нещастни случаи и инциденти с опитни алпинисти в планините на Ломбардия, не ни съветваха да се качваме по един или друг начин.
От летището Орио дел Серо моментално отидохме до града. Веднага ни направи впечатление колко отзивчиви и добри хора са италианците. На самата гара в Бергамо, пък със сто мъки лелята, която продаваше билетите ни насочи как да се справим с автобуса, за да се доберем до Колере – нашата цел за деня.
Колере е малко курортно градче, намиращо се във Вал ди Скалви (долината Скалви).
Всичко в тази част на Алпите е долини с различни имена, както и селца, водещи се за курортни. Нещо страхотно, нещо за което тук в България можем само да си мечтаем.
За да стигнем до Колере сменихме три автобуса – качваш се на единия, той спира буквално в нищото, където от мъглата изпълзява другият. И така по многото изкачващи 180 градусови завои до следващият автобус, който идва от съвсем друго място и прекачващите се в него пътници отиват в съвсем друга долина, в съвсем друго селце в планината. Всичко това с математическа точност и перфектно изпълнено от отзивчивите шофьори, въпреки тесния планински път и много ругатни.
Когато се озовахме късно вечерта в Колере ди Скалви, направо онемяхме. Толкова сняг не бях виждал от малък. Никой не си беше правил труда да бута сняг от покрива на къщичката или от оградата, камо ли от кофата за боклук. Всичко беше украсено с големи бели „шапки”. Приказка.
Настанихме в къщичката, която резервирахме едва деня преди да потеглим. Хората както се очакваше бяха много отзивчиви, интериора на къщата беше много семпъл, но комфортен. Изкарахме едно много приятно честване на годишнината си с Димето заедно с добрите приятели и бутилка хубаво червено вино, която получихме за подарък. Греехме от радост, все по-често излизахме на терасата, за да се любуваме на приказната нощна картина пред очите ни. Заспахме като къпани в меките завивки, а все още дори не бяхме видели планината.
На другия ден сутринта като на бързи обороти се стегнахме, натъпкахме каквото ни трябва по раниците и след кратка консултация с Надя – собственичката на къщичката – се отправихме към седалковия лифт, водещ нагоре в планината.
Времето беше облачно и ръсеше лек снежец. Всичко излизаше много евтино, направо онемявахме колко евтино е в такова хубаво курортче в Италия, за разлика от нашите Банско или Боровец, където и без да идем, знаем от приятели каква занимавка си е.
С големи усмивки по лицата се качихме до предпоследната лифтова станция Чима Бианка, намираща се на 2100 метра надморска височина. Оттам имахме 30-40 мин. пеша до хижа Албани (Rifugio Albani), която искахме да посетим.
Друго нещо, което ни възхити бяха огромните писти по които хвърчаха опитни скиори и сноубордисти. Дължината на основната писта от най-горната лифтова станция до долу в Колере ако се не лъжа беше към осем километра. Всичко бе перфектно нагласено и поддържано.
И така поехме четиримата към Албани. Лека – полека пред нас в мъглата изплува силуета на малко и остро връхче, което трябваше да подсечем отдолу. Зимната маркировка там се състоеше в малки сини колчета, каквито са и на ски слаломите, а тук там и от бамбукови колчета, трудно различими в мъглата, но необходими за правилна ориентация.
Веднага разбрахме колко много сняг има – всичко направо бе затрупано догоре в сняг. Много сняг. Не знаеш къде стъпваш, само предполагаш колко пласта солиден сняг има под пухкавата „пудричка” отгоре. В последствие ни обясниха че това са метри, на места от навяванията до 5,6 метра сняг. Жестока зима.
Добрахме се до Албани – средно голяма хижа намираща се на 1960 м. в подножието на връх Презолана. Когато пристигнахме беше фрашкано с народ – скиори, сноубордисти, трекери, алпинисти... Запознахме се с хижаря Паоло, готин и скромен млад човек. Той ми обясни, че ако искаме да катерим, това няма да е добра идея, заради високата лавинна опасност и лошото време. Ние обаче побързахме да излезем да се „разходим” наоколо, което си означаваше сериозен зимен преход докъдето и да било.
Ех, ето ти късмет сега! Точно излязохме и поехме по едно от широките била над хижата и мъглата малко се разсея. Първо започнаха да си проличават шеметните отвеси на Презолана. Гребяхме нагоре и ние не знаехме накъде, но се впечатлявахме от всяка открила се пред нас гледка. Билото постепенно премина в огромна снежна „пустиня”, имайки се предвид много големи бабуни, приличащи на дюни отдалеч. За да се изкачим на един превал и от който да се изкачим на малко връхче, съседно на Презолана трябваше да преминем нагоре по широк и разлят улей, спускащ се стръмно от превала. Абсурд! До там бяхме. Върнахме се скоро в местността около хижата, където десетки „пипсчета” пиукаха наляво-надясно заради курса по лавинна безопасност, провеждан от опитни инструктори. Смях огласяше околността, хората се учеха и забавляваха, копаеха в снега с лопатките усмихнати, сякаш това беше детска игра.
Кърта и Ива решиха да се връщат към хижата, а ние с Димето си набелязахме друг превал срещу нас, от който бяхме сигурни че ще се открие добра гледка. Или доколкото позволява времето гледка. Тръгнахме натам.
За да стигнем до въпросният превал трябваше да подсечем стръмен склон, разбира се в най-високата му част под самите отвесни скали. Тъпчех стъпки напред а под краката ми се откъртваха огромни буци сняг. Много се впечатлих и в същото време внимавах до краен предел. Над нас се сипеха от скалите „прашни” лавинки, кои по-малки, кои по-големи, даже успях да заснема няколко. Димето услужи с едната щека (пикел не взех, заради разправията със самолета) и лека-полека напредвахме към въпросният превал. Много хубаво изживяване беше – типично за Алпите – стръмен склон, много сняг, търкалящи се буци в пропастта, снежен прашец от скалите, вятър, облаци.
