Ще се опитам да пресъздам една кратка история, случила се неотдавна на мен и моите приятели по авантюра. Беше краят на февруари, когато решихме с Веско и Васе да предприемем поход в Осогово (родната ни планина) с цел да се качим на връх Руен и да пренощуваме на новопостроения заслон горе. Васко отиде в Кюстендил още в петък вечер, а ние тръпнахме още една нощ в шумна София и поехме рано сутринта в събота с един от първите автобуси. В автобуса беше задушно и претъпкано, но пък за сметка на това срещнахме познат, авантюрист по душа, който не след дълго чудене реши да поеме към Руен с нас. След кратко суетене в "пролетния град" и набавяне на необходимото, ето че отново бяхме във форда и двигателят ръмжеше по асфалтовия път към Трите буки. Когато стъпихме на Осоговска земя и погледнахме нагоре към билото малко ни хвана яд, че толкова се бяхме "въоръжили", защото снега се бе постопил. С голямо нетърпение да се озовем вече в "дивата Осоговска пустиня" поехме по пътя, обграден от цъфнали минзухарчета, избуяли в мекия сняг и ароматни борчета и клекове. Нашия нов приятел Иво не преставаше да снима всичко интересно, изпречило се по пътя му, а ние се наслаждавахме на последните слънчеви лъчи за деня. Знаехме, че някъде след 6 вечерта ще бъдем на Руен. Беше 1 март - прекрасен повод да си вържем по някоя мартеница високо в планината. До заслона на Бегбунар стигнахме бързо и с огромно страхопочитание и свити сърца гледахме нагоре към предстоящото ни 10 км. било, навято със сняг. Решихме да направим кратка почивка в заслона, да се преоблечем и да съберем сили. Вътре имаше почти всичко, което човек иска в планината, включително и тънки бичени борови летви за огрев. Реших, че е разумно да си вземем няколко, защото не се знаеше горе на Руенския заслон какво е оставено за отопляване. Предполагахме, че има и печка - никой не беше ходил в този заслон. Та освен всички провизии в тежките раници сега тъпчехме и дърва за огрев. Всички следи свършваха до заслона на Бегбунар, но това хич не ни разколеба. Поехме нагоре с изпълнени с трепет души, възхищавайки се на творенията на вятъра и причудливите форми на тежките, надвесени над нас облаци. Вятърът, както се очакваше се усили и горе на билото вече беше толкова силен, че да издуха флагчето на България, гордо забучено на Ивчовата раница. Остана да стърчи една пръчица тъжно и самотно.
До връх Шапка вървяхме ту по билото, ту по летния път с идеята, разбира се да спестим силици за финалните метри към Руен. На места снегът пропадаше и това никак не ни улесняваше във вървенето. За мен всичко беше поредното изпитание, тренировка за големите планини, физическа и психическа. Затова се опитвах да си представя, че минавам целият този път, но не по наклон 30 градуса, а 70. Времето се промени коренно, не предвещаваше нищо добро, но гледахме да не мислим за това, а час по-скоро да сме на вр. Руен, за да се насладим на страхотните гледки, които само планината може да разкрие пред теб. Подсякохме вр. Мали Руен от северната му страна, по един от сигурно най-стръмните склонове за Осогово планина и след няма и 30 минути вече бяхме на Руен. Профучах покрай заслона, бързайки да съм горе, дори и не оставих раницата, не пих вода, нищо. Ето че вече сме на най-високата гранична точка на Европейския съюз с държава, която не е членка, а именно Македония. Пирамидката на върха се намира на 3 метра в Българска територия от граничната пирамидка. Интересно, за първи път и четиримата сме тук, когато има сняг. В една от най-дивите планини в България, на хълмистият вр. Руен (2252 м.), на самата граница с Македония. Кратка радост и задължителните снимки и обратно 200 м. в заслона. Учудих се колко добре е направен този заслон, но скоро се оказа, че се лъжа. Има 2 помещения, от които едното беше почти изцяло затрупано със сняг, а в другото, където бяхме ние висяха ледени образувания от едната стена. Да, ама не сме на хотел в гората, а на високопланински заслон на самия връх и граница, така че всичко ни се стори една невероятна екстра. Имаше печка и направихме много добре, че взехме боровите бичмета от Бегбунар, защото дървата за огрев бяха предимно дебели трупи, затрупани в снега пред заслона. Намерихме и газена лампа и и сипахме спирт. Ножа ми влезе в употреба за цепене на бичметата, беше адски студено. Скоро обаче настана приказка - едва мъждукащата светлина, топлината от печката, макар и не много, храната, рома, приказките, шегите... Чувствахме се като някакви комити, високо в планината. А навън започна да вали снежец.