На превала вече успяхме да видим един от върховете на Презолана. Пиззо ди Презолана се състои от няколко върха, като най-високият е разположен почти в средата. От всички страни на върховете към основите се спускат шеметни отвесни стени, големи колкото Големия Казан на Вихрен, че и отгоре. По тях, както ми показа Паоло в хижата, има прокарани множество катерачни маршрути, предимно за зимни алпийски изкачвания. Седяхме и се любувахме на малкото видими от мъглата върхове наоколо. Ей там някак успяхме да се почувстваме в Алпите. Самички, без глъч около нас обградени от отвесни стени и шеметни пропасти, стръмни склонове и ситно ръсещият се снежец. Приказка...
Връщането към хижата се състоеше в повторно подсичане на стръмнотията. Този път преминавайки основната стръмна част зад нас профучаваха едри буци сняг, откъртили се нейде горе от върха на скалите. Я малко респект към планината! Поспряхме малко на безопасно място да погледаме и да поснимаме многото лавинки, сипещи се по отвесите срещу ни.
Зимата в Алпите не си е шега работа. А си е зима – края на януари, началото на февруари. Думите ми не стигат да опиша всичко, което съзряхме, въпреки упоритостта на мъглата и снежният прашец, нафукван от вятъра. Остава само спомена за сладкият алпийски въздух, многото сняг и страшната виелица, за която ще стане въпрос малко по-натам.
Когато се прибрахме в хижа Албани цареше спокойствие. Всички се бяха изнизали надолу по склоновете към Колере, хижарят Паоло също. Бяхме останали само ние, главната готвачка, Патрик и приятелката му Сара – другите готвачи, кучето Стела и един унгарец.
Настана вечер за чудо и приказ. Хубавото червено вино, приказките и топлината от печката. По едно време Кърта и Димето се показаха отвън и ни извикаха да излезем бързо. От терасата се откриваше внушителна гледка – Алпите се бяха показали.
Гледахме и не вярвахме на красотата пред очите си. Мъглата се беше разсеяла и контурите на планините пред нас ясно се отличаваха във великолепието си. Цялата долина Скалви се виждаше, включително и селцето Колере. Самите връхни точки на безбройно многото върхове бяха „отрязани” нагоре в облаците, но гледката определено си заслужаваше.
Погледахме и помълчахме известно време, всеки с мислите си и когато „завесата отново падна” се върнахме на топличко вътре.
За щастие готвача Патрик знаеше английски, та имаше кой да превежда и да тече реч. Подадохме малка бутилка ракия да опитат хората какво пием тук в България, а физиономиите и реакциите им бяха много смешни.
Последва една незабравима вечер, в която бяхме поканени да седнем на голямата трапеза и да похапнем и да се посмеем като истинско италианско семейство. Незабравими мигове на радост и веселие на хората, които обичат планината в отдалечената хижа Албани в Алпите. Направи ни впечатление, че когато им показахме снимки от Рила и Пирин и като цяло от планините в България, реакциите бяха изключително въодушевяващи и изумителни. Хората не са знаели просто за този планински рай, намираш се толкова близо до тях, тук в сърцето на Балканите.
Вечерята завърши с много усмивки и с коктейла „бомбардиньо” – някаква смес, съдържаща предимно сурови яйца и от която сърцето ти забива учестено... После задължителните „Бона ноче” и всички по леглата...
На следващият ден времето се беше повече от влошило. Най-лошото бе, че трябваше същия този ден да слезем долу в Колере. Страхотната виелица обаче навън не навяваше хич добри мисли и чувства.
Ех, пуст късмет, дойдохме на почивка, а пак оцеляване ни чака.
Излязох навън опакован като мумия на разузнаване. Огромна цепнатина на склончето над хижата ме върна бързо обратно. Вятърът фучеше толкова силно, че ми разкопчаваше качулката и възползвайки се от този факт не пропускаше да ми напълни врата и очите с обилно количество сняг.
Патрик, готвача, също имаше свободен ден и той искаше да слиза. По едно време след като се върнах и той излезе да „разузнава”. Чудехме се има ли смисъл да рискуваме в този ад навън или да седим и този ден в хижата, докато навън снега увеличаваше покривката главоломно. Така и до последно се чудехме.
Идеята беше да се изкачим по същият път до лифтовата станция Чима Бианка и оттам вече „спокойно” да слезем по седем километровата писта до Колере. Големият проблем представляваше това мъничко иначе преходче до Чима Бианка. Дойдохме за 40 мин. в хубаво време спускайки се. А сега трябваше да се катерим малко и Бог знае за колко време. Тръгнахме пак с Кърта да търсим Патрик, че нещо се бавеше. Скоро го видяхме да се хили на двайсетина метра пред нас. Изключително весел човечец Патрик постоянно се усмихваше дори и когато продължихме напред по трасьорите да търсим пътя към спасението.
Това, което той сподели с нас беше, че ни очакват три лавинни улея под малкото връхче, което видяхме на идване. Тях трябваше да подсечем в основата и след това да се надяваме, че вятърът не е съборил трасьорите напред. Сякаш на шега ни разказа ей там по средата на „нищото” как миналата година паднала лавина и затрупала един негов приятел, така че само главата му стърчала отгоре. Посмяхме се със свити сърца с Кърта и се върнахме към хижата по оставените от нас следи, за да решим какво ще правим.
Ситуацията ставаше напечена, защото с всяка изминала минута навън ставаше все по-непрогледно и трупаше огромни количества сняг. Патрик се отказа да слиза и сподели, че по принцип си е лудичък, но не му се рискува и това че трябва да сме много луди да тръгнем в този кошмар към Чима Бианка. В този момент взех да се отказвам да правим каквото и да е било, да си останем там и да си бедстваме, когато Кърта пък заяви че ще тръгваме...
Ами опитаха се да ни спрат хората, но ние сме си Български инати и това си е. Все пак наистина се оказа по-доброто решение, защото на следващият ден снегът е бил с повече от метър отгоре и трясъкът на лавините е започнал да оглушава навред планината.
Много набързо си взехме довиждане с хорицата – личеше си, че много се притесняват за нас, не искаха да тръгваме. Ние ги успокоихме, че ще идем докъдето можем и няма да се подлагаме на риск и ако видим, че нещо не е наред веднага се връщаме по следите си. Патрик постоянно ми повтаряше с усмивка, че трябва да си отварям очите на четири и че не се знае върху какво ходим – имало пещери, дупки под снега, пропасти...
Тръгнахме увити и екипирани кой с каквото има. Бях първи и порех снега под краката си. Не беше много студено, но силният вятър го правеше осезаемо студено. По дирите от „разузнаванията” ни се добрахме до първото трасьорче. Малко кофти изкачване до въпросната пукнатина и после по равно покрай пещерата до един проход, откъдето маркировката завиваше наляво. Много ми се гадеше, чувствах се зле, дали от страха от лавина или от излишното „бомбардиньо” снощи. Може би и от двете. Но сега бяхме там, в средата на Алпите на 2000 м. надморска височина във виелицата и трябваше концентрация и сили да се бие пъртина. След мен вървеше Кърта, след него Димето и накрая Ива. Къде помъкнахме момичетата да берат ядове покрай нас с лошия ни късмет? Много се притеснявахме за тях. Те обаче се оказаха железни. Едно голямо Браво, Диме и Иве, за търпимостта и железните нерви, въпреки стихиите на Природата.
Достигнахме до първия лавинен улей, доколкото успяхме да го различим през слабата видимост. Видимост имаше на само няколко метра, може би около 10 не повече. Поехме въздух и забързахме към следващия трасьор.
Трудно мога да опиша тези минути тогава, струващи ми се часове. Бързахме да минем улея и да застанем под купчина скали, където имаше по-слаба вероятност да падне лавина. Там пак глътка въздух и наново впускане в дива авантюра по втория улей. Оттам с всички сили в третия, най-широк и най-опасен. За да бъде гадостта голяма, улея беше пълен с нов навят сняг, който стигаше при мен до кръста. Та ето там за пореден път се почувствах много безпомощен и слаб в сравнение с Планината.
Общувахме със знаци, обърнах се и посочих на Веско да мине той напред да бие пъртина, просто не можех за момента. Той веднага ме задмина и се хвърли в боя с тоновете сняг. Точно там след двайсетина метра, за да се излезе от големия улей се правеше изкачване диагонално и нагоре по стръмен склон. На върха на склона се виждаше мъгливо един трасьор – там вече щяхме да бъдем защитени от лавините... Загребахме...
В един момент Веско много затъна, направо потъна в снега. Смътно помня, че чух глух тътен, сякаш от преминаващ самолет, но тогава не можех да си представя, че това е било лавина. За щастие огромната лавина не е била над нас, а е тръгнала зад нас, от хижата надолу към селцето, както ни каза по-късно по телефона Патрик. Тогава наистина адски са се притеснили за нас...
Когато видях как на косъм от края на улея Веско се мъчеше с всички сили да излезе от снега, сякаш се озлобих... Нечувани сили се вляха в краката ми и с всичка сила го заобиколих отгоре, сривайки буквално целия склон върху него, само и само да направя диагонала до спасителното трасьорче... Момичетата тръгнаха след мен, а той успя да се измъкне от снега и загреба последен.
Вече бяхме горе и дишахме учестено. Помня че много време стоях облегнат на щеката, огъната до пръсване от тежестта ми, скапан и изцеден. Хубаво, че Димето ми даде едната щека, иначе като нищо щях да се хвърля в снега и да пръхтя като кон. Вече бяхме на половината път до спасителната Чима Бианка. Оставаше проблема с намирането на маркировката, който според Патрик е много голям. Така и се оказа... На три пъти стоях и се взирах с всички сили във всички посоки, докато не видя спасителното колче. Всичко беше бяло, мръсно бяло. В един момент започнах да се чудя кое е нагоре, кое е надолу, надясно, наляво... Всичко беше еднакво – мръсно бяло. Гадеше ми се... Поглеждах към някой от приятелите, за да си фокусирам погледа – я нещо оранжево, я зелено... Така се чувствах по-добре и продължавах напред... Пресичах преспи, огромни почти колкото мен – млатех с тялото си снега, за да направя път. Другите седяха близо до последния кол, така че да го виждат и ме чакаха да дам знак, после тръгваха и те... Усещах че се движим на зиг-заг. Опипвах с щеката навсякъде снега като слепец – не знаех дали там където скоро ще стъпя не е някой стръмен склон, дупка ... И така до пълно изтощение... Времето минаваше изключително бавно... От притеснение да не се объркам бях забравил да си сложа и шапката, а я държах в едната ръка... Съответно главата ми замръзваше във висулки, но това не ми правеше никакво впечатление...
На върха на една от безбройните бабуни до колче от бамбук се огледах и видях дървена барака току на 10 метра от мене... Идеше ми да закрещя от радост – така да съм се радвал на тази барачка... Тогава дори и не ми мина през ума, че сме съвсем близо до Чима Бианка. Единственото, което ме интересуваше беше тази барака, на която от едната страна няма да духа вятър, тази барака, която не беше бяла както всичко останало...
Скоро обаче разбрах, че сме съвсем близо до лифтовата станция и поех напред по трасьорчетата. Скоро изплува силуета на Чима Бианка... Сякаш и видимостта се подобри. Тук вече си позволих да покрещя малко, за да изразя радостта си на другите идващи отзад... Имам чувството, че и през маскираните им лица видях усмивки...
Лифта, както се очакваше не работеше... Чакаше ни дълго спускане по ски пистата чак долу до Колере...
В този момент се зададе от нищото един рат-трак, който просто никак не се връзваше с цялата обстановка наоколо.
Хората вътре ни гледаха сякаш сме от друга планета – тези пък откъде да се взели...
Отидох до машината – вътре беше шофьора и жена му. Жената знаеше английски и и обясних откъде идваме. Направи ми впечатление, че въпреки многото сняг който влизаше в кабината и пълнеше очите и вратовете на хората, те стояха и ме слушаха с интерес и разбиране, сякаш си говорим полегнали на плажа край морето...
Е, то не може само на карък – оказа се, че скоро ще пуснат лифта, за да качат гориво по него за рат-трака, да слезе жената, че и ние покрай нея...
Няма да бъхтим седем километра надолу по пистите... Какъв късмет! Когато бяхме на лифта и вятъра се опитваше да събори седалките и да ни затрупа съвсем със сняг, вече не ни пукаше ... Никой нищо не ни иска, нито пари, нито нищо... Питаха ни дали сме добре, как е на Албани...