Никакъв вятър, само бял пухкав снежец постепенно застилаше стария, а острия студ щипеше приятно зачервените лица.Скоро изморени обаче се натръшкахме кой където намери. Аз легнах на един плот с крака към печката и тъкмо се унесох, когато се събудих от ситен снежец, нафукван между камъните на стената на заслона право към мен. Ивчо и Васе не бяха заспали и се суетяха около печката. Навън адът беше започнал. Беше се разярила страхотна зимна буря с ураганен вятър и снеговалеж и си личеше, че няма никакво намерение да спира скоро. И това ако не е в "наш стил". Предстоеше дълга нощ. Входната врата на заслона не се затваряше напълно и беснеещият вятър си проникваше съвсем спокойно през нея, както и през дупките в каменния зид-стена, където твореше нови ледени образувания. Имахме чувството, че сме заточени в бастилия накрай света, заточени не от кой и да е - а от Природните стихии. Както и да е - трябваше да поспим или поне да се опитаме. Аз нямах спален чувал, а носех едно одеяло от вкъщи, което с още едно единственото сухо в заслона щяха да бъдат моето спасение през тази кошмарна нощ. Не можах да спя, хиляди страховити мисли не ме напускаха цяла нощ, докато лежахме опрени един в друг с Васе на голямата маса в заслона. Там навятия през стената сняг не ни достигаше. Не спряхме газената лампа. Сякаш от тази малка светлинка идваше и топлина за премръзналите ни души. Дълго се въртях и намествах на неудобната маса, усещах как премръзвам, първо ръцете, после главата, кръста, целия се изстудявах бавно, бавно. Ставах на три пъти да се обличам - ефекта нулев. А отвън сякаш идваше края на света. Звуците бяха неописуеми, свистящият във заслона вятър, ураганната му сила тресеше сякаш земята под нас, което ние усещахме върху масата. И край няма. Едно постоянно фучене, което изпиваше всяка топлинка и надежда. И навяваше страховити мисли колко малък и жалък си всъщност и какво , по дяволите, въобще правиш там или се опитваш да направиш. Че с Природата шега не бива и че всеки дръзнал да се противопостави, бива сериозно наказван или разубеден. Мислено завиждах на приятелите, че спят, защото при мен това беше немислимо. В крайна сметка някъде сутринта съм заспал за около два часа и се събудих отново първи с идеята, че всичко е наред и поне е светло, което в случая хич не беше малко. Със ставането на останалите започнаха нормалните за такива ситуации проблеми, въпроси и притеснения. Тъпчех като кон в кръг, за да се стопля и си задавах въпроса как да направим така, че да се приберем. Ще ни пусне ли планината? Ще дръзнем ли въобще да предизвикваме стихията, за да спасим мизерните си човешки душици? Какво да правим?
Ръцете ми бяха много студени, на Веско бяха започнали да му пускат обувките, че краката му бяха премръзнали, на Васе също. Ивчо пък беше човекът, който в такива ситуации пуска шеги, за да няма паника или в знак на паника, не разбирам точно защо. Както и да е - бяхме го закъсали и трябваше да вземем адекватно и бързо решение, от което зависеше спасението ни. Погледнато реално - намирахме се на 18 км. от най-близката хижа, на 10 км. от най-близкият заслон и стоенето в заслон Руен за нас беше немислимо. Неуспешен опит да запалим печката или поне да стоплим малко помещението ни наведе на тази идея. Решението взехме не след дълго чудене - ТРЯБВА да се опитаме да се приберем. "Ще оцелеем ли?". Това нямаше да е никак лесно. Забравих да спомена, че сутринта облаците бяха слезли ниско и нямаше никаква перспектива да се вдигнат скоро.Всичко това съчетано с ураганния вятър и хвърчащия сняг създаваше предпоставки за много трудна ориентация. Другите ги притесняваше мъглата, мен ме притесняваше урагана, защото точно преди една седмица бяхме на връх Паскал в Стара Планина, където имаше вятър със скорост 150 км/ч и буквално се опитваше да ни отнесе от билото. Успя да отнесе само ръкавицата ми, както и на Мърфи шапката. А този тук по нищо не се различаваше от тогава. Всяко излизане от ъгълчето, където беше вратата на заслона ни изправяше лице в лице със стихията и ни връщаше бързо обратно. Е, както и да е - ние решихме - тръгваме си... Колкото по-надолу и по-бързо, толкова по-далеч от този кошмарен свят на стихии. Извадих и помогнах на приятелите с каквото можах - 2 чифта чорапи, ръкавици, маска за лицето. Винаги нося в повече - и ето, че понякога се налага. Увихме се като мумии, треперещи от студ и притеснения, прекръстихме се, помолихме се мислено и излязохме във фурията.