Скоро бяхме в къщата на Надя в Колере и унищожавахме огромните количества закуска, която жената ни готвеше и натурален сок. Обадихме се на Патрик и другите в хижата, за да им кажем, че сме слезли невредими в селцето и всичко е наред... „Много се успокоиха”, предаде Кърта... Голям късмет извадихме този ден, после всички знаеха за „четиримата булгарезе”, тръгнали да слизат от планината в най-отвратителното време.
А ние отидохме на почивка ..! Какъв късмет само...
Отпразнувахме всичко с обилна вечеря в единствената кръчма в селцето – кръчмата на Емилио – стар алпинист, участник в много височинни хималайски експедиции... Добър и усмихнат планинар, Емилио въпреки че не знаеше изобщо английски, въодушевено ни говореше и поднасяше различни национални ястия и огромни количества бира.
И така на следващия ден станахме рано, времето се беше изяснило и успяхме да видим красивото селце Колере, планините над него, както и хижата Албани там горе, където в момента новите приятели се прозяваха и готвеха вкусната закуска ...

А ние трябваше да си идем, да бързаме пак за България, където всичко това щеше да остане един хубав спомен. Спомен за една невероятна планина, един много добър и любезен планински народ. Незабравимо приключение при първият сблъсък с голямата планина...

А ще има много още ...

По стръмните следи на утрото

2009-01-17T13:35:00.011+02:00

Ето че дойде дългоочакваната утрин... Просветля. Просветля в умореното ми съзнание. Белите върхове ме посрещаха с великолепието си, чакаха ме, подканяха за кой ли път. Отново исках да избягам сред тях, да се полутам ей така безцелно, да вкуся от живота на планината, да се опитам да открия нещото, което липсва долу. Да открия себе си, приятелите и най-вече, да събера мислите си... А мислите препускаха стремглаво, мира няма ... и сън не ме хваща ... Пак сънувам ... За кой ли път сънувам това пробуждане и дремя уплетен в хилядите спомени за изживяното и в болезненото очакване за предстоящото. За кой ли път сънувам върха, тръгваме, ние сме там, лазим като мравчици по стръмния му склон. Всички спят, цялата хижа се е оттеглила в заслужен покой. През прозорчето се процежда бледата светлина, тъй очакваното утро, утрото което води към върха. Ще ми се зимните нощи да не бяха толкова дълги. Не знам спя ли, дремя ли, сънувам ли, може би всичко накуп, но съзнанието работи на пълни обороти. Или просто си лежа и блуждая унесен в спомени, диво препускащи в съзнанието. Спомени, които не бих заменил за нищо на света, добри или лоши те са мои и на Планината в мен. Тя е отвън, зад просветляващото прозорче, ето и ги върховете, ей го Безименния, ето го покритото със сняг езеро, Тя е там отвън, но все пак успях да я пренеса вътре в себе си, да и отредя огромно място, да я слея със собственото си същество. По снежния склон или по отвесната скала, Тя ме приема в себе си. Колко много живот дава, как добре и леко е на душата, когато радостно те посреща. И колко имаш да научиш ти от нея, когато се ядоса, внимавай – и пътя ще ти забули в мъгла, и камъните стават живи, и лавината тръгва и помита. Това е Планината, Природата, силна и независима. Жалко, че толкова много черпим от нея сили, а какво и даваме – лифтове, строежи и пиянски кикот в хижата или хотела. Че Тя не иска това.
Навън взе да става още по-светло. Скоро ще блесне източния склон на върха. Вече съм изцяло буден и съм се залепил на прозорчето, надвесен над Кърта, който доволно поспива. За пореден път тръпна в очакване на предстоящия ден. Спомените ме връщат една година по-назад, пак до прозорчето, но на друга хижа в друга планина.

Трудно беше идването ни дотука, градът те пуска бавно и мъчително, изцежда те до последно. Много чакахме, много терзахме, гледайки камерките, които предават наживо. Нищо се не вижда – едно бяло петно. И прогнозите лоши. Бе голям късмет, няма що. Все пак традицията повелява – края на април в Пирин, за рождения ден.
Залепил съм се на прозорчето и ми се струва, че чувам хора отвън. Да, дошли са хора. Снощи бяхме само двамата, в пустата хижа и хижарят го нямаше.
Много бързо се оправихме, натъпкахме по раниците всичко и след пет минути вече разговаряхме с новодошлите пред хижа Бъндерица. Целта и мисията ясна - Вихрен по южния склон. Чудно, само дето мъгла с нож да я режеш. Влага и безветрие – фактори, които мене лично малко ме подтискат. Но нали сме планинари – трябва да приемаме планината, каквато е и да и се радваме. До хижа Вихрен стигнахме на един дъх, но не и без да се изпотим. Няколко седмици по-рано беше минала лавината. Изкоренени дървета и камъни се въргаляха безобразно в снега. Потресаваща гледка. Всекиму идва мисълта – „Добре де, а ако бях тука, тогава?”...

Набързо се преоблякохме и стегнахме с Кърта, че новите приятели бързаха напред, а не искахме да движим само двамата. Обвързахме се с въже и поехме по техните дири. Радостно беше изкачването на първия склон, тоест този на Хвойнати връх. Стръмничък и с твърд сняг правеше катеренето приятно. Оттук вече неусетно, без много бавене навлязохме в мъглата на циркуса Кабата. Още от сега ме притесняваха обувките. Няма да ги описвам – просто не са за ходене в планината. Добре – накратко – обувки за сноуборд. Просто нямах пари тогава да си купя, а това носи неприятности. Пришките отзад на глезена са най-малкото, което трябва да те притеснява. Но тъй като бяхме вече там и се бях примирил с факта – остава пътя нагоре... Към връх Вихрен. Вървяхме по дирята на хората пред нас. Често с много досадни серпентини, които обичахме да сечем. Настигнахме се някъде на една тревиста площ, разменихме по две-три думи и те отпрашиха нагоре в мъглата.
Времето беше наистина доста подтискащо – представях си каква невероятна гледка можеше да видим ако не бе тази пуста мъгла. Влагата се просмукваше навсякъде, а малко по-късно взе да ръси и снежец.
Всичко това на 30.04.2006 в циркуса Кабата, на път за любимия ми връх.
Нищо не ни безпокоеше тогава, в циркуса. Имаше хора пред нас, а на хижа Вихрен ни казаха, че и други хора са тръгнали малко преди да се появим ние. Южният склон не е стръмен, имаме добро облекло, храна, пикели, вързани сме.
Тръгваме. Пак досадните серпентини. Уморено следваме упоритата криволичеща пъртина. Снегът стана по-твърд, следователно се катери по-лесно. Нещо обаче ме кара да започна да се обърквам. Пъртината не води към Вихренския преслап, ами на север, тоест към самия връх. Ами да, така е – как ще излезем тогава на южния склон? Нищичко не можеш и да видиш. Споделям впечатленията си с Веско, но отговор нямаме. Може би ще се изкачим на премката горе в близост до скалите, че оттам после по южния склон. Да, ама не, серпентините ни отвеждат между два реда скали. Чудно, сега вече разбирам – ще катериме Вихрен право нагоре по източния склон. Намираме се меджу двата реда скали, които образуват стръмен и широк улей, започващ горе, там където върховия гребен и Джамджиевия ръб се засичат. Еха, предстои нещо вълнуващо. Казвам на Кърта, той също се усмихва.
Продължаваме въодушевени право нагоре, наклонът се увеличава. Млатиме с пикелите на всяка крачка, имам чувството, че всичко продължава вечно.Вече няма зиг-заци – просто една пъртина водеща нагоре в мъглата. Става все по-стръмно, значи и по-трудно, значи по-хубаво. Имам чувството, че носа ми ще опре в склона пред мене. Спираме на моменти за успокояване на дишането, поглеждаме се, усмихваме се и пак нагоре. Първи съм и усещам как вече много разчитам на пикела. С всеки метър височина разбирам каква пързалка ще бъде, ако случайно се подхлъзне някой от нас. Катеря бавно и сигурно, опитвайки се да правя стъпки с негодните за тази цел обувки. В един момент вдигам глава и то на време за да видя как един камък профучава на два метра вдясно. Стряскам се, но продължавам с едно наум и с мисълта какво ли е накарало камъка да напусне местенцето си, отредено му на този стръмен склон. Но ето че този път снежни буци започват да се търкалят наоколо. Спирам поглеждам нагоре учудено, обръщам се поглеждам и Веско, който вдига рамене. „Обстрела” със сняг продължава и започваме да се безпокоим – нима все още има лавинна опасност? Че снега е слегнал добре, пролетен сняг… Лавините трябва да са вече паднали. В мига, в който взе да се прокрадва голямото безпокойство, отговорът дойде мигновенно – на две ски и със слушалки в ушите. Просто стояхме като препарирани и се пулехме в усмихнатия скиор, който се спускаше сякаш кара по „детската” писта. Направо онемяхме. Спря човека и разменихме две, три думи. Каза че не ни остава много, погледна висотомера си и определи надморската височина като „ … а, бе, към 2800 и нещо.” „На това тука му викат Метлата” – добави и след това пъхна пак тапите в ушите и полетя на къси зиг-заци надолу.