Трудно може да се опише какво последва - нещо като сблъсък с тежкотоварен влак - директен удар, който те заковава на едно място и трудно успяваш да поместиш крак напред. Бавно и с предварителна уговорка един до друг и никакво отцепване от групата напредвахме в посока север, за да намерим първия кол на маркировката. Скоро го открихме и поехме в посока изток, където нейде долу беше нашето спасение. Не знаехме колко още ще сме в облаците, колко още вятър ще беснее ... нищо ! Просто напред до следващия кол на маркировката. Вятърът ни караше да правим по много излишни стъпки надясно, защото духаше от север без никакви изменения на скоростта и посоката си. Ураганен вятър! Съчетан със ледени бучици, които упорито набиваше в откритите части на лицата ни. С удоволствие установих, че започваме да се сгряваме, след кратко крещене с останалите, за да се разберем. Това ни окуражи и съвсем след малко бяхме на вр. Мали Руен. Изведнъж - буквално - О, небеса!!! В пролука в облаците видяхме заснежените била и хълмове. Крещяхме от радост! И отново сивата пелена. Още малко крачки и пак ... Има шанс! Радост се изписа по тревожните ни лица. Поне ще можем да видим света около нас. Бяхме като в приказка, всичко ми вървеше на бавен кадър пред очите, от които вятъра поемаше сълзите на радост и ги отправяше в бездните. Отново пролука и крясъци на радост от приятелите. Бяхме стигнали "ръба" на облаците. И точно в този момент не можахме да намерим следващия кол на маркировката...Сглупих и поведох другите надясно да търсим, защото пред нас склонът ставаше стръмен, а наляво не се виждаше кол. С идеята да не забравим къде е последния, който видяхме, тръгнахме надясно и се отклонихме от правилния път. И ето - отново късмет. Света пред нас пак изплува и видяхме в ляво заснежения връх Шапка и цялото било, по което трябваше да слезем.Планината ни показа пътя, реши да ни пусне да си вървим! Това беше голям жест за нас и без да се бавим поехме, подсичайки стръмния склон към "целта". Склонът беше подветрен и нафукан с пресен сняг, което предпоставяше образуване на лавини, затова минахме "на пръсти" и скоро се озовахме извън облаците.И тук трудно мога да опиша каква радост ни обзе когато видяхме всичко около нас - цялата планина беше покрита с чисто нов сняг и блестеше в страховитото си великолепие. Зад и над нас останаха облаците, от които току що се бяхме измъкнали, а пред нас с цялата си мощ се издигаше Рила и до нея Пирин. Отново като в приказен сън се добрахме до вр. Шапка (2188 м.), където дори и вятъра беше слаб. Там успяхме набързо да споделим радостта си от спасяването и видяното и поехме надолу по леко стръмния склон все по билото, вече по спокойни и уверени. А за радост беше все още рано... Предстояха ни още около 6 км. до заслона Бегбунар, а вятърът не преставаше, че дори и се усилваше.Вървяхме или по-скоро се носехме като обречени души надолу и нагоре по хълмчетата между вр. Шапка и предстоящия ни последен по билото вр. Цръни Камик (2069 м.). На едно от хълмчетата вятъра понесе ръкавицата ми и това разсмя малко групата, включително и мен, защото нали само преди седмица урагана отнесе ръкавицата ми в Стара Планина. Леко развеселени поехме към последния връх. Странното беше, че долу в седловините вятъра беснееше повече, отколкото горе по върховете. А може би се лъжехме???...Последният връх Цръни Камик буквално ни изцеди и малкото останали силици. От едната страна на върха вятъра помиташе целия нов сняг заедно със стария и го изхвърляше през върха на десетки метри във въздуха. Пътят ни минаваше през върха и това ни безпокоеше. От едната страна вятъра беснееше, от другата натрупва и има опасност от лавини, Пътят е през върха! Минах първи и загребах по стесняващото се било нагоре. Повтарям се като казвам, че вятърът щеше да ме издуха, но си беше точно така. Стигнах до средата на билото и усетих, че краката ми се отлепят от земята. Вкопчих се в една тръба на маркировката и се обърнах към другите, махайки да се връщат. Може би, ако подсечем лавинния слон от другата страна най-горе ще е по-добре. Жестовете ми обаче, както каза Веско после са останали неразбрани или по-точно противоположно разбрани - помислили, че им махам да побързат и да идват към мен. Колко ми липсваше пикела тогава!!!