Гледахме се с Кърта сякаш бяхме видяли извънземен. Евала на момчето – да се спускаш със ски по тази стръмнотия.
След още малко катерене стъпките продължаваха диагонално вдясно. Снежната покривка беше много тънка и на места стъпвахме и върху скалите и камъните отдолу. Точно в този момент се натъкнахме на „ключовия пасаж” и проблемите започнаха. …

Ех, ето ти сега ново двайсе. Личеше си, как хората пред нас се бяха борили с гравитацията и леда който надничаше изпод тънкия снежец. Просто неописуемо дращене с всички подръчни средства, за да се изкачат до върха. Ние решихме да не се отказваме лесно и започнахме нашата си битка. Бях първи и преминавах метрите сякаш бяха километри. С „кънките” на краката и най-вече добрата подкрепа на пикела се местех бавно и мъчително. Веско беше приклекнал и чакаше да мина разстоянието, което позволява опънатото между нас въже. Набелязах си „спасителен остров” – стабилен камък който наднича над леда. Натам … Много ме е яд като се сетя сега, как се мъчихме. Добрите обувки и чифт котки биха ни изкачили на върха с повече внимание от наша страна. А тогава … Тогава просто пълзях по диагонала и се молех да не се сурна надолу. Летежа би представлявал страховита пързалка по стръмния склон, завършващ в някоя от тъй красивите скали на Вихрен. Или триста метра по-долу някъде в циркуса Кабата. Всичко това е най-лошото, което в този момент заедно с малка доза паника взе да се прокрадва в ума ми.
Стигнах „спасителния остров” забих пикела в леда, така че да захапе и един ръб на камъка под него и легнах отгоре му. Сега беше ред на Веско да „дойде”.
Бавно, мъчително и несигурно катерене. Мислехме, че този леден пасаж ще свърши, но уви … Опитвахме и встрани – навсякъде лед. Малко или много той правеше ситуацията много напечена. Много ми стана криво… Просто трябваше някой да го каже … А не искахме … Не искахме да се предаваме под самия връх… Ето горе се вижда края, 50 метра по-горе… Там вече се излиза на върховия гребен, после 50 метра по него и сме на пирамидката… Малко още само…
Риска все пак стана твърде голям… Казах го… Казах „Кърт, да се връщаме”… И стана една … Много жалко…
Беше готов човека. А аз го върнах. И обувките му обувки и добре се чувстваше. А аз с мойте „кънки”, не работеше системата правилно. Разчитах на пикела предимно, той беше спасението и единствената ми опора със скалата и леда. Гледах отчаяните следи водещи нагоре, личеше си че хората са се мъчили сериозно. Или поне тези, които не са имали котки.

Бях категоричен, но той не отстъпваше. В крайна сметка след много спор и приказки се обърнахме, обърнахме гръб на любимия връх. Толкова много искахме, копнеехме да бъдем горе, да изживеем чудесното усещане, което само Горе можеш да почувстваш. Но уви … Бог Перун не ни допусна до себе си. Последните метри се оказаха непреодолимата преграда за нас. Почувствах се жалък и много малък в сравнение с грамадата, наречена от нас хората вр. Вихрен. Отстъпихме… С пълни с мъка сърца поехме обратно по кошмарния траверс. Сега въпросът беше как да излезем от ледения пасаж. Като сън ми е всичко – просто единия лягаше върху пикела си, докато другия не стигне сигурно място и не „осигурява” той на свой ред. Разбира се връщането обратно беше много по-опасно, но това беше единствения начин да се доберем до Сигурността. Цялото това лазене беше страхотна игра на нерви. Мълчахме унили, когато се добрахме до снежната сигурност, всеки гледаше в различна посока.
Предстоеше още адското слизане право надолу. Единственото хубаво на мъглата беше, че не виждахме, колко е стръмно под нас и колко нависоко сме. Разбрахме се за системата единият пак да ляга на пикела, а другия да „слиза” с гръб към склона самозадържайки се с ледокопа си, докато въжето не се опъне. После другият го настига и така … Слязохме в Кабата всеки нещастен по своему. Седнахме, горчива цигара и мълчание и пак надолу. Просто не е за вярване. Почти се бяхме качили и този проклет лед. То няма нищо лошо в леда, но котките са неизбежен спътник в такъв случай.
Главата ми щеше да се пръсне от мълчанието помежду ни. За капак на слизане по склона на Хвойнатия връх, Веско се подхлъзна и съответно ме дръпна и мен. Страхотен летеж и пак пикелите в употреба. Това сякаш малко ни развесели, но ни остави все така мълчащи.
На хижа Вихрен ни настигнаха момчетата, с които тръгнахме. Бяха се качили на върха и крещяха обезумели от радост. А ние – унили и ядосани. Взех си гетите, с които услужих на едното момче, поне те се бяха докоснали до връхната кота.
Нищо не си казахме чак до хижа Бъндерица. Там вече цареше хаос. Хижарят се бе върнал, имаше още нови хора. Каза, че е видял че има „самонастанили се” и ни похвали, че сме си нацепили дърва и сме се сгряли. А ние мълчаливо се качихме в стаята да се преобличаме.
С един ябълков сок започнаха приказките. Кюстендилска му работа... Признах си, че вината е моя, да се върнем, но приятелят си е приятел, особено в планината. Че кой търси вина в мен? … Той на свой ред си призна, че съм прав, за да се върнем, защото едно подхлъзване горе можеше да ни навлече сума ти неприятности. А и къде е мястото на чудната гледка от Вихрен в тази мъгла. Изводът бе общ и за двамата – та нали хора и под Еверест се връщат. Или както са казали старите алпинисти – „Върни се, за да отидеш пак”.
В крайна сметка отпразнувахме „успеха” си с обилно ядене и глътка ракия. Нали и рожден ден имах на следващия ден. Настроението взе да се завръща лека-полека, даже и изчислихме, че сме стигнали горе долу на височина 2870 метра. Ами едно малко постижение за нас. „Изгорелият” адреналин все да си казва думата и стана весело – смях и спомени от миналогодишното изкарване на рождения ми ден, когато пък изкачихме Тодорка и Хвойнатия.

… Слънчев лъч се прокрадва и ме осветява право в очите. Ставам като на автомати. Поглеждам часовника – вече е седем часа. Кърта се прозява доволно. Навън ни чака Върха. Блестящ и страховит, снежнобяло великолепие, заобиколен сякаш от приятелите си Иречек и Алеко, там се издига Мусала. Трябва да тръгваме, а още не сме се оправили. Навън е минус седем градуса, ние се плацикаме доволни край дупката на езерото, единствената вода зимно време. Скоро сме готови и с усмивки на лицата поемаме към поредното си изкачване. Спомените са си спомени, нали важното е как се развива човек, какви промени се случват с него. „Промяната е неизбежния спътник в живота на човека” - вървя и си мисля, докато се радвам на поскръцването на снега под новите зимни обувки, устремени с приятеля към нови хоризонти.

Страховитите сили на природата

2008-09-23T10:14:00.009+03:00

В планините, тези възвишения, където красотата е безкрайна, където човешките сили са ограничени, където можеш да откриеш, да изпиташ себе си - там ние откриваме истината, същността си и черпим вдъхновение за живот и смирение пред Майката Природа ... ЗАВИНАГИ!!!

Ще се опитам да пресъздам една кратка история, случила се неотдавна на мен и моите приятели по авантюра. Беше краят на февруари, когато решихме с Веско и Васе да предприемем поход в Осогово (родната ни планина) с цел да се качим на връх Руен и да пренощуваме на новопостроения заслон горе. Васко отиде в Кюстендил още в петък вечер, а ние тръпнахме още една нощ в шумна София и поехме рано сутринта в събота с един от първите автобуси. В автобуса беше задушно и претъпкано, но пък за сметка на това срещнахме познат, авантюрист по душа, който не след дълго чудене реши да поеме към Руен с нас. След кратко суетене в "пролетния град" и набавяне на необходимото, ето че отново бяхме във форда и двигателят ръмжеше по асфалтовия път към Трите буки. Когато стъпихме на Осоговска земя и погледнахме нагоре към билото малко ни хвана яд, че толкова се бяхме "въоръжили", защото снега се бе постопил. С голямо нетърпение да се озовем вече в "дивата Осоговска пустиня" поехме по пътя, обграден от цъфнали минзухарчета, избуяли в мекия сняг и ароматни борчета и клекове. Нашия нов приятел Иво не преставаше да снима всичко интересно, изпречило се по пътя му, а ние се наслаждавахме на последните слънчеви лъчи за деня. Знаехме, че някъде след 6 вечерта ще бъдем на Руен. Беше 1 март - прекрасен повод да си вържем по някоя мартеница високо в планината. До заслона на Бегбунар стигнахме бързо и с огромно страхопочитание и свити сърца гледахме нагоре към предстоящото ни 10 км. било, навято със сняг. Решихме да направим кратка почивка в заслона, да се преоблечем и да съберем сили. Вътре имаше почти всичко, което човек иска в планината, включително и тънки бичени борови летви за огрев. Реших, че е разумно да си вземем няколко, защото не се знаеше горе на Руенския заслон какво е оставено за отопляване. Предполагахме, че има и печка - никой не беше ходил в този заслон. Та освен всички провизии в тежките раници сега тъпчехме и дърва за огрев. Всички следи свършваха до заслона на Бегбунар, но това хич не ни разколеба. Поехме нагоре с изпълнени с трепет души, възхищавайки се на творенията на вятъра и причудливите форми на тежките, надвесени над нас облаци. Вятърът, както се очакваше се усили и горе на билото вече беше толкова силен, че да издуха флагчето на България, гордо забучено на Ивчовата раница. Остана да стърчи една пръчица тъжно и самотно.
До връх Шапка вървяхме ту по билото, ту по летния път с идеята, разбира се да спестим силици за финалните метри към Руен. На места снегът пропадаше и това никак не ни улесняваше във вървенето. За мен всичко беше поредното изпитание, тренировка за големите планини, физическа и психическа. Затова се опитвах да си представя, че минавам целият този път, но не по наклон 30 градуса, а 70. Времето се промени коренно, не предвещаваше нищо добро, но гледахме да не мислим за това, а час по-скоро да сме на вр. Руен, за да се насладим на страхотните гледки, които само планината може да разкрие пред теб. Подсякохме вр. Мали Руен от северната му страна, по един от сигурно най-стръмните склонове за Осогово планина и след няма и 30 минути вече бяхме на Руен. Профучах покрай заслона, бързайки да съм горе, дори и не оставих раницата, не пих вода, нищо. Ето че вече сме на най-високата гранична точка на Европейския съюз с държава, която не е членка, а именно Македония. Пирамидката на върха се намира на 3 метра в Българска територия от граничната пирамидка. Интересно, за първи път и четиримата сме тук, когато има сняг. В една от най-дивите планини в България, на хълмистият вр. Руен (2252 м.), на самата граница с Македония.
Кратка радост и задължителните снимки и обратно 200 м. в заслона. Учудих се колко добре е направен този заслон, но скоро се оказа, че се лъжа. Има 2 помещения, от които едното беше почти изцяло затрупано със сняг, а в другото, където бяхме ние висяха ледени образувания от едната стена. Да, ама не сме на хотел в гората, а на високопланински заслон на самия връх и граница, така че всичко ни се стори една невероятна екстра. Имаше печка и направихме много добре, че взехме боровите бичмета от Бегбунар, защото дървата за огрев бяха предимно дебели трупи, затрупани в снега пред заслона. Намерихме и газена лампа и и сипахме спирт. Ножа ми влезе в употреба за цепене на бичметата, беше адски студено. Скоро обаче настана приказка - едва мъждукащата светлина, топлината от печката, макар и не много, храната, рома, приказките, шегите... Чувствахме се като някакви комити, високо в планината. А навън започна да вали снежец.