Стоях и ги гледах, доколкото беше възможно през фурията как пълзят по земята като грешници, а Веско с целия си хъс ходи прав, "легнал" на вятъра, което му придаваше леко комичен вид. Но това не ме разсмя, а ме накара да продължа нагоре... Не знам как, много хора го наричат "невидими сили" това което ме изкачи до горе. Беше страхотно изживяване изискващо невероятни усилия и нерви. Горе в една образувана от стихията фуния стъпих и се изправих и точно след миг вече бях на лакътя си в снега. Колко лесно ме подсече вятъра само аз си знам. Лежах и се чудех каква комична гледка съм бил за другите зад мен и се срамувах. Те обаче не са ме видели, се оказа в последствие, и това малко ме утешава. Не че има нещо срамно в това - просто не знам, все едно да паднеш на леда по улицата и хората да ти се посмеят, така се чувствах. Като малко засрамено дете. Горе ме настигнаха, противоположно на очакванията на върха вятъра се "търпеше". След това кратко озъртане наоколо и пак надолу към вече изплуващия силует на заслона на Бегбунар. Вярвахме, че най-страшното е минало и този път наистина се оказа така. Веско и Ивчо зацепиха напред бързо , аз и Васе поспряхме и разтворихме ръце като птици да се "пореем" на течението. Усещането беше страхотно, защото можеш спокойно да се отпуснеш на вятъра и да стоиш прав. Невероятна гледка отстрани - все едно се молим на някакъв Бог смирени с главите наведени надолу, чакайки милостиня. Получихме я!
След 30 мин. ходене бяхме в заслона и "размразявахме" лицата си. Пушехме цигари и мълчахме със смесените си чувства, уморени и продухани. Така и тихичко поехме последните 8 км. към Трите Буки, където за капак снегът беше адски мек и пропадахме до кръста почти на всяка крачка. Бяхме на завет, затворени от вр. Човеко и чувахме бурята горе, съчетана с бързо движещите се парцаливи облачета. Вървях и си мислех под парещите лъчи на слънцето колко опасни са "малките" ни планини. Имам предвид планини като Стара Планина, Витоша, Осогово... Обли като релеф и самотни по местоположение, през тях минават едни от най-страшните бури и виелици. Рила и Пирин са като братче и сестриче - пазят се, опрени една в друга с острите си върхари и отвесни стени. Докато тук в дивата "обла" планина няма преграда за вятър и течение. Спомних си и гръмотевичната буря, която преживяхме с Веско на слизане от Руен преди три години , за да се доубедя. Стигнахме долу на страхотно слънце и безветрие. Сякаш нищо не се бе случило. Хората се разхождаха по гората, срещнахме и поредните хорица убедени, че вр. Цръни Камик е вр. Руен, нямащи си и представа колко много по-далеч зад него е първенеца на планината. При форда бяхме и гледахме как нагоре всичко се беше изчистило, но не съжалявахме за облачната "промивка". Страхотен чар има и в нея. Гледахме и минзухарчетата, дишахме спокойно, уморени, изпълнени с топли чувства. За пореден път планината ни показа колко силна и могъща може да бъде и ни накара да се замислим и оценим съществуванието си. Да видим буките и боровете по друг начин, да усетим топлината на гората. Да попием от слънчевите лъчи, да усетим лекия полъх на вятъра.
Да оценим как животът се завръща!!!