Никакъв вятър, само бял пухкав снежец постепенно застилаше стария, а острия студ щипеше приятно зачервените лица. Скоро изморени обаче се натръшкахме кой където намери. Аз легнах на един плот с крака към печката и тъкмо се унесох, когато се събудих от ситен снежец, нафукван между камъните на стената на заслона право към мен. Ивчо и Васе не бяха заспали и се суетяха около печката. Навън адът беше започнал. Беше се разярила страхотна зимна буря с ураганен вятър и снеговалеж и си личеше, че няма никакво намерение да спира скоро. И това ако не е в "наш стил". Предстоеше дълга нощ. Входната врата на заслона не се затваряше напълно и беснеещият вятър си проникваше съвсем спокойно през нея, както и през дупките в каменния зид-стена, където твореше нови ледени образувания. Имахме чувството, че сме заточени в бастилия накрай света, заточени не от кой и да е - а от Природните стихии. Както и да е - трябваше да поспим или поне да се опитаме. Аз нямах спален чувал, а носех едно одеяло от вкъщи, което с още едно единственото сухо в заслона щяха да бъдат моето спасение през тази кошмарна нощ. Не можах да спя, хиляди страховити мисли не ме напускаха цяла нощ, докато лежахме опрени един в друг с Васе на голямата маса в заслона. Там навятия през стената сняг не ни достигаше. Не спряхме газената лампа. Сякаш от тази малка светлинка идваше и топлина за премръзналите ни души. Дълго се въртях и намествах на неудобната маса, усещах как премръзвам, първо ръцете, после главата, кръста, целия се изстудявах бавно, бавно. Ставах на три пъти да се обличам - ефекта нулев. А отвън сякаш идваше края на света. Звуците бяха неописуеми, свистящият във заслона вятър, ураганната му сила тресеше сякаш земята под нас, което ние усещахме върху масата. И край няма. Едно постоянно фучене, което изпиваше всяка топлинка и надежда. И навяваше страховити мисли колко малък и жалък си всъщност и какво , по дяволите, въобще правиш там или се опитваш да направиш. Че с Природата шега не бива и че всеки дръзнал да се противопостави, бива сериозно наказван или разубеден. Мислено завиждах на приятелите, че спят, защото при мен това беше немислимо. В крайна сметка някъде сутринта съм заспал за около два часа и се събудих отново първи с идеята, че всичко е наред и поне е светло, което в случая хич не беше малко. Със ставането на останалите започнаха нормалните за такива ситуации проблеми, въпроси и притеснения. Тъпчех като кон в кръг, за да се стопля и си задавах въпроса как да направим така, че да се приберем. Ще ни пусне ли планината? Ще дръзнем ли въобще да предизвикваме стихията, за да спасим мизерните си човешки душици? Какво да правим?
Ръцете ми бяха много студени, на Веско бяха започнали да му пускат обувките, че краката му бяха премръзнали, на Васе също. Ивчо пък беше човекът, който в такива ситуации пуска шеги, за да няма паника или в знак на паника, не разбирам точно защо. Както и да е - бяхме го закъсали и трябваше да вземем адекватно и бързо решение, от което зависеше спасението ни. Погледнато реално - намирахме се на 18 км. от най-близката хижа, на 10 км. от най-близкият заслон и стоенето в заслон Руен за нас беше немислимо. Неуспешен опит да запалим печката или поне да стоплим малко помещението ни наведе на тази идея. Решението взехме не след дълго чудене - ТРЯБВА да се опитаме да се приберем. "Ще оцелеем ли?". Това нямаше да е никак лесно. Забравих да спомена, че сутринта облаците бяха слезли ниско и нямаше никаква перспектива да се вдигнат скоро.Всичко това съчетано с ураганния вятър и хвърчащия сняг създаваше предпоставки за много трудна ориентация. Другите ги притесняваше мъглата, мен ме притесняваше урагана, защото точно преди една седмица бяхме на връх Паскал в Стара Планина, където имаше вятър със скорост 150 км/ч и буквално се опитваше да ни отнесе от билото. Успя да отнесе само ръкавицата ми, както и на Мърфи шапката. А този тук по нищо не се различаваше от тогава. Всяко излизане от ъгълчето, където беше вратата на заслона ни изправяше лице в лице със стихията и ни връщаше бързо обратно. Е, както и да е - ние решихме - тръгваме си... Колкото по-надолу и по-бързо, толкова по-далеч от този кошмарен свят на стихии.Извадих и помогнах на приятелите с каквото можах - 2 чифта чорапи, ръкавици, маска за лицето. Винаги нося в повече - и ето, че понякога се налага. Увихме се като мумии, треперещи от студ и притеснения, прекръстихме се, помолихме се мислено и излязохме във фурията.
Трудно може да се опише какво последва - нещо като сблъсък с тежкотоварен влак - директен удар, който те заковава на едно място и трудно успяваш да поместиш крак напред. Бавно и с предварителна уговорка един до друг и никакво отцепване от групата напредвахме в посока север, за да намерим първия кол на маркировката. Скоро го открихме и поехме в посока изток, където нейде долу беше нашето спасение. Не знаехме колко още ще сме в облаците, колко още вятър ще беснее ... нищо ! Просто напред до следващия кол на маркировката. Вятърът ни караше да правим по много излишни стъпки надясно, защото духаше от север без никакви изменения на скоростта и посоката си. Ураганен вятър! Съчетан със ледени бучици, които упорито набиваше в откритите части на лицата ни. С удоволствие установих, че започваме да се сгряваме, след кратко крещене с останалите, за да се разберем. Това ни окуражи и съвсем след малко бяхме на вр. Мали Руен.Изведнъж - буквално - О, небеса!!! В пролука в облаците видяхме заснежените била и хълмове. Крещяхме от радост! И отново сивата пелена. Още малко крачки и пак ... Има шанс! Радост се изписа по тревожните ни лица. Поне ще можем да видим света около нас. Бяхме като в приказка, всичко ми вървеше на бавен кадър пред очите, от които вятъра поемаше сълзите на радост и ги отправяше в бездните. Отново пролука и крясъци на радост от приятелите. Бяхме стигнали "ръба" на облаците. И точно в този момент не можахме да намерим следващия кол на маркировката...Сглупих и поведох другите надясно да търсим, защото пред нас склонът ставаше стръмен, а наляво не се виждаше кол. С идеята да не забравим къде е последния, който видяхме, тръгнахме надясно и се отклонихме от правилния път. И ето - отново късмет. Света пред нас пак изплува и видяхме в ляво заснежения връх Шапка и цялото било, по което трябваше да слезем. Планината ни показа пътя, реши да ни пусне да си вървим! Това беше голям жест за нас и без да се бавим поехме, подсичайки стръмния склон към "целта". Склонът беше подветрен и нафукан с пресен сняг, което предпоставяше образуване на лавини, затова минахме "на пръсти" и скоро се озовахме извън облаците.И тук трудно мога да опиша каква радост ни обзе когато видяхме всичко около нас - цялата планина беше покрита с чисто нов сняг и блестеше в страховитото си великолепие. Зад и над нас останаха облаците, от които току що се бяхме измъкнали, а пред нас с цялата си мощ се издигаше Рила и до нея Пирин. Отново като в приказен сън се добрахме до вр. Шапка (2188 м.), където дори и вятъра беше слаб. Там успяхме набързо да споделим радостта си от спасяването и видяното и поехме надолу по леко стръмния склон все по билото, вече по спокойни и уверени. А за радост беше все още рано... Предстояха ни още около 6 км. до заслона Бегбунар, а вятърът не преставаше, че дори и се усилваше.Вървяхме или по-скоро се носехме като обречени души надолу и нагоре по хълмчетата между вр. Шапка и предстоящия ни последен по билото вр. Цръни Камик (2069 м.). На едно от хълмчетата вятъра понесе ръкавицата ми и това разсмя малко групата, включително и мен, защото нали само преди седмица урагана отнесе ръкавицата ми в Стара Планина. Леко развеселени поехме към последния връх. Странното беше, че долу в седловините вятъра беснееше повече, отколкото горе по върховете. А може би се лъжехме???...Последният връх Цръни Камик буквално ни изцеди и малкото останали силици. От едната страна на върха вятъра помиташе целия нов сняг заедно със стария и го изхвърляше през върха на десетки метри във въздуха. Пътят ни минаваше през върха и това ни безпокоеше. От едната страна вятъра беснееше, от другата натрупва и има опасност от лавини, Пътят е през върха! Минах първи и загребах по стесняващото се било нагоре. Повтарям се като казвам, че вятърът щеше да ме издуха, но си беше точно така. Стигнах до средата на билото и усетих, че краката ми се отлепят от земята. Вкопчих се в една тръба на маркировката и се обърнах към другите, махайки да се връщат. Може би, ако подсечем лавинния слон от другата страна най-горе ще е по-добре. Жестовете ми обаче, както каза Веско после са останали неразбрани или по-точно противоположно разбрани - помислили, че им махам да побързат и да идват към мен. Колко ми липсваше пикела тогава!!!
Стоях и ги гледах, доколкото беше възможно през фурията как пълзят по земята като грешници, а Веско с целия си хъс ходи прав, "легнал" на вятъра, което му придаваше леко комичен вид. Но това не ме разсмя, а ме накара да продължа нагоре... Не знам как, много хора го наричат "невидими сили" това което ме изкачи до горе. Беше страхотно изживяване изискващо невероятни усилия и нерви. Горе в една образувана от стихията фуния стъпих и се изправих и точно след миг вече бях на лакътя си в снега. Колко лесно ме подсече вятъра само аз си знам. Лежах и се чудех каква комична гледка съм бил за другите зад мен и се срамувах. Те обаче не са ме видели, се оказа в последствие, и това малко ме утешава. Не че има нещо срамно в това - просто не знам, все едно да паднеш на леда по улицата и хората да ти се посмеят, така се чувствах. Като малко засрамено дете. Горе ме настигнаха, противоположно на очакванията на върха вятъра се "търпеше". След това кратко озъртане наоколо и пак надолу към вече изплуващия силует на заслона на Бегбунар. Вярвахме, че най-страшното е минало и този път наистина се оказа така. Веско и Ивчо зацепиха напред бързо , аз и Васе поспряхме и разтворихме ръце като птици да се "пореем" на течението. Усещането беше страхотно, защото можеш спокойно да се отпуснеш на вятъра и да стоиш прав. Невероятна гледка отстрани - все едно се молим на някакъв Бог смирени с главите наведени надолу, чакайки милостиня. Получихме я!
След 30 мин. ходене бяхме в заслона и "размразявахме" лицата си. Пушехме цигари и мълчахме със смесените си чувства, уморени и продухани. Така и тихичко поехме последните 8 км. към Трите Буки, където за капак снегът беше адски мек и пропадахме до кръста почти на всяка крачка. Бяхме на завет, затворени от вр. Човеко и чувахме бурята горе, съчетана с бързо движещите се парцаливи облачета. Вървях и си мислех под парещите лъчи на слънцето колко опасни са "малките" ни планини. Имам впредвид планини като Стара Планина, Витоша, Осогово... Обли като релеф и самотни по местоположение, през тях минават едни от най-страшните бури и виелици. Рила и Пирин са като братче и сестриче - пазят се, опрени една в друга с острите си върхари и отвесни стени. Докато тук в дивата "обла" планина няма преграда за вятър и течение. Спомних си и гръмотевичната буря, която преживяхме с Веско на слизане от Руен преди три години , за да се доубедя. Стигнахме долу на страхотно слънце и безветрие. Сякаш нищо не се бе случило. Хората се разхождаха по гората, срещнахме и поредните хорица убедени, че вр. Цръни Камик е вр. Руен, нямащи си и представа колко много по-далеч зад него е първенеца на планината. При форда бяхме и гледахме как нагоре всичко се беше изчистило, но не съжалявахме за облачната "промивка". Страхотен чар има и в нея. Гледахме и минзухарчетата, дишахме спокойно, уморени, изпълнени с топли чувства. За пореден път планината ни показа колко силна и могъща може да бъде и ни накара да се замислим и оценим съществуванието си. Да видим буките и боровете по друг начин, да усетим топлината на гората. Да попием от слънчевите лъчи, да усетим лекия полъх на вятъра.
Да оценим как животът се завръща!